Да табуираме ли „Табу”?

Кадър от клипа „Табу“

Голям обществен гняв предизвика чалга парчето „Табу” на Антонина с текста на Вапцаровото „Прощално”. Не се изненадвам, но се питам защо е тоя гняв. Парчето е еротично, текстът любовен, изпълнителката го рецитира, не пее (представяте ли си, ако пееше с характерната фолк орнаментика!).

Сюжетът е общо взето стандартен. На музикален фон от ориенталски зурни поразсъблечена кокетка раздава сластни пози, а едни нискочели пичове по татуировки точат лиги, за да я изконсумират. Звучи в речитатив „Понякога ще идвам във съня ти…”, което навява асоциации с мокри сънища… и още нещо.

Бизнес, приятели! Фолк дивата всичко е изпипала в своя „проект”, както тя го нарича, даже се е информирала за авторските права: изтекли са, всичко е точно.

Извадено от прекия контекст на написването си, „Прощално” е любовно стихотворение, има и еротичен привкус. Свързвайки го със смъртта, не можем да не си спомним Жорж Батай, който казва: „Еротизмът е, мисля аз, утвърждаване на живота дори и в смъртта.” Ще добавим, че чувствената любов – еротиката – отдавна се интерпретира като тъмен порив („нагон” – Фройд) към смъртта, на който Маркиз дьо Сад дава един брутален художествен и философски образ.

При Вапцаров, който има само две „чисто” любовни творби („Любовна” и „Прощално”) наблюдаваме известно съвпадение между лирическа и биографична еротика; при Ботев ги виждаме по-пряко заявени: „ще умре един от нас/ – ил мъжът ти, или аз” („Ней”), но на ред други места („До моето първо либе”, „На прощаване” и т.н) лирическият му герой избухва в спонтанен порив към смъртта за Отечеството „пред коя и любов немее”.

Тук не се занимавам със сложните многопластови връзки между смъртта, любовта и еротиката, имплицирани в творбите на Вапцаров и Ботев; правил съм го на други места и то на по-млади години. Смея да твърдя обаче, че авторката на парчето е налучкала връзката между тия две начала, за да ги превърти в музикално-словесен комерсиален продукт.

Въпросът ми е доколко сме убедителни, като се възмущаваме от опошляването на Вапцаровите и Ботевите героични литературно-битийни жестове? И дали трябва да табуираме „Табу”?

В края на 60-те – началото на 70-те години се появиха две естрадни изпълнения по текст на христоматийната Вапцарова творба „Пролет, моя” и музика на Йосиф Цанков. Изпяха ги Маргрет Николова (първа) и Паша Христова (втора), която през 1971 г. взе даже„Златният Орфей”. Преди туй обаче в литературния и ежедневния печат се явиха правоверни партийни поети, критици и общественици (ох, не помня кои бяха!), яростно възнегодували срещу превръщането на стихотворението (революционно според тях) в пошъл шлагер. С пяна на уста те обругаха композитора, певицата, Радио София, Българска телевизия и други отговорни за културата институции, допуснали тази груба политическа грешка.

Да си поет и общественик тогава беше едно и също, но пък певците и композиторите също бяха общественици и верни на идеологията. Те отвърнаха подобаващо, изтъквайки, че не е политическа грешка, а напротив едно революционно стихотворение да достигне чрез естрадата до съзнанието на широките народни маси и да се запее от тях. Истината е, че „Пролет моя” звуча кратко в националния ефир и май не допадна особено на въпросните народни маси, та те не я запяха. Ние, имам предвид тогавашното поколение студенти, припявахме песента с подчертано пародиен оттенък. Стихотворението, разбира се, остана.

Според фолк дивата Антонина в кючека „Табу”, който за нея не бил кючек, се пародират табутата, тук имало тънка еротика (sic!), идеята била да се провокира зрителят слушател, както и да се приобщи поезията на Вапцаров към младото поколение – иначе казано тя да снизходи до широките народни маси. Антонина справедливо посочва, че ако парчето не било фолк, не щяло да бъде така обругано. Всичко това става сред разгара на абитуриентските балове, когато фолкът се радва на особена почит и еротичният му контекст мами даже учителки на средна възраст.

Но според възмутената интелектуална общност, както и някои обществено будни писатели, въпросният акт е кощунствен, това е връх на общонародното опростачване, „четвърти разстрел” на поета, има и такива във Фейсбук, дето искат съд, забрана, линч едва ли не. Подобни хули бяха отправени и към поета Петър Чухов, който си позволи иронична перифраза на Вапцаров и това му донесе, меко казано, неприятности отстрана на СБП, свързани с присъдената му награда „Иван Пейчев”. Отнесоха го също и неговите защитници, настояващи, че това не е гавра с Вапцаров, а тънка метафора…

Нещата не са еднозначни, мога да добавя. Не чух и не видях някой да протестира, когато една турбо рокаджийска група взе текстове на Ботев, Чинтулов, Вазов и не помня кой още революционен български поет и ги изпя по концерти в съпровод на димки и фойерверки. Това, изглежда, се смята за патриотично и от сън събуждащо.

От друга страна, телевизиите честичко в развлекателни и недотам развлекателни предавания с възхищение ни показват стокилограмови патриоти, които се събличат по потници пред камерата, демонстрирайки върху пищни гърбове, гърди, бицепси, обръснати темета и крайници татуировки на Ботев, Левски,… Хитлер, Сталин, Путин, комбинирани със свастики, петолъчки и друга родолюбива символика.

Каква радост за късополите водещи! Със същите знаци на чела, с хоругви, байраци и някоя и друга сопа тези горди националисти викат по стадионите, дефилират тържествено по улиците като факлоносци на „Луков марш”, а полицията ги пази пред смаяните погледи на световната демократична общественост. Сред тях има и деца, и тийнейджъри. Мяркат се и политици. А от своя страна кметът на София и министър-председателят боязливо отронват някоя смъмряща приказка, хем за да не накърнят гражданските им права, хем да не разгневят коалиционните си партньори.

Рекламите на „Луков марш” се лепят по стените, виждаме ги в тоалетните на Софийския университет, чистачките търкат, но не могат да ги изчегъртат. Графитите с неофашистки текстове и образи са като птицата Феникс, замазват ги, но те отново се появяват. Тениски с любимите вождове на пролетариата са много на мода. Гъмжи от интернет сайтове – кой от кой по-националистически, „Луковски”, разбирай неофашистки.

Да разгледаме и сергиите за книги, витрините на книжарниците. Нацистката, неонацистката, негационистката, антисемитската литература греят в характерните си цветове и фотографии. Разнообразието е впечатляващо. Издават се, купуват се, преиздават се, пак се купуват. Както пише Умберто Еко в „Махалото на Фуко”, винаги има кой да преиздаде съчинения като „Протоколите на Сионските мъдреци”. А оригинално издание на „Моята борба” от 40-те години върви от 500 лева нагоре при антикварите.

Речитативът на Аделина, апликиран върху зурните на фолк кючек не е страшен, той няма да разстреля отново Вапцаров, който според певачката (простено да й е!) бил обесен. Откак съществува, масовата култура винаги е черпела и ще черпи от високата култура, ще превръща с комерсиална цел нейните образци в сурогати. Важното е „Табу” да се продава, мисли производителят, но по-важното според мен е колко време ще се продава. Мисля, че няма да е задълго. Все още не сме достигнали дъното.

От страницата на автора

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.