Срещата във Варна и …кой как е готов да умре за свободата – гърци, българи, Байрон…

Лорд Байрон и Марко Бочар, който според различни сведения е българин. И двамата герои от гръцкото нацинално-освободително движение.

В неделя беше Благовец, Благовещение. Но датата 25-ти март има и други измерения. Особено за нациите с близки и преплетени исторически пътища. Преди 197 години започва Великото гръцко освободително въстание.
Само за сравнение (с поглед към световната и към родната история) – през същата 1821 година е роден нашият Г. С. Раковски, през същата година Мисури става 24-тия американски щат, и през същата година умира великият френски лекар Корвизар. Това е тогавашният свят.

Но при южните комшии на 25-ти март 1821 г., в една малка черквичка, митрополитът от Патра, на име Германос, издига гръцкия флаг и обявява началото на гръцката война за независимост. Войната ще продължи осем години и след Пелопонес ще пламнат Централна Гърция, Крит, Кипър, егейските острови. Години по-късно, в Аркади, няколкостотин жени, деца и старци се скриват в манастира, където, след преговори, отварят доброволно вратите на най-елитния османлийски аскер, изпратен да потуши въстанието, след което залостват вратите на манастира и се взривяват заедно с тях. Нека да помним и поминаме това – не е само нашенецът Кочо Честименски. Паралелите сродяват.

Този героичен и саможертвен взрив нанася „люта рана в сърцето на тирана“ и султанът обявява свещена война на всички гърци. Избити са стотици хиляди. Лорд Байрон, включил се в национално-освободителното движение на гърците, пише своето знаменито: „Умрелите се будят — как да спя?… Тирани властват — как да ги търпя?“ Няколко дни по-късно великият поет загива след неудачно кръвопускане, най-вероятно извършено с нестерилни инструменти. Странното е, че смъpтта cъбира Джоpдж Байpон и Марко Бочар, който според различни сведения е българин, както твърди включително Георги Раковски. Двамата залагат живота си за гръцката свобода, но Марко загива на бойното поле, докато Байрон е покосен от неясен сепсис.
И двамата герои обаче не намират покой в отвъдното. Когато турският аскер превзема в Мисолунги, гробът на Марко е осквернен и „черепът на този герой е изпратен на султана“ – пише Виктор Юго. Отоманците губят империята си, но все още се нуждаят от военни трофеи. Скелетът на Байрон също е изровен и пренесен в Англия. В родината му обаче отказват да го погребат в Уестминстърското абатство, главно заради позицията на духовенството. Затова бунтарят е препогребан първо във фамилната гробница в селцето Хъкнъл – и едва през 1969 год. (!) останките му са положени до другите велики британци.
Но свободата на Гърция идва през 1829 г. – цели 49 години по-рано от българската. Гърците напоследък все повече отдават превес на Благовец – 25 март, вместо на септемврийската дата (14.09.1829 г., Одрински мирен договор), и на датата на другата национална гордост „Охи“ (денят „не“), когато през 1940 год. рязко и гордо се противопоставят на ултиматума на Бенито Мусолини. Те доблестно честват „деня на духа“, когато цялата нация е въстанала и заявила пред света: „Елевтерия и танатос!“ („Свобода или смърт!“).

Денят на духа е жив и до днес. Само преди двайсетина години, на погребението на убития си братовчед, един грък на име Solomos Solomou захапва цигара, извиква „грък съм се родил, грък ще умра“ и започва да се катери по казармения пилон в опит да свали турското знаме в окупирания Кипър. Застрелян е там, на място. Видеоклиповете се въртят милиони пъти, всеки може да ги види. „Не знам каква е тази божествена лудост, която ни кара да вършим безумия, когато знаем, че правдата е на наша страна, но тази лудост живее и в мен“ – написа във Фейсбук Irini Zikidis, гъркиня, която живее в България

Та историческите дати имат приемственост и многозначност. Ако у нас имаше истинска журналистика, днес трябваше да се пише не само за Архангел Михаил и за Дева Мария, а и за великата дата от 1821 год., когато – не без дългосрочните усилия на Руската империя – започва разпадът на Отоманската. (Империите нямат друга работа, освен да усмъртяват посестрими.) И още повече трябва да се пише, щом утре във Варна се срещат две нови „империи“ – ЕС и авторитаризираща се Турция. И още и по най трябва да се пише, защото нашата нещастна България също е тръгнала по пътя на неоавторитаризъм, който може да ни довърши като народ. И страшно ни трябват воля, добронамереност и професионализъм, за да се измъкнем от капана на политическата глупост, в която ни вкараха българските правителства от последните 30 години насам – най-паче действующото в момента. Дай Боже да се намерят и родят нови просветители, които да обяснят на децата и на внуците ни, че не може просто да обичаш „освободителите“ и да мразиш „поробителите“, защото турците са най-удобни за мразене, а да проумееш, че няма лоши народи, а само лоши властници. И да осъзнаеш, че когато митрополит Германос е свалил отоманския байряк и е развял гръцкия флаг, е бил прав за народа и за вярата си. След близо два века негов сънародник тръгва отново да сваля чуждоземен флаг – и загива като герой за публиката от едната страна на границата и като провокатор за зрителите от другата. Така че в света има всякакви народи и всякакви вери, различни от твоята. И светът изобщо, ама изобщо не се е научил да съществува в многообразие – а дали това е възможно, разумно и нужно!? Борбата не е ли форма на развитие?…

И така, значи, стигаме до неизбежното и нетъжно заключение, че свободата не ще молитва и мотика, а просвещение и политика – дори понякога, ако се наложи, с кръв. Така е било и така ще бъде. Този, който пази знамето, трябва да стреля. Този, който иска свобода, трябва да е готов да умре. И само онзи – в съображение с най-новата ни история – само онзи, който е стоял на „Пост № 1“ със зареден автомат, може да разбере това, без да мрази удобния на момента „враг“, който, всъщност, изобщо не ти е враг, а историческа площадка. Защото едно време пазехме „социалистическата родина“, а сега трябва да се пазим от „комунистите“ от Изток и да сме верни съюзници в НАТО. Съмнявам се обаче, че поне един (или барем двама) от българските (божем!) политици, които ще се пенявят във Варна, проумяват опасността, в която набутват България. Пряка военна опасност – имам предвид. Ни повече, ни по-малко. Уверявам ви – за шкембелията Каракачанов (примерно) съм абсолютно сигурен, че не проумява. Защото той просто няма как да проумее, не ще доживее до този ценз, за съжаление… Такава е тя, тъжната ни българска съдбовност!…

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.