www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
неделя, 24 юни 2018
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Откъс: „Добри мъже” на Артуро-Перес Реверте по следите на Енциклопедията

28 Май 2018

 


Артуро Перес-Реверте

В най-новото внушително произведение на майстора на интелектуалния трилър Артуро Перес-Реверте, “Добри мъже”, действието, развиващо се в навечерието на Френската революция, започва с дуел на разсъмване, в най-добрите традиции на „романите на плаща и шпагата”.

Но тъй като става дума за автор като Перес-Реверте, оттук нататък повествованието освен динамика и напрегнатост придобива и характерната за прочутия испанец плътност и задълбоченост, представяйки панорамна гледка към онази епоха – време на потисничество и мракобесие, белязано от кървав терор, но и от светлината на Просвещението. Конфликтът между старото и новото е представен в разказа за пътешествието на двама членове на Испанската кралска академия, „двамина добри мъже”, както гласи цитатът от автентичен мемоар на академията от епохата - изпратени от Мадрид в Париж с поръчение да закупят за нуждите на библиотеката прочутата енциклопедия на Дидро и Д’Аламбер, току-що появила се на пазара и вече забранена в Испания и гледана с лошо око от Инквизицията.

Много са тези, които искат да попречат на „добрите мъже” да се доберат до енциклопедията, символ на Просвещението, но има и други, които биха искали тя на всяка цена да стигне до Испания. Несъмнено пътят на двамата ще бъде изпълнен с приключения и опасности, а пътят на читателите из страниците на тази книга ще достави удоволствие на онези, които харесват Перес-Реверте и ще му спечели нови почитатели. Интересен детайл от книгата е фактът, че Артуро Перес-Реверте въвежда за първи път самия себе си като герой в свой роман. Следва откъс в превод на Цвета Кирилова.

- Позволете ми да ви представя, докато ви намерим два стола… Тези господа, ощастливили ни с посещението си, са членове на испанската Академия… Бригадният генерал от запаса дон Педро Сарате… Библиотекарят на институцията дон Ерменехилдо Молина, литератор и преводач.
- Ермохенес - поправя го споменатият.
- Да, да, дон Ермохенес… Седнете, моля ви. Ще пиете кафе, нали? Това са господата Кондорсе, Д’Аламбер и Франклин.
Сядайки, библиотекарят отронва със заекване почти несвързани думи на признание и възхищение. Има защо: срещу него седи Жан Д’Аламбер. Създател на енциклопедията заедно с Дидро и автор на прочутия предговор на произведението, той изглежда на малко повече от шейсет години, носи напудрена перука и е много спретнат. Постоянен секретар на Френската академия, прочут математик, смятан за един от най-прозорливите мислители от епохата на Просвещението, Д’Аламбер е на абсолютния връх на славата си. От друга страна, той познава добре работата на испанската академия, на която е изпратил различни книги на френската академия, включително и четвъртото издание на академичния речник. Всичко това придава още по-голяма стойност на любезната усмивка, с която ветеранът-енциклопедист приема ентусиазма на дон Ермохенес.
- Повярвайте ми, господине - казва библиотекарят, - с извинение към господин Бертанвал, с когото имах честта да се запозная преди няколко дни, и на тези господа тук, това е един от най-важните моменти в моя живот.
Д’Аламбер приема комплимента естествено, като човек, който на тази възраст и предвид общественото му положение е получил много такива. От своя страна адмиралът любезно и сериозно хвали две произведения на Д’Аламбер, които казва, че познава, че ги е прочел с удоволствие и е извлякъл полза от тях: „Traité de l’équilibre et du mouvement des fluides“ и „Théorie générale des vents“, и двете много интересни за един моряк.
- За нас е чест, уважаеми колеги - казва философът, - да посрещнем в Париж двама известни испански академици.
Сега адмиралът се покланя любезно и непринудено на друг от онези, които беше представил Бертанвал: възрастен мъж, висок, дебел, с оплешивяло теме и коса до раменете, чиято кожа на лицето е почервеняла от псориазис.
- Нима имам привилегията да се намирам пред професор Франклин? – пита той на един доста приемлив английски.
- Така е - потвърждава поласкан другият.
- За мен е чест и удоволствие - казва адмиралът, преминавайки на френски. - Имах удоволствието да прочета някои от вашите трудове. Много ме заинтересуваха проучванията върху стъклото и бифокалните лещи, а също и върху възможното използване на гръмоотвода при корабите… Позволете ми да изразя симпатията си към борбата за независимост, която водят вашите съграждани в Северна Америка… Които, както знаете, моята родина подкрепя безрезервно.
- Зная и много ви благодаря - отговаря Франклин в същия любезен тон. - Откакто съм в Париж, съм се срещал често с вашия посланик граф де Аранда и винаги съм оставал много доволен.
Следва оживен разговор, в който Бертанвал уведомява присъстващите за повода за престоя на дон Ермохенес и дон Педро в Париж. Те описват затрудненията си и Д’Аламбер потвърждава спорната точност на някои преиздадени варианти на енциклопедията. Единствено изданието във формат “фолио” от Женева, твърди той, направено между 1776 и 1777, отговаря абсолютно точно на първото издание. По тази причина и въпросното второ издание е трудно да се намери сега. За лош късмет на двамата испанци последното пълно издание, което му е известно, е било изпратено преди няколко месеца за Филаделфия от тук присъстващия господин Франклин.
- Когато пристигнахте, тъкмо разговаряхме за американската революция – казва той накрая.
- Знамето на революцията е издигнато - казва Франклин, като че ли обобщава предишния диалог. - Сега въпросът е да успеем да го задържим.
- На това между другото се е посветил този господин в Париж - обяснява Д’Аламбер на двамата академици. - Да търси пари и подкрепа.
- Пожелавам ви най-доброто в тази благородна задача – заявява тържествено дон Ермохенес.
- Благодаря. Много сте любезен.
- Господин Бертанвал поддържаше мнението - казва Д’Аламбер, - че англо-американците никога няма да успеят да консолидират бунтовната си република. Доктор Франклин, разбира се, не е на същото мнение. А господин Кондорсе е склонен да даде право по-скоро на втория, отколкото на първия… - той се обръща към дон Педро. - Какво мислите вие като испанци за английската нация и нейните позиции в тази война?
Адмиралът не отговаря веднага.
- Прекалено съм пристрастен, за да давам мнение - казва той след кратък размисъл. - Възхищавам се на Великобритания за военния кураж и гражданската доблест на народа й. Но като испански моряк, какъвто съм или по-скоро съм бил, моят естествен враг винаги е англичанинът. Така че се въздържам от мнение.
- Те са цинични, брутални и безцеремонни - заявява Франклин без заобикалки. - Поддържат империята си със силата на топовете и юмруците. Що се отнася до другото, господине, знаменитата британска благовъзпитаност се свежда до един ограничен елит… Уверявам ви, че който и да е испански селянин има повече достойнство от един английски военен.
- А какво ще кажете за войната в тринадесетте колонии? – обръща се Бертанвал към академиците.
Този път адмиралът не се замисля.
- Според мен – отговаря той, - Северна Америка ще се превърне накрая в гражданска република: обстановката като във всички млади страни предразполага към това. Включително и пейзажът.
- Интересна е тази връзка с пейзажа. И много уместна – отбелязва учудено Франклин. - Познавате ли онези земи?
- Малко. Когато бях млад, минах с кораб покрай бреговете им, включително и по тихоокеанското крайбрежие… Струва ми се, че индивидуализмът, който онези обширни, безлюдни земи придават на хората, не се съчетава със старите монархически представи, които съхраняваме в Европа.
- Имате пълно право – сега Франклин се обръща към дон Ермохенес. - А вие, господине, какво мислите?
- Аз почти не съм напускал Мадрид - отговаря библиотекарят. - И виждам нещата по различен начин. Мисля, че когато човек разполага с материални или духовни блага, които трябва да запази, а също и зрелост, след като е оставил зад себе си кипежа на младостта, имам предвид и младите народи като онзи в английските колонии, клони към поставяне на крале на трона… Затова си мисля, че именно това ще направят там: ще изберат един американски монарх, който да представлява новата нация с подходящия за целта ранг и същевременно да бди бащински над живота на поданиците си.
- Опазил ни Господ! - смее се весело Франклин. - Както виждам, нямате особено доверие на моите съграждани.
- Разбира се, че им имам доверие. Но се доверявам повече на справедливите и умни крале.
- Това ви превръща в противник на господата Франклин и Кондорсе - казва Д’Аламбер.
- Никога не би ми минало през ум… Предполагам, че това просто ме поставя на територия, където идеите се обсъждат с разум и добра воля.
- Там ще бъдем винаги, господа - съгласява се любезно Франклин.
- А вие, господин адмирал? - интересува се Д’Аламбер. - В гражданите ли вярвате или в кралете?
- Не се доверявам нито на едните, нито на другите.
- Въпреки че сте испанец?
Дон Педро замълчава благоразумно. Замисля се. След това се усмихва тъжно.
- Точно затова - казва той тихо.
- От една страна аз съм съгласен с господин бригадния генерал - заключава Д’Аламбер. - Аз също не вярвам на човешкото същество, оставено свободно да се подчинява на своите пориви, да разчита на собствените си сили и да зависи от индивидуалните си ограничения.
- Просветена монархия тогава – предлага Бертанвал шеговито.
- И католическа, ако е възможно - отбелязва скромно дон Ермохенес, който е приел думите му сериозно.
Останалите се споглеждат, докато библиотекарят примигва чистосърдечно и недоумяващо.
- Всяко мнение е достойно за уважение - заявява Д’Аламбер след кратко мълчание.
Един келнер пълни отново чашите по молба на Бертанвал и за известно време всички заговарят за тривиални неща. Но дон Ермохенес, след като е размислял напрегнато, се чувства задължен да обясни поведението си.
- Въпреки някои недостатъци – подема той накрая, - и въпреки че без съмнение има нужда от усъвършенстване, онова, което имате тук, ми изглежда разумно.
- Какво имате предвид? - пита Кондорсе.
- Монархическата институция. Според мен една просветена монархия е като голяма фамилия с любящи родители и деца които са доволни или се стремят да постигнат задоволство по мирен път… Затова Франция ми харесва. Защото едно образовано правителство, което отпуска бащински необходимите свободи и действа с толерантност, няма нужда да се страхува от революции.
- Така ли мислите?
- Това е скромното ми мнение, да, така мисля. Не познавайки тирания и деспотизъм, Франция е защитена от сътресенията, заплашващи страните, в които народите са лишени от свобода.
Учтивият поглед на другия изразява скептицизъм. Никола дьо Кондорсе е на малко повече от четиридесет години, наглед симпатичен, облечен по английска мода. Според това, което е разказал Бертанвал на академиците, въпреки относителната си младост той вече е именит математик: авторитет в областта на интегралното смятане и заклет републиканец, той освен това има принос за някои технически статии в енциклопедията.
- Вие идеализирате прекалено много Франция, уважаеми господине - казва Кондорсе. -Нашето правителство е също толкова абсолютистко и деспотично, колкото и вашето в Испания. Разликата е единствено в това, че тук се спазва повече външната форма.
- И вие ли мислите като приятеля си? – обръща се Д’Аламбер към адмирала.
Дон Педро клати глава и прави се обръща с помирителен жест към дон Ермохенес, сякаш молейки го предварително за извинение.
- Не… Мисля, че сътресенията са част от правилата на играта. Това е в самата природа на света и на нещата.
Старият философ се навежда леко към него, заинтригуван.
- В такъв случай са неизбежни?
- Несъмнено.
- Включително насилието и останалите ужаси?
- Абсолютно всички подобни явления на света.
- И вие ли мислите като господин Кондорсе, че такива сътресения са необходими или неизбежни във Франция?
- Разбира се. Както във френската част на Северна Америка.
- А в Испания и Испанска Америка?
- Също. Рано или късно мълнията ще удари.
Д’Аламбер продължава да слуша с голямо внимание.
- Според мен това не ви безпокои особено – отбелязва той.
Адмиралът вдига рамене.
- Това е като в шаха, или пък в мореплаването – той взема своята чаша кафе и я оглежда, преди да отпие глътка. – Правилата, основните принципи, не съществуват, за да ги аплодират или да се боят от тях. Трябва просто да ги осъзнаеш. И да ги възприемеш.
Усмивката, която Д’Аламбер му отправя сега, е едновременно възхитена и замислена.
- Вие сте човек с интересна визия за бъдещето, господине… Учудващо за армейски офицер от вашата нация.
- Флотски.
- Разбира се, извинете… А бихте ли могли да ни кажете кои са греховете, които според вас ще привлекат мълнията над Испания?
- Може би - адмиралът оставя чашата си на масата, изважда кърпичка от ръкава на сюртука и си попива внимателно устните. - Но трябва да ме извините, че няма да го направя. Аз съм човек извън родината си. Познавам недостатъците на своята страна и често ги обсъждам със сънародниците си… Но би било недостойно да ги обсъждам извън нея. При това с непознати, ако бихте били така любезни да ме извините за думата – той се обръща към библиотекаря. - Сигурен съм, че дон Ермохенес мисли като мен.
Д’Аламбер поглежда усмихнато споменатия.
- Така ли е, господине? И вие ли ще мълчите от лоялност?
- Безусловно - отговаря библиотекарят, издържайки открито погледите на всички.
- Това прави чест на двама ви - заключава философът.
После продължават да разговарят за идеи, история и революции. Бертанвал цитира класически примери, а Кондорсе споменава ентусиазирано бунта на гладиаторите и робите в древния Рим, водени от Спартак.
- Според мен и в противовес на мнението на господин Кондорсе - намесва се Д’Аламбер, - културна, просветена Европа няма да преживее революционните сътресения. Не сме създали своята енциклопедия за това, уверявам ви… Проникването на идеите на Просвещението накрая ще трансформира онова, което неизбежно трябва да се трансформира… Ние, в своята скромна ниша, не работим, за да разтърсим света, а за да го променим постепенно и със здрав разум. Хората, свикнали да се наслаждават на науката, никога няма да бъдат, ние никога няма да бъдем опасни за обществото.
- Вярвате ли в това? - пита спокойно адмиралът.
- Напълно.
- Всеки човек, учен или не, може да стане опасен, когато го използват с такава цел. Така ми се струва… Или когато е принуден да стане такъв.
Енциклопедистът се усмихва заинтригуван.
- Казвате го така, като че ли знаете за какво говорите.
- Така е, господине.
Франклин и Кондорсе вземат страната на дон Педро.
- Аз както и преди съм съгласен с господин бригадния генерал – изтъква първият.
- Както и аз, безрезервно - заявява вторият.
Д’Аламбер вдига двете си ръце в помирителен жест.
- Смесваме един свят с друг - казва той спокойно. - Европа и Америка, зрелост и младост, олио и вода… Убеден съм, че каквито и да са нашите идеи, нашите теории, нашите въжделения, те никога няма да провокират нито бързи, нито насилствени революции.
- Не съм сигурен в това - упорства Кондорсе.
- Аз съм сигурен. Защото съзнанието на народите може да се разпали внимателно за доброто и благородното, когато те бъдат представени подходящо. Затова имаме и модерната философия. Всякакви болезнени крайности и брутални бунтове по причина на нашите идеи са недопустими… Каквато и да е революционна промяна в Европа, в този стар свят, ще се осъществи не чрез насилие, а чрез продължителни размисли.
Мълчание. Всички го слушат с уважение, но адмиралът забелязва леката скептична усмивка на Кондорсе. От своя страна дон Ермохенес слуша увлечен и наивно се съгласява, кимайки като момче пред учител, когото уважава и от когото се възхищава.
- И ако сънародниците на господин Франклин действително имат нужда от мускети и барут за своето начинание - допълва Д’Аламбер, - нашата Европа, по-стара и съзряла в интелекта си, трябва само да опознае и да уважава законите на природата и разума… За нашата революция, господа, няма нужда от друго оръжие освен книгата и словото.
Откъсвайки поглед от групата, адмиралът хвърля поглед към Брингас, който чете и ги поглежда смръщено отдалеч. Като че ли иска да каже на останалите, че са забравили този побъркан абат и другите подобни на него. Че никога не са били на борда на кораб, над който хвърчат шрапнели и трески, съзнавайки колко много неща може да крие човешкото сърце. Че в привидната сигурност на това кафене, на тези възпитани обноски, на този културен разговор, на тези красиви филантропски идеи забравят нещастните и онеправданите, онази тъмна армия, която таи своята ненавист и отчаянието си по ъглите на кафенетата и предградията, до които светлината на разума и философията прониква слабо. Забравят силата на пороя и силата на морето, силата на природата, която удря слепешком всичко, което вижда на пътя си. Забравят законите на живота. Замисляйки се за миг над това, дон Педро е обзет от импулсивното желание да удари по масата и да посочи с пръст онзи мъж, когото всички игнорират, както онази незнайна ръка е посочила знаците на стената по време на безгрижния, безконечен и трагичен пир на Валтасар. Изпитва нужда да привлече вниманието им към мрачния човек, който стои неподвижно там, в дъното, поглъщайки с поглед вестниците, а вселената - с ума си. Да удари по масата и да им каже всичко това. Че той знае кой ще подпали света.

Артуро Перес-Реверте, един от най-четените и превеждани испански писатели, е роден в Картахена през 1951 г. Завършва журналистика и политология, след дълга и успешна кариера на военен кореспондент в повечето горещи точки на планетата, се посвещава изцяло на литературата.
Книгите му са продадени в над 15 милиона тираж по целия свят. Голяма част от произведенията му са екранизирани - “Фламандският майстор”, “Морската карта”, “Учителят по фехтовка”, “Приключенията на капитан Алатристе”, “Деветата порта”, “Кралицата на Юга”.
Лауреат е на множество литературни награди – Голямата награда на Франция за литература; наградата “Жан Моне” за европейска литература; рицар на френския орден на литературата и изкуствата, италианската награда “Валомброза - Грегор фон Резори” за най-добра чуждестранна литература, а през 2003 г за заслугите си към испанската литература е избран за член на Кралската академия на Испания. Произведенията му са част от учебната програма в гимназиалния курс в училищата на Испания.




Етикет:

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2018® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com