Истории за Пламен, фотографите и снимките, които си отиват

Състезание по мотокрос, краят на 70-те години. Снимка: Кольо Панамски

И двамата основатели на фотографията, Ниепс и Дагер, са починали от мозъчен кръвоизлив. Правели са множество експерименти с различни соли и химически разтвори, за да успеят да направят светлочувствителни материали, с които да снимат, и после да закрепят изображението. Дагер използвал за своя метод и живак.

Неколцина познати и приятели фотографи си отидоха от мозъчен кръвоизлив и често си мисля дали не е заради тази пуста фотография с филм, заради която всички бъркахме с часове из ваните с проявител и фиксаж и дишахме в задушните фотолаборатории.

Тия дни си отиде Пламен Тодоров, и той с две мозъчни операции след инсулт. Беше боен фоторепортер, мълчалив и стабилен, на него можеше да разчиташ за каквато и да е работа, дори най-трудната фотографска задача. Беше избродил с командировки цяла България, още като  фоторепортер в „Народна младеж” – от строежа на АЕЦ „Козлодуй” и НДК, и бригадите в консервните комбинати, мачове и ралита, до срещите на др. Тодор Живков (както се казваше тогава) с младежта или т. нар. художествено-творческа интелигенция.

Винаги усмихнат под мустак, после беше години наред стълбът на фотоотдела и в „24 часа”, докато не се разболя. Търсих сега негови снимки из интернет – почти нищо не мога да намеря. Айде, от времето на „Народна младеж” няма, никой не ги е сканирал и архивирал. Ама и „24 часа” присъства в интернет някъде от 2007-а насам, а няма нищо в архив отпреди 2010-а.

Веднъж в началото на 90-те избухна някакъв склад с взривни вещества край Русе. Един от първите от онази поредица взривове във военни заводи и цехове, които по своеобразен начин маркираха разпадането на държавата. Тогава във вестника репортери хвърчахме до разни краища на България в рамките на деня и се връщахме. София – Русе за нищо го нямахме, 300 км на отиване, 300 на връщане, да има снимка за вестника.

Пламен изхвърча, засне един огромен кратер на мястото на взрива, в който можеше да се побере автобус. Специално беше заснел на ръба на ямата някакъв човек, като мащабна мярка, да се види колко е дребен човекът, колко голяма е дупката. И дежурните секретари, които правеха дизайна на страниците, изтриха с фотошоп човека. Не е ясно защо, имали някаква идея. Така грамадната яма се превърна в нещо, което не се разбира какво е, може и дупка на пътя да е.

Пламен беше потресен, каза – „Аз специално дебнах да уловя човек на това място в кадър, че да се види колко е голяма, а тия го махнаха”… Не направи скандал, не се развика на явната простотия. Беше тих и разбран, свикнал като старо куче на всякакви изненади. Човек можеше да му завиди на спокойствието и в най-критични ситуации. Такива във всекидневниците има много.

Пламен Тодоров

Днес всеки има в джоба мобилен телефон с фотоапарат. Всеки щрака. При фотографията с филм беше по-сложно. Пак имаше любители, но да овладееш снимането се искаше малко повече усилие и познания, отколкото да насочиш и щракнеш.

„Я вземи кутията от пишещата машина и иди до магазина долу на „Ракитин” да купиш 7 бири” – казва Пламен и ми дава пари. Бях студент, стажант във фотоотдела на „Народна младеж”. На стажантите се  падаше тази задача. Пиенето на алкохол в Полиграфическия комбинат, където бяха редакциите на всички вестници, не беше разрешено, криеха се. Нямаше компютри, а пишещи машини. И във фотоотдела на последния етаж си бяха прибрали отнякъде една кутия-калъф от голяма пишеща машина. Събираше точно 7 бири.

Слизам аз с асансьора, уж с пишещата машина, всъщност с празна кутия в ръка, и излизам през главния вход. Милиционерът на входа ме гледа безизразно. В магазина наблизо напълвам кутията с бири, връщам се обратно, милиционерът пак ме поглежда. Абе, имаше тръпка…

Никарагуанче бере кафе – от репортажите на Пламен Тодоров от Никарагуа, където ходи два пъти с младежки бригади. Някои от снимките му получиха награди.

Доставям във фотоотдела 7-те бири, Пламен ги търкулва във ваните за снимки, на течаща вода да се изстудят. Непрекъснато течеше студена вода в едни големи вани, защото спешно се копираха снимки от тъмната стаичка оттатък, после трябва да се измият бързо, изсушат на гланцпресата и да отидат долу в секретариата за страниците.

Имаше един голям любител на бирата във фотоотдела – Борис (Бубе) Максимов. За разлика от Пламен, който винаги ходеше с дънки и елек с много джобове, за да пъха из тях филмчета и какво ли не, Буби Максимов беше винаги изтупан със сако, с леко крив нос, на вид напомняше едновременно английски денди и типичен тамошен футболен запалянко от онези, които са на всеки мач на „Ливърпул” или „Ман юнайтед”.

Веднъж ЦСКА играл с някой английски отбор. На Максимов се паднало да снима на стадиона. Приготвил един голямоформатен „Пентакон” 6х6, с най-високочувствителния тогава филм „Орво” 27 дин. Това е равно на сегашните ISO 400 – нищо работа. Сегашните професионални цифрови апарати снимат и на почти пълна тъмнина. Тогава този филм беше недостатъчно чувствителен да снима на осветлението на стадион „Васил Левски”. Бубе многократно снимал там, знае как се снима на това осветление. Затова взел голям формат фотоапарат, след това филма го препроявява – форсира чувствителността му с още две бленди. И изкопирал Бубе снимките в лабораторията, отлични – уловил гола, интересни моменти.

А с английския отбор се изсипали една сюрия тамошни фотографи. Те, неподготвени достатъчно за слабото осветление на стадиона, макар да са с разни негативи „Илфорд”, не могли да си направят добри снимки. И понеже някои потърсили помощ от Бубе да си проявят негативите, видели снимките му. Събрали се всичките да ги разглеждат и започнало наддаване – един иска да купи тази снимка, друг онази, изкупили му всички кадри и ги изпращат по телефото като свои. „След това отидохме в кръчма да се почерпим”, разказваше Бубе и се подсмихваше. И той си замина отдавна.

Ралица Василева като млада репортерка в БНТ. Снимка: Кольо Панамски

Шеф на фотоотдела беше бай Кольо Панамски, едър мъж с кожено сетре, който трудно се задържаше в София. Неспирно в движение и в командировки, наравно с другите. Не се правеше на началник, да отказва командировки. Като закриха вестника, той се пенсионира, мина да работи към в. „Пари”, направен от бивши журналисти в „Народна младеж”. И там пренесе кашоните си с негативи. Купища негативи в класьори, на които е надраскано с химикалка кое откъде е.

И един ден в „Пари” казали на фотографите да се съберат в една стая, а те няма къде да ги пренесат тия кашони с негативи, които пълнят почти една стая. И бай Кольо разровил кашоните, подбрал това, което му се вижда най-ценно – снимки на Пеле в България, Гагарин, портрети на Хайтов, актьори, певци – и другите кашони на боклука. „Като ги натовариха боклукчиите, нещо ме сви тука”, казва бай Кольо и слага ръка на сърцето (виж тук).

(следва)

БългарияИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.