Истории за Пламен, фотографите и снимките, които си отиват

Състезание по мотокрос, краят на 70-те години. Снимка: Кольо Панамски

И двамата основатели на фотографията, Ниепс и Дагер, са починали от мозъчен кръвоизлив. Правели са множество експерименти с различни соли и химически разтвори, за да успеят да направят светлочувствителни материали, с които да снимат, и после да закрепят изображението. Дагер използвал за своя метод и живак.
Неколцина познати и приятели фотографи си отидоха от мозъчен кръвоизлив и често си мисля дали не е заради тази пуста фотография с филм, заради която всички бъркахме с часове из ваните с проявител и фиксаж и дишахме в задушните фотолаборатории.

Тия дни си отиде Пламен Тодоров, и той с две мозъчни операции след инсулт. Беше боен фоторепортер, мълчалив и стабилен, на него можеше да разчиташ за каквато и да е работа, дори най-трудната фотографска задача. Беше избродил с командировки цяла България, още като  фоторепортер в „Народна младеж” – от строежа на АЕЦ „Козлодуй” и НДК, и бригадите в консервните комбинати, мачове и ралита, до срещите на др. Тодор Живков (както се казваше тогава) с младежта или т. нар. художествено-творческа интелигенция.

Винаги усмихнат под мустак, после беше години наред стълбът на фотоотдела и в „24 часа”, докато не се разболя. Търсих сега негови снимки из интернет – почти нищо не мога да намеря. Айде, от времето на „Народна младеж” няма, никой не ги е сканирал и архивирал. Ама и „24 часа” присъства в интернет някъде от 2007-а насам, а няма нищо в архив отпреди 2010-а…

Пламен Тодоров

Веднъж в началото на 90-те избухна някакъв склад с взривни вещества край Русе. Един от първите от онази поредица взривове във военни заводи и цехове, които по своеобразен начин маркираха разпадането на държавата. Тогава във вестника репортери хвърчахме до разни краища на България в рамките на деня и се връщахме. София – Русе за нищо го нямахме, 300 км на отиване, 300 на връщане, да има снимка за вестника.

Пламен изхвърча, засне един огромен кратер на мястото на взрива, в който можеше да се побере автобус. Специално беше заснел на ръба на ямата някакъв човек, като мащабна мярка, да се види колко е дребен човекът, колко голяма е дупката. И дежурните секретари, които правеха дизайна на страниците, изтриха с фотошоп човека. Не е ясно защо, имали някаква идея. Така грамадната яма се превърна в нещо, което не се разбира какво е, може и дупка на пътя да е.

Пламен беше потресен, каза – „Аз специално дебнах да уловя човек на това място в кадър, че да се види колко е голяма, а тия го махнаха”… Не направи скандал, не се развика на явната простотия. Беше тих и разбран, свикнал като старо куче на всякакви изненади. Човек можеше да му завиди на спокойствието и в най-критични ситуации. Такива във всекидневниците има много.

Днес всеки има в джоба мобилен телефон с фотоапарат. Всеки щрака. При фотографията с филм беше по-сложно. Пак имаше любители, но да овладееш снимането се искаше малко повече усилие и познания, отколкото да насочиш и щракнеш.

Никарагуанче бере кафе – от репортажите на Пламен Тодоров от Никарагуа, където ходи два пъти с младежки бригади. Някои от снимките му получиха награди.

„Я вземи кутията от пишещата машина и иди до магазина долу на „Ракитин” да купиш 7 бири” – казва Пламен и ми дава пари. Бях студент, стажант във фотоотдела на „Народна младеж”. На стажантите се  падаше тази задача. Пиенето на алкохол в Полиграфическия комбинат, където бяха редакциите на всички вестници, не беше разрешено, криеха се. Нямаше компютри, а пишещи машини. И във фотоотдела на последния етаж си бяха прибрали отнякъде една кутия-калъф от голяма пишеща машина. Събираше точно 7 бири.

Слизам аз с асансьора, уж с пишещата машина, всъщност с празна кутия в ръка, и излизам през главния вход. Милиционерът на входа ме гледа безизразно. В магазина наблизо напълвам кутията с бири, връщам се обратно, милиционерът пак ме поглежда. Абе, имаше тръпка… Доставям във фотоотдела 7-те бири, Пламен ги търкулва във ваните за снимки, на течаща вода да се изстудят. Непрекъснато течеше студена вода в едни големи вани, защото спешно се копираха снимки от тъмната стаичка оттатък, после трябва да се измият бързо, изсушат на гланцпресата и да отидат долу в секретариата за страниците.

Имаше един голям любител на бирата във фотоотдела – Борис (Бубе) Максимов. За разлика от Пламен, който винаги ходеше с дънки и елек с много джобове, за да пъха из тях филмчета и какво ли не, Буби Максимов беше винаги изтупан със сако, с леко крив нос, на вид напомняше едновременно английски денди и типичен тамошен футболен запалянко от онези, които са на всеки мач на „Ливърпул” или „Ман юнайтед”.

Веднъж ЦСКА играл с някой английски отбор. На Максимов се паднало да снима на стадиона. Приготвил един голямоформатен „Пентакон” 6х6, с най-високочувствителния тогава филм „Орво” 27 дин. Това е равно на сегашните ISO 400 – нищо работа. Сегашните професионални цифрови апарати снимат и на почти пълна тъмнина. Тогава този филм беше недостатъчно чувствителен да снима на осветлението на стадион „Васил Левски”.

Ралица Василева като млада репортерка в БНТ. Снимка: Кольо Панамски

Бубе многократно снимал там, знае как се снима на това осветление. Затова взел голям формат фотоапарат, след това филма го препроявява – форсира чувствителността му с още две бленди. И изкопирал Бубе снимките в лабораторията, отлични – уловил гола, интересни моменти.

А с английския отбор се изсипали една сюрия тамошни фотографи. Те, неподготвени достатъчно за слабото осветление на стадиона, макар да са с разни негативи „Илфорд”, не могли да си направят добри снимки. И понеже някои потърсили помощ от Бубе да си проявят негативите, видели снимките му. Събрали се всичките да ги разглеждат и започнало наддаване – един иска да купи тази снимка, друг онази, изкупили му всички кадри и ги изпращат по телефото като свои. „След това отидохме в кръчма да се почерпим”, разказваше Бубе и се подсмихваше. И той си замина отдавна.

Шеф на фотоотдела беше бай Кольо Панамски, едър мъж с кожено сетре, който трудно се задържаше в София. Неспирно в движение и в командировки, наравно с другите. Не се правеше на началник, да отказва командировки. Като закриха вестника, той се пенсионира, мина да работи към в. „Пари”, направен от бивши журналисти в „Народна младеж”. И там пренесе кашоните си с негативи. Купища негативи в класьори, на които е надраскано с химикалка кое откъде е.

И един ден в „Пари” казали на фотографите да се съберат в една стая, а те няма къде да ги пренесат тия кашони с негативи, които пълнят почти една стая. И бай Кольо разровил кашоните, подбрал това, което му се вижда най-ценно – снимки на Пеле в България, Гагарин, портрети на Хайтов, актьори, певци – и другите кашони на боклука. „Като ги натовариха боклукчиите, нещо ме сви тука”, казва бай Кольо и слага ръка на сърцето (виж тук).

(следва)

БългарияИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.