На Запад или на Изток: българските страхове и дебати

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

На публична лекция в УНСС, на която отправи критики към управлението на страната и пожела „да включим прожекторите“, за да осветим ставащото, президентът Румен Радев отговори така на зададен му въпрос след основното му изложение.

Въпрос: Здравейте! Казвам се Георги Стаматов – студент, втори курс, специалност „Човешки ресурси“ . Моят въпрос е – в събота сутрин САЩ, Великобритания, Франция удариха Сирия с ракети. Смятате ли тази операция за успешна, правилна и защо?

Румен Радев: Вече споменах Стратегическата академия на ВВС на САЩ – там основна дисциплина, която изучвахме, беше „Ефектно базирани операции“. За успеха на една военна операция се съди по ефектите, които тя постига. Специално за тази операция военен ефект – пренебрежим. Финансов ефект – минус половин милиарда долара. Политически ефект – предимно вътрешен за държавите, които нанесоха удара. Според мен основният ефект беше върху ООН. Тази операция доказа, че ООН е все по-често пренебрегвана, а никой не може да я замести засега и това увеличава риска за света, вместо да го намалява. […]

Трябва обаче да се има предвид, че когато изпращаш цялата тази техника, тези оръжия се управляват от хора с техните емоции, мога да твърдя, и страхове. Само едно изтърване на нервите, една грешка и сме на прага на директен сблъсък. Ето това трябва да се отчита и затова моят призив е: „По-малко оръжие, повече диалог“.

Това изказване породи буря от реакции, съдържанието на които в голямата си част беше обвинение в „завой“ към Русия, отказ от ЕС и НАТО, накратко – възраждане на класическия за българското общество дебат за геополитическото място на днешна България.

Информационният сайт „Медиапул“ директно посочи: „Цялостната оценка на президента не е далеч от тази на Русия, с тази разлика, че Радев се въздържа да окачестви съюзниците от НАТО като агресори.“ И добави: „В настоящата свърхнапрегната ситуация между Русия и НАТО – както по отношение на Сирия, така и по казуса „Скрипал“, българският президент смята за нормално да замине в Москва и да се срещне с Владимир Путин.“ Става въпрос за планираното посещение по повод на 24 май.  Тази позиция беше споделена и от много анализатори и политически наблюдатели, което показва, че темата продължава да е силно вълнуваща. Както и че старата опозиция на русофили и русофоби, трансформираща се в евразийци и евроатлантици, продължава да има някакво важно значение за общественото мнение и за политическите сили.

Острие на атаката срещу президента стана председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов. След последното заседание на Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) при президента, Цветанов каза: „Много бих искал президентската институция да представи становището, по което трябваше да дискутираме, защото ако бъде представена черновата, ще видите, че действително сме прави в предположенията си, че президентската институция и екипа на президента със становището, което ни предоставиха, трябваше да излезем и да кажем, че започваме стъпки към излизане от НАТО[1]

И това не е всичко. Неговата критика към президента не е отскоро, но ясно определя Радев като „руско оръжие“. „Институтът Решетников си свърши работата. Президентът Радев е посочен, на база изследване на този институт, и тази информация е споделена на кръговете от БСП, които са взели съответното политическо решение да издигнат Румен Радев за президент. И вие виждате последващите действия и политиката, която води Румен Радев, и поведението, което имаше по време на президентската кампания. Той не говореше никъде за санкциите срещу Русия, навсякъде казваше, че те трябва да бъдат премахнати. Никъде не говореше за Крим, за анексирането на Крим, за нарушаване на международното право. Знаете каква беше позицията му за СЕТА.“ Макар и да добавя: „Което по никакъв начин не кореспондираше с действията му после като действащ президент на съвета на лидерите на ЕС. Защото там се взе решението и за СЕТА – той го подкрепи, след това подкрепи продължаването на икономическите санкции.

Накратко позицията на Цветан Цветанов, макар и несподеляна открито от Бойко Борисов и други представители на ГЕРБ, но съвпадаща с критиките към Радев от страна на повечето лидери на партии от старата десница (търсех, но не намерих по-подходящо име) се свежда до следното: „Ние знаем, че това е много ясен проект, който е реализиран от началото на 2016 г., за да може действително да имаме президент, който да се стреми всячески, заедно с посланията, които дадоха и БСП, да вървим към нещо друго, но не и да бъдем част от силна и обединена Европа и да имаме стратегическото партньорство със САЩ“ (казано пред радио К2)

Всъщност, какво каза Радев? Накратко тезата му е следната: напрежението в Сирия нараства и за това, наред с другото допринасят и последните удари на САЩ, Великобритания и Франция, това се допълва и от риска за човешка грешка при употребата на сила, която да доведе до военен сблъсък с Русия заради присъствието й в Сирия, ударите имат най-вече вътрешнополитически и символичен ефект, а не толкова военен ефект на терена, освен това ООН е държана настрани, което не е добре. Кое от това не е вярно?

Какво целяха ударите срещу Сирия?

Ударите срещу Сирия, нанесени от трите съюзени страни, нямаха изричното разрешение на Съвета за сигурност на ООН. Такава резолюция не би била възможна предвид на ветото, очаквано от Русия като постоянен член. Това, обаче, не прави ударите автоматично незаконни, защото става въпрос, ако използването на химическо оръжие се докаже, че сирийският режим е нарушил резолюции 2118, 2209 и 2235 на СС на ООН, както и Женевския протокол от 1925 г. и Конвенцията за забрана на химическите оръжия от 1993 г., ратифицирана от Сирия през 2013 г. Именно резолюция 2118, e особено важна, защото позволява да се прибегне до глава 7 от Хартата на ООН и следователно до използването на сила в случай на нарушение на забраната да се използват токсични газове.  Проблемът е, че военните удари не бяха предшествани непосредствено от ангажиране на съответните процедури в ООН (макар и с риск да срещнат ветото на Русия), което означава, че страните от коалицията не се доверяват на световната организация. Това не попречи операцията да бъде подкрепена както от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и от председателя на ЕС Доналд Туск, както и от правителствата на страните-членки в двете организации. Поне декларативно. Но зад това привидно единодушие всъщност се криеха много и понякога съществени различия. Причината е, че операцията всъщност преследваше неофициално цели, които не се споделят консенсусно.

Военната операция в Сирия от 14 април 2018 г. несъмнено имаше съвсем ограничени конкретни цели. Официално и трите участващи страни изтъкнаха, че целта съвсем не е свалянето на режима на Башар Асад, а единствено унищожаването на потенциала на сирийското правителство да произвежда и използва бойни отровни вещества в гражданската война. Според генерал Кенет Макензи, директор на съвместното командване и съветник на министъра на отбраната на САЩ, ударите са продължили една-две минути. А генерал Джо Дънфорд, шеф на генералния щаб, ударите са унищожили три цели, свързани с програмата за химическо оръжие на Сирия (център за изследване и развитие в Барзе край Дамаск, склад за химическо оръжие и прилежащ бункер, както и важен команден център в провинция Хомс.

И така: операция с много ограничени конкретни цели, зад които стоят други, неофициални цели. Общата й стойност оценена на около половин милиард долара, постигна ограничен резултат на терена и по никакъв начин не промени съотношението на силите в Сирия. Защо тогава беше проведена?

Сирийската опозиция, или поне онази, която е базирана на Запад и се ползва с неговата подкрепа (макар и вече много ограничено присъстваща вътре в Сирия), очакваше друга операция, ако се вярва на някои изявления на нейни активисти. Раби Насер, директор на центъра за сирийски изследвания в Бейрут, обобщава разочарованието на тази опозиция: „Да си въобразяваш, че западните удари биха могли да променят развитието на конфликта, означава да лекуваш раковото заболяване с аспирин“. И макар да приветства ударите като знак, че няма никакво толериране за употребата на химически оръжия, отбелязва: „Повече от 95% от убитите сирийски цивилни в конфликта са загинали от конвенционални, а не от химически оръжия“. За да заключи със съжаление: „Съотношението на силите остава значително в полза на сирийския режим и на неговите руски и ирански съюзници“.

Нещо повече – съюзниците направиха всичко възможно, за да не ескалира конфликтът в пряка конфронтация с Русия. Не само че ударите много прецизно избягваха дори риска от засягане на руското военно присъствие в Сирия, но, въпреки някои официални изявления, вероятно са намерили начин да предупредят за това руснаците. Френският началник-щаб генерал Льокоентър, в интервю за РФИ обяснява: „Руската система за противоракетна отбрана не се задейства, защото не беше активирана срещу френските, британските и американските ракети. Затова мисля, че руснаците са знаели в момента на преминаването на тези ракети, че са съюзнически ракети и са те решили да не активират тази противоракетна защита“.

В създадената ситуация съюзниците са действали изключително предпазливо, като едновременно са искали да демонстрират твърдост спрямо сирийското правителство. Следователно операцията е по-скоро с друго предназначение: във външнополитически план да демонстрира решителността на Запада; във вътрешнополитически план – да обслужи конкретни очаквания на тримата лидери (Тръмп, Макрон и Мей). Ударите в Сирия изглеждат като удари „за честта на Запада“, те показват огромното разочарование на западните лидери от успеха на Башар Асад във войната, от вече необратимото присъствие на Русия и Иран в региона, от отслабването на западните позиции. Ударите целяха да дадат урок на иначе най-слабия и най-зависимия от чужда подкрепа противник на Запада в района. Във вътрешен план, тримата участници имаха различни частни цели. За Доналд Тръмп ударите трябваше да покажат решимостта му да се противопоставя на Русия като оправдания за обвиненията, че се е възползвал от руска подкрепа, за да спечели изборите в САЩ. За Еманюел Макрон участието в тази коалиция е опит да бъде признат за основен фактор в международната политика, нещо като нов опит за връщането на „френското величие“ от времето на генерал Де Гол. За Тереза Мей участието в коалицията цели да затвърди връзките със САЩ в контекста на Брекзит и усещането за изолация в Европа. Никой от тях не цели нещо свързано конкретно с гражданската война в Сирия.

Но най-вече западните лидери с тези удари се опитват да изкупят собствената си вина, че не идентифицираха добре онези фракции в сирийската опозиция, които носеха демократичен заряд и трябваше да бъдат подпомогнати, оставяйки крайните ислямисти да надделеят в борбата за надмощие в опозиционния лагер. Изразът „умерена опозиция“ отдавна е загубил смисъл – след толкова години гражданска война в Сирия не са останали „умерени“. В една преведена многократно статия на редактора в Newsweek Фарид Закария отбелязва: „Западът е срещу почти всички големи групи, сражаващи се в Сирия, което създава морална чистота, но и стратегическа непоследователност“.

Вътрешната употреба на дебата са геополитическата ориентация

Изказването на президента Радев за Сирия възбуди отново стария дебат за геополитическата ориентация на България. Но докато от страна на набедените „евразийци“ няма истински говорители, освен, понякога и то не много убедително, в тази роля да влиза Волен Сидеров, от страна на убедените „евроатлантици“ се създаде истински фронт, обединяващ хора с често противоположни разбирания за политиката и обществото. Парадоксално, но главната роля на говорител на евроатлантическия лагер зае Цветан Цветанов, а с това и ГЕРБ.

Основният упрек към Радев е, че се отклонява от евроатлантическтата ориентация и иска преориентиране към Русия и нейния евразийски проект. Под това се разбира отправянето на упреци към външната политика на съюзници от НАТО и ЕС. Това изглежда нелепо, защото между съюзниците често има разминаване в оценката на различни елементи от международната ситуация. През 2003 г. Франция, Германия и Белгия категорично отказаха да подкрепят коалицията на САЩ и Великобритания, подкрепена от евроатлантическите неофити от източна Европа, по време на втората война срещу Ирак. С тази си позиция, особено Франция, си навлече гнева на тогавашния американски президент Джордж У. Буш. Промениха ли обаче тези три държави геополитическата си ориентация? Съвсем не!

В дебата беше остро поставен въпроса за солидарността на България с нейните съюзници и нейната лоялност към геополитическия й избор. Бих напомнил, че България има дълга и противоречива история на лоялност към съюзниците си. През 1913 година се обръща срещу дотогавашните си съюзници и ги атакува, като търпи поражение в тази война срещу всички съседи. През 1915 г. се съюзява с Османската империя в съюза на Централните сили, а доскоро тя е неин основен враг. Цар Борис ІІІ отказва да изпрати български войски на Източния фронт, но остава лоялен на съюзника си Хитлер, което не носи нищо добро на страната. България е лоялна на съюза си с СССР по време на инвазията в Чехословакия през 1968 г., но това не бихме могли да оценяваме като нещо положително.

Лоялността към съюзниците никога не е означавала пълно съгласие с техните позиции по всеки въпрос. Нито пък безотказно приемане на техните аргументи. Все пак продължава да тежи на съзнанието на британската политическа класа настояването, с което Тони Блеър убеждаваше световната общественост, че Ирак притежава химически оръжия. После трябваше да се извинява публично. Днес Тереза Мей се надява на солидарност по случая с отравянето на двойния агент[2] Сергей Скрипал и дъщеря му. Аз несъмнено съм солидарен с британците, чувстващи се заплашени от употребата на бойно отровно вещество на тяхна територия, но не особено солидарен с Борис Джонсън, който откровено заблуждаваше обществото за последиците от Брекзит по време на кампанията за референдума. Не съм и ентусиазиран да бъда солидарен с Тереза Мей, която през кампанията агитираше за оставането в ЕС, но днес оглавява правителство, което с ентусиазъм организира напускането на ЕС. Намирам това за лицемерие.

Но ако приемем, че британската реакция да изгони 23 руски дипломати е оправдана, то последвалата масова акция е белязана от не малко лицемерие. САЩ започнаха с наддаването – изгониха 60 дипломати, Украйна изгони 13. Ако за Тръмп това също беше начин да се оправдае, че неговата президентска кампания не е била подпомогната от Русия, за Украйна актът изглежда логичен – урок за Русия, анексирала Крим. „Големите“ в Европа, Франция и Германия, изгониха по 4-ма, същото направи и Полша, за да бъде вероятно също призната като „голяма“, както това направи и Канада. Следваха с по 3-ма изгонени дипломати страни, които имат вероятно по-големи страхове от Русия, като Полша, Чехия, Литва, Молдова. Останалите най-често изгониха по един – едно символическо действие.

България беше една от малкото страни в Европа, които не изгониха руски дипломати. Така направиха Швейцария, Португалия, Словакия, Австрия, Сърбия, Словения, Турция, Гърция, Кипър. Във вътрешнополитическия дебат по въпроса изгонването на дипломати беше представено като израз на евроатлантическа ориентация, докато обратното – евразийски симпатии. Като гледаме онези страни, които постъпиха като България, трябва да се усъмним в горното обяснение. Още повече, че България реши да бъде солидарна с Турция и да й върне обявени за „гюленисти“ политически емигранти, докато Гърция, обратно, отказа да направи това. А и трите държави са членки на НАТО. Тогава въпросът е, кой е отстоял евроатлантическата си ориентация, и кой, обратно, е отстъпил от нея, в този случай?

Но в българския дебат се открои и още една печална страна – най-яростните евроатлантици се проявиха като истински неофити (както се казва: „по-католици от папата“). В много случаи евроатлантическият избор на България, представен като цивилизационен избор, се третираше почти по същия начин, по който някога официалната пропаганда едно време третираше Варшавският договор. В стил „Такъв е законът на нашите дни:/ който на теб, СССР измени / той на великата правда изменя[3]. Може би не е толкова разумно да се приема безкритично всяко решение на Доналд Тръмп с оправданието за „съюзническа лоялност“. И ако България чрез своите официални представители изрази друга позиция, това не е непременно „напускане на евроатлантическия избор“ – може да се окаже, че е вярно обратното.

Каква е специфичната цел на квалифицирането на Румен Радев като „пета колона“ на Москва? Ако оставим настрана логичното недоволство в ГЕРБ за загубата на президентските избори през 2016 г., можем да допуснем, че основната причина е в запазващия се висок рейтинг на президента в общественото мнение от избирането му досега. Нещо повече, различни агенции отчитат, че Румен Радев се радва на по-голяма доверие, отколкото Бойко Борисов. „Президентът Румен Радев е с най-устойчива подкрепа и най-висок положителен баланс между позитивните и негативните оценки (съответно 56 към 18)“, отбелязва изследване на „Маркет линкс“ през октомври 2017 г.

Президентът Румен Радев продължава да е най-одобряваната политическа фигура у нас – той има 57% подкрепа“, сочат данните на агенция Алфа Рисърч съвместно с Нова телевизия през декември 2017 г. Съгласно същото проучване Бойко Борисов е трети, дори след Йорданка Фандъкова. „Първата година от мандата на президента Румен Радев показва устойчиви нива на доверие от около 60 на сто и на недоверие – около 30 процента“, отбелязва друго изследване на „Галъп“ от януари 2018 г.

В изследване от март 2018 г. „Алфа рисърч“ отбелязва за пореден път: „Въпреки наситения с противоречия между институциите период и разминаващите се с правителството позиции по редица проблеми, президентът Р. Радев остава незасегнат от горещите текущи скандали. С 59% одобрение и 10% неодобрение той постига най-висок рейтинг от началото на своя мандат.

Вероятно не е случайно, че острите критики срещу президента Радев от страна на ГЕРБ започнаха от март тази година. Дали в ГЕРБ се притесняват, че президентът ще предприеме собствен и конкурентен политически проект? Не може да се отговори на този въпрос, но във всеки случай повтарящото се дисквалифициране на Румен Радев като радетел за геополитическа преориентация на България към Русия и Евразия е белег за политическа нервност.

Колкото до геополитическия избор на България, добре е да не го бъркаме в цивилизационния избор, направен с конституцията от 1991 г., когато българското общество избра за свой политически модел либералната плуралистична и толерантна демокрация и правовата държава (друг е въпросът, доколко успяваме да бъдем в съответствие с този избор). Именно в този план е и изборът за членство в ЕС. Геополитическата ситуация е от друг порядък и е свързана с формалното членство в НАТО. Редно е България да е лоялен съюзник и да проявява солидарност, но също така да изразява собствени позиции и когато може да бъде в активна роля, а не просто да следва „консенсуса на големите“. Този консенсус може също да бъде проблематичен.

[1] Становището беше публикувано на сайта на президентството, и там се казва, че ударите на САЩ, Великобритания и Франция „покачват риска от ескалация на напрежението“, както и че „ситуацията се усложнява от действията на Руската федерация и Иран“.  https://www.president.bg/docs/1524160173.pdf

[2] Никога не бива да забравяме, че „двоен агент“ е много опасна професия. Вероятно няма да научим скоро, какво точно се е случило – толкова много заинтересовани има от това отравяне, което в крайна сметка не уби жертвите. Дали не става дума за някакво предупреждение? И срещу кого? Виж повече за Скрипал в „Дневник“ https://www.dnevnik.bg/sviat/2018/03/06/3141197_koi_e_bivshiiat_ruski_agent_sergei_skripal/.

[3] „Ода за СССР“ от Орлин Орлинов (1931-2013), 1968.

От сайта на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.