www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
неделя, 24 юни 2018
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Лесбос - островът на узото

25 Май 2018

 

(Продължение - виж „Гърция, питието и битието (и ние)”)

Узо и мезе - гръцкият стил на живот. Снимка: Иван Бакалов

Митилини е много очарователен град, с уютно заливче,  красиви вили и богати градски къщи в централната част.  Като цяло Лесбос напомня много на испанския остров Менорка, където я няма Сафо, но има повече зеленина и лукс. От Омир знаем, че Митилини е бил добре организиран град още в 1054 г. преди Христа…  Аз останах с впечатлението, че той и днес е добре организиран. Очарованието на Лесбос обаче е неповторимо и незабравимо: от момента, от който си тръгнеш, той те дърпа назад и не те пуска. Вероятно не е никак случайно, че в един или друг исторически период тук са живели  две години гиганти на мисълта като Аристотел и неговия ученик  Теофраст (337-335 г. преди новата ера), след като Аристотел вече е бил учител на Александър, син на Филип Македонски.  Днес ученикът на Аристотел е възседнал своя мраморен Буцефал в центъра на нашите братя/братовчеди в Скопие. Това прави  съседите ни още по-горди – не е малко учителят на твоя цар-мечта да е Аристотел… А нашите днешни царе с какви учители да се гордеят? Деликатна работа…  А и Аристотел го няма вече. Повечето ни мъдреци днес идват от Югозападния университет…

Яхти на пристанището в Митилини на о. Лесбос. Снимка: Иван Бакалов

Съдбата на Лесбос е такава, че и той близо 500 години е в обятията на турските си съседи. Прочутият адмирал на султан Сюлейман Великолепни Хайредин  Паша Барбароса (1478-1546) е от Лесбос. Баща му е от албански произход, а майка му е гъркиня-християнка. Перлата в короната от таланти обаче е поетът Одисеас Елитис, романтичният отшелник, Нобелов лауреат за литература през 1979 г. Ето, това е Митилини, плюс още 200-300 ресторантчета, а може и повече да са, където кулинарната вакханалия никога не свършва. А Дионисос, богът на приятните усещания, гледа отвисоко от един планински манастир в Халкидики и следи удоволствията да не прекъсват без да има сериозна причина за това.

Питието определя битието

Цялата работа обаче е в магнетизма на узото. Един ден попаднахме в малкото селце Лизвори, гледащо отвисоко залива Калони. Домакините ни от  фирмата „Пломари” ни заведоха да видим зелената нива, засята с анасон, от чиито семенца идва този дъхав аромат на узото. Селцето е малко (300 жители), скромно, но чисто и приветливо. В нивите му годишно се отглеждат 10 тона анасон. Още беше към 11 преди обяд, но хората бяха приседнали на сянка, пиеха кротичко узо, играеха на карти и на табла, дръпваха от цигарките си и замезваха рибка, маслинки или сиренце докато бистреха политиката. Идилия.  Всички изглеждаха спокойни и ведри, въпреки скромната обстановка. Дали и узото не ги правеше такива?  Или Аристотел беше научил и тях на мъдрост?

На пристанището в Митилини на о. Лесбос. Снимка: Иван Бакалов

Узото е част от гръцката душевност, както виното, конякът или ракията са при други народи. Но при гърците то е издигнато в култ; в начин на мислене и начин на живот. Пият го бавно, внимателно и с видима наслада. Първо сипват от самата напитка в чашата, доливат вода и най-накрая слагат лед. Чашата се изпълва с бял облак, от която излиза духът на анасона. Мезетата са готови, социалното философстване започва…

Но да си дойдем на думата: „Пломари” е най-голямият и най-известен производител на узо в Гърция. Някъде в далечната 1894 г. един мустакат мъж от Пломари – Изидорос Арванитис – поставя началото на примамливия бизнес. Рецептата му е уникална и се предава от поколение на поколение, както са уникални и качествата на земята, на която се сее анасонът – биологичен състав, микроклимат и грижовни ръце. Водата е кристално чиста, от близката река.

Два от 18-те казана, с които се дестилира узото “Пломари”. Снимка: Иван Бакалов

Солта е от Калони, а останалото  идва от магическата смес от 15 билки и подправки, между които освен анасон има канела, копър, смола от мастиково дърво и т. н. Каква е пропорцията между тези съставки знаят само четирима души, според главния енолог и контрольор на качеството д-р Маруса Цачаки. Освен нея, това са днешният собственик на „Пломари” Никос Калоянис, главният технолог и директорът на производството в дистилерията. За да е гарантирана тайната на рецептата, оригиналът се пази в секретен сейф. Някои от специалистите знаят част от съставките, които се влагат при първата дестилация, други знаят част, които се влагат при втората дестилация, но никой от тях не знае целия „коктейл”  и няма пълната картина. Усмихната и подготвена, специализирала в Англия и Франция, д-р Маруса ни показва целия

Кран, от който тече готовото узо след втората дестилация. Снимка: Иван Бакалов

завод, с всичките му 18  медни казана,

всеки от който е нещо като мини-завод. Процесът е непрекъснат, с двойна дестилация, бакърените казани са правени от 5-то поколение майстори от Солун. Годишното производство е до около 30 милиона литра узо, капацитетът е 50 000 литра дневно от 18-те казана. Течният еликсир се изнася в 46 страни, като Германия е един от най-големите вносители. Като цяло Средиземноморските държави, където узото е познато и обичано, са най-големите клиенти на „Пломари”. „България също е важен клиент за нас”, казва собственикът на фирмата г-н Никос Калоянис. Той е започнал да работи още като ученик при дядо си и баща си, изучавайки всеки детайл от производството. 79-годишен, висок, елегантен, с превъзходен английски език, г-н Калоянис е учил също в Калифорния и Масачузетс и очевидно е научил доста… Синът му, който в момента работи в Бостън, е невидима част от компанията. Изключителен дипломат и любезен домакин, Никос Калоянис отдели цели 2 дни от времето си на нашата група, разказвайки ни не само за тайните на узото, но и за душата и културата на Гърция и гърците. Забележителен човек. Още кара ски, със сина си често идват в Банско или на Боровец.

Стари бутилки от узо “Пломари” от 40-те и 50-те години на миналия век. Снимка: Иван Бакалов

Самият завод е в планинско място, светещ от чистота, заобиколен с цветя и зеленина. Поточните линии са италиански. При тестването на узото се разчита както на обонянието, така и на вкуса. В лабораторията се правят 1300 измервания на ден за различни компоненти на качеството . Дистилерията изглежда като чисто нова, в нея работят 55 души. Макар да се слави като най-доброто узо, г-н Калоянис казва с известна скромност: „Не знам дали правим най-доброто узо, но със сигурност това е най-доброто, което можем да направим.” По-късно той ни запознава с кулинарните тайни, гарантиращи възможно най-приятното пиене на узо. Забележитеното е в това, че узото с лекота се пие с различни мезета - с месо, риба, зеленчукови салати, дори с омари, което вече е прекрасно.

Семе от анасон от о. Лесбос, каквото се използва за узото.

Узото за един местен поет, е когатото „…земята издишва аромата си, капсулирала много в мъничко, дълбок и вълшебен полъх, анасонови зрънца, упойващи, сладки и диви…”. Как да го вкараш в думи… По-добре е да го изпиеш, вместо да го описваш…

Който е ходил в бара „Ла Луна” в Пунта Аренас, (Чилийска Патагония), сигурно е видял на една от стените стихове, посветени на виното, от трима гиганти на латиноамериканската литература: Пабло Неруда, Хорхе Луис Борхес и Марио Варгас Льоса. Най-чувствени са думите на Неруда… И гърците имат подобни посвещения за узото, както Хемингуей за любимите му (кубински или не) дайкири и мохито, както Уинстън Чърчил за шампанското, както Дилън Томас за уискито, или както Джон Стайнбек казва, че „…няма нищо по-хубаво на света от първите две глътки ледена бира!”. И особено вълшебният разказ на Йордан Радичков „Кастел” за митичното вино от моя край – Добруджа… „Как при това положение да напишеш „Ода за Лимонадата”, мамка му ?”, би въздъхнал Радичковият герой Сусо.

Митилини, столицата на о. Лесбос. Снимка: Иван Бакалов

„Узото – казва ми Никос Калоянис – е елегантна напитка. Може да се пие по всяко време, всеки сезон, с всички мезета. То е способно да създва социален климат, да насърчава епикурейството, да прави живота по-красив…  И все пак, алкохол е. Трябва да се пие внимателно, бавно, 3-4 чашки на ден максимум. И НИКОГА на гладно. Узо не се пие с мезета, а с много мезета. Всякакви.” В това е другата тайна на напитката. С колко мезета можеш да пиеш уиски? Или джин? А?

Епилог: Икария и красивата история на Стаматис Морайтис

Малко по-на юг от Лесбос, но пак в Егейско море, и пак близо до турския бряг, се намира остров Икария. Площ – към 150 кв. км. Население – около 10 000 гърци. През 1943 г. оттук емигрира младото и бедно момче Стаматис Морайтис. Заселва се в Порт Джеферсън, на Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Намира си работа, оженва се за гъркиня, раждат им се деца. Живеят прилично, карат „Шевролет”, ходят си на гости с други гърци в района. И така до 1976 г., когато Стаматис започва да се задъхва често и докторът му открива рак на белите дробове. „Остават ти от 6 до 9 месеца живот”, казват му. Шокиран, Стаматис отива на втори доктор. И той потвърждава диагнозата. Отива на трети, после на четвърти… Девет американски доктори го преглеждат, диагнозата остава една и съща.

Жители на планинското село Извори пийват узо в 11 часа преди обяд. Снимка: Иван Бакалов

Щом ще се мре, по-добре у дома, казва Стаматис, взема жена си и се връщат в бащиното му селце в Икария. („Погребенията в Америка са много скъпи, казво по-късно Стаматис…”) Примирява се с неизбежното, „отпуска му края” като гръцки философ, отдава се на тих, спокоен живот със съселяните си, те му помагат да стегне бащината си къщичка, да възстанови лозенцето, да засади домати, грах, боб, да си купи сервизче за винце и узо. Забравя за бързането в Америка, спи до късно, после работи в градината, след обяд подремва пак, а вечерта се събира с другарите си на голяма дълга маса и до полунощ пият домашно розе, узо с водичка и лед, вечерят скромно прясна рибка, козе сирене, маслини и всичко това полято обилно със зехтин. Никой в Икария не носи часовник. Никой не го е страх, че може да закъса финансово – тутакси цялото село му се притичва на помощ. Докато подпийват вечерта си разказват  истории, смеят се до забрава на солените вицове, повечето от които са или за политиците в Атина, или за булките наоколо… Понякога завършват със сиртаки и дискретно опипване на госпожите до тях… (Но само толкова. За Харви Уайнстийн не са и чували).

Анасон. По това време на годината още не е цъфнал. Снимка: Иван Бакалов

Минават 6 месеца, но смъртта не идва. Минават 9 месеца, тя пак закъснява. Постепенно силите на Стаматис се връщат. Задъхването изчезва. Както забравя за американския си живот, така забравя и за диагнозата… Минават 25 години, откакто се е върнал. Стаматис е още по-добре, гледа си лозенцето, доматите и боба, пие си по 4-5 чаши домашно винце с другарите всеки ден, забравил е отдавна и за „Шевролета”, върви пеша по хълмовете и нивите наоколо. Не бърза за никъде.  И така – до спокойната му и отдавна очаквана смърт на 3 февруари 2013 г. Местният кмет казва, че дядо Стаматис бил или на 98, или на 102 години… Мастилото в архивите било малко избледняло.

Който не е чул за тази история, за Икария или за „Синята Зона”, както доктори и диетолози наричат местата по света с най-много дълголетници, да прочете „Ню Йорк Таймс” от 24 октомври 2012 г., статията на Дан Бътнър, озаглавена „Островът, където хората забравят да умрат”. Островът в Гърция, където е абсолютният световен рекорд по дълголетие – над 33% от хората там прескачат границата от 90 години, преди да се преселят там, горе.

Вътрешен залив на о. Лесбос, около който са най-много ниви с анасон. Снимка: Иван Бакалов

Причините, както обясняват докторите, са няколко: спокоен живот, винаги прясна местна храна, никакво бързане и претоварване, никакво краве мляко, масло или сирене (само козе), много маслини и задължително зехтин, много боб, леща и грах, 2-3 пъти седмично прясна риба.  И умерено, но редовно почерпване с вино и узо… Кой както иска.  И най-важното накрая: редовен социален живот, общуване, приятелство, смях и радост от живота. Това е положението.
Така върви от столетия животът в Икария и на много други места в Гърция.

А, щях да забравя: като минали 25 години от диагнозата и хрониката на една предизвестена смърт, както би казал бонвиванът Габриел Гарсия Маркес, бай Стаматис взел своята госпожа и отишли до Ню Йорк да попитат  9-те доктори, които го прегледали през 1976 г., защо все пак бай Стаматис останал жив.
Всичките 9 доктори отдавна били умрели.

Край.




Етикет: , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2018® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com