Бележитите българи страдали и от свои в една България „в потури, но с цилиндър“
„През една февруарска сутрин на 1836 г. Сливен осъмва от чудна новина, небивалица някаква… Добри Желязков […].Дето се върна преди две години от Русията и докара оттам едни машинарии, които сами му тъчат сукното и абата…Същият този Добри, на когото в къщата няма толкова паници и сахани, колкото книги… взел, че помолил княз Стефан Богориди, родом от Котел, служител при самия султан в двореца му в Цариград, да стори тъй, че и той да се срещне със султана Махмуд ІІ… Срещнали се – сливналията с високо вирнатата глава и владетеля, зачуден от това посещение. Гостът носел тежки дисаги с платове, изтъкани от самия него, за подарък на султана. А той пък толкова се прехласнал по този дар, ахкал, цъкал с език… Дълго време си хортували […]. Най-важното – Махмуд ІІ обещал да му даде разрешение да направи фабрика, тук, в Сливен, под балкана. С негови, със султански пари… За да облича в сукно, шаяци и аба неговата, турската армия. Нещо повече – казал му, че оттук нататък за нищо да няма дерт..[…]…Повече няма да плаща данъци, няма да го гледат накриво сливенските абаджии”.
Във ферман, издаден от султана, пишело още, „Добри Желязков вече ще е султански човек, да не посмее никой нищо да му рече и попречи – ни турчин управник, ни българин завистник…“.
По-горното е откъс от „България в потури, но с цилиндър II“ на писателката и журналистката Петя Александрова. Защо в тази история така странно се откроява словосъчетанието „българин завистник“? Защо впоследствие срещу Желязков се появяват „жалби, оплаквания“ и злонамерени донесения до султана, въпреки че самоукият предприемач „щедро дарява града“ с каменен мост, ктиторство на икони и привличането на Добри Чинтулов като учител там? Отговорите може би се крият в сложните преплитания на бита и битието на българина.
Книгата „България в потури, но с цилиндър“ проследява множество сложни съдби на български личности преди Освобождението и след него. От различните истории можем да научим ценни биографични факти, които поради недостатъчна задълбоченост – нашата или на авторите на учебници и на статии, не са широко представяни. Самата Петя Александрова е писала историите за периодичния печат, но необичайно задълбочено се взира в отделните детайли. За научаването им тя използва разнообразни източници – писма, книги, дневници, спомени и др.
Самото страдание на някогашните ни сънародници не е тема на книгата, но то някак прави силно впечатление, непрекъснато надничайки измежду редовете. Под лустрото на биографиите на именитите ни българи, което виждаме от учебниците, пулсират истински, много често и болезнени съдби. От прочита на тези доста каменливи животи прозира една тенденция – българите са били често жестоки или безразлични към своите герои и техните близки. Някои от ярките примери са Райна Княгиня, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Венета Ботева. Жестокост ли можем да наречем това отношение в съдбовни за тях моменти? Нещата са по-сложни.
„Няма я тази дистанция на времето, нашите национални герои още не са влезли в учебници, не са още увековечени в платна и в паметници, не са получили своите места в народната памет… А и първите десетилетия след Освобождението са трудни откъм справедливо раздадени оценки, благодарност и почит“, смята Александрова.
И все пак,
кои са и другите причини,
за да е така трудна съдбата на достойните българи, срещали множество перипетии и покрай „свои“? На времето, в което са живеели или на съзнателното отношение на съвременниците им се дължи този горчив хап? Отговорът на въпроса със сигурност е многопосочен и над него са си блъскали главата множество български изследователи и писатели. Антон Страшимиров пише следното в своята „Книга за българите“:
„Особеното в характерите на крупните личности отразява ценното или отрицателното в душата на техните народи. Един Левски е кристален тип сред мизийци. Гоце Делчев е такъв сред македонците. Всеки от тях е надвил на отрицателното в характера на своята етническа група и се е издигнал над нея. А в среднобългарската група, където се преплитат положителните и отрицателните качества на всички наши етнически групи, появяването на кристален тип е задача на бъдещето.[…] нашият народ още не е дораснал до такова нравствено единение“.
Говорейки за националната ни идентичност, Страшимиров разказва и за Яне Сандански, и противниците му. По време на враждите в македонското освободително движение има неколкократните опити за атентати срещу Сандански – неуспешни, тъй като „атентаторите в последния момент се забъркваха“.
„Хасковският рупец Тани Николов, който е небивал стрелец (с револвер от внушително разстояние умерва патронена гилза, поставена върху главата на жив четник!) – той не можа да умери черепа на Сандански от три стъпки. Дебнал го с дни, наредил си канал да бяга (както и избяга после), а когато настъпи моментът, ръката му трепна – ръката на Тани Николов, който по свой ред беше планински цар в кът от Източните Родопи!“, пише Страшимиров.
„България в потури и с цилиндър II“ ни припомня редица детайлни примери за събития, връхлетели българите от националния ни пантеон. От тези събития ни заболява, което все пак не е причина да ги забравим. Така например, от описанието на
живота на Райна Княгиня
научаваме нещо, което не ни се нрави, но за съжаление се е случило. Българката, преминала през множество страдания, след като по молба на съгражданите си прави панагюрското въстаническо знаме и след първоначалното въодушевление около него, впоследствие е приемана враждебно от тях.
Райна, както знаем, не само ушива знамето, но и го носи. За времето си този жест от жена, която на всичкото отгоре е качена на кон, е бил почти толкова шокиращ, колкото и ако конят бе оставен да носи знамето. Идеята Райна да носи знамето редом с Бенковски впрочем е на самия него, както напомня и книгата.
„Бенковски не бил човек, който се отмята от решенията си, а и много бързо вадел оръжие. И защо е избрал Райна? Просто се огледал и видял тази, която е най-подходяща да язди до него – най-хубава, най-одухотворена като излъчване. За човек, който дал на панагюрските златари да му обковат сабята със злато и да му изработят „държавен печат“ тези салтанати не са били без значение“.
Периодът на радост, с хвърляните върху смелите участници в шествието цветя и букети, бил твърде кратък… Непосредствено след кървавите сражения на Априлското въстание турците тропат на вратата на семейството на Райна. Бащата, свещеник, излиза „да ги омилостиви“, но те го убиват пред очите на семейството му. „Майката, заедно с Райна и малкият й брат избягват в комшиите през комшулука. Цял месец знаменоската се крие, гладува… Докато накрая я намират, арестуват и подлагат на всевъзможни изтезания“.
Може би е по-добре да се спестят подробностите за мъченията, за изнасилванията и гаврите с 20-годишната девойка в турския зандан…За страданията й пишат и Захари Стоянов и Дж. А. Макгахан. Цял месец е бил необходим за възстановяването й в Русия, след като чужди дипломати успяват да я спасят. Въпреки преживения ужас, Райна искала да се върне в България, макар че избира Търново пред Панагюрище. Защо е решила така? Защото „нейните земляци не гледали върху й с уважение, респект и възхита, одумвали я, порицавали я“. И още, отправяли въпроса „защо му е трябвало на младо момиче да се катери на кон пред въоръжени мъже“.
„Същите тези нейни земляци, които – след като се е завърнала след години, изучила се за акушерка – я посрещнали хладно и нелюбезно“.
В България Райна се омъжва за тогавашния кмет на Панагюрище, чието „грубиянство изтърпяла“ и чието име поради това можем точно в този момент да си спестим. Останала рано вдовица, по-късно заживяла в общежитие за самотници, направено от Орчо войвода. Там за нея в последните години се е грижила и Венета Ботева – „и тя окаяна, и тя безсребърница“.
Будеща тъжно недоумение е и
съдбата на Добри Чинтулов,
когото сякаш също не познаваме достатъчно добре – не и колкото е заслужил авторът на „Стани, стани юнак балкански“ и „Къде си, вярна ти любов народна“. Завръща се у нас през 1850 г. след следването си в Херсонската духовна семинария, тогавашна Русия и днешна Украйна. Там е учил със стипендия на Васил Априлов и Николай Палаузов, с условието да се върне в България след обучението. Назначават го като главен учител в Сливен на голяма заплата, но седем години по-късно го уволняват.
„Не се нрави на общинарите този скъпоплатен даскал, който вироглаво държи на своите идеи. И който сбира младежите, свири им на цигулка и ги учи на някакви опасни песни“, пише Петя Александрова.
Впоследствие, след преместването си в Търново и после – отново в Сливен, Чинтулов ще лежи в затвора поради донос (!), тъй като „няма как да остане встрани от „бунтовните работи“. Все пак правителството на Източна Румелия му отпуска пенсия, след като се обръща с молба към тях. По това време Чинтулов вече е на преклонна възраст, почти ослепял, загубил единствения си син. По повод на времето след Освобождението той ще каже: „Боже, не съм желал такава съдба на народа си“. Впрочем, цигулката, едно от любимите му притежания, в наши дни е открадната от музея.
Не е лесна, както е известно, и съдбата на Венета, любимата на Ботев.
За тази силна и еманципирана жена Александрова пише с разбираемо възхищение. Описва и късните години от живота й:
„…Стефан Стамболов, когото е хранила и приютявала в хъшовските му несгоди, й отказва нищожната пенсия, подлагайки я на унижението многократно да праща молби до Народното събрание“.
Не по-малко причина за горчиви изводи е и
съдбата на Алеко,
получил образование като адвокат в Одеса. След завръщането му в България той започва работа и бързо и по заслуги се издига до помощник прокурор в Софийския апелативен съд. Спечелва си репутация на принципен и добросъвестен адвокат, както ще отбележи Александрова. След идването на власт на Стамболов през 1887 г. обаче едно събитие променя съдбата на Константинов. И то само поради това, че той защитава твърдо принципите си. Причината е делото срещу редактора на „Народни права“ заради „оклеветяване“ на министър-председателя в уводна статия на вестника.
„По свидетелство на Пенчо Славейков, преди заседанието Алеко получил от Захарий Стоянов (председател на Народното събрание) визитна картичка…“. На нея пишело прокурорът да се постарае „за строгото осъждане редактора на в. „Народни права“. Алеко бил искрено възмутен от опита да се окаже натиск и „по време на делото, на 24.03.1888 г. се явил едва ли не в ролята на защитник, вместо обвинител“. Какъв е резултатът? Алеко е уволнен шест дни по-късно. Започнала и дирижирана кампания за оклеветяването му в печата, както и всячески му се пречело да си намери работа като адвокат. „Де бре Алечко, де бре чоджум, ха да те видим и тебе сега, мож ли ти се обърна припек” – пише Захарий Стоянов в свое антрефиле по случая. В канонадата се включва и Софийското общинско управление, което „отказало да го снабди със свидетелство за трудоспособност“. Причината е, че Алеко има висше образование, но не и официално начално, тъй като е бил обучаван от частни учители в домашни условия. Свидетелство обаче не би трябвало да е проблем да се издаде, след като той е висшист…Колкото до по-нататъшната съдба на Алеко, тя ни е добре позната.
Настоящето
Ако миналото е било болезнено, но важно, изниква въпросът ценим ли спомена за него в настоящето. Вече стана дума за цигулката на Чинтулов. По повод един от признаците на нехайство на национално ниво – съхраняването на артефакти от миналото, Александрова ни споделя следното:
„Все ми се струва, че сме лекомислени или безотговорни, когато става дума за архиви. Лично аз видях веднъж близо до някогашния апартамент на Елисавета Багряна хвърлени в контейнера за боклук картички и писма до нея…“.
Писателката, с прокрадваща се нотка на омерзение, разказа и това:
„Скоро като ровех в своята си библиотека ми попадна една мъничка книжка от проф. Борис Спасов. Съпругата му Светла Ракитин (дъщеря на поета Никола Ракитин) ми я подари някога. В тази книжка известният юрист разказва как веднъж при него дошла с някаква жалба жена, която му разказала, че като събаряли стара наследствена къща в Етрополе, открили в една кухина в стената бележник с „бунтовни“ стихове. Според нея били писани от Васил Левски. Левски да е писал стихове? Или ги е преписал отнякъде? Би било голяма новина…Какво е станало с тях? Жената спокойно обяснила, че брат й ги хвърлил в огъня с думите, че това са глупости…“