СофияПловдивВарнаБургасРусе

Уди Алън за Ингмар Бергман: Човекът, който задаваше мъчни въпроси

На 14 юли 2018 г. светът отбелязва стогодишнината от рождението на един от най-великите филмови стилисти на всички времена – Ингмар Бергман. Честването на това важно за седмото изкуство събитие е сред акцентите в програмата на CineLibri 2018.

В знак на почит към личността на твореца фестивалът ще предложи кинопанорама с негови филми, увенчана с изискана галавечер в зала „България” на 13 октомври. В рамките на събитието ще бъде излъчен документален филм за Бергман, съпроводен с видео поздрав към зрителите от страна на норвежката звезда Лив Улман, муза на прочутия режисьор. Ще звучи музика от филмите на Бергман, изпълнена на живо от оркестъра на Софийска филхармония, която ще ни пренесе на снимачната площадка, възкресявайки сцени с любимите му актьори.

Във връзка с годишнината преди броени дни „Колибри” пусна ново издание на „Латерна магика” (превод Васа Ганчева), удивително визуална автобиография, открехваща завесата към чудото Бергман. Тя проследява живота на режисьора от детските години в шведската провинция, през работата му в театъра, до триумфите в киното и бурните му романтични истории. Бергман си спомня свои преживявания и състояния чрез поредица от разтърсващи ретроспекции, които документират някои от най-важните моменти в историята на киното на XX век.

Ингмар Бергман (1918-2007) е един от гениите в киното – режисьор, сценарист и продуцент с над 60 филма в творческата си биография. Също толкова ценен и като драматург, той режисира над 170 театрални постановки. Шедьоври като „Есенна соната”, „Сарабанда”, „Шепот и викове”, „Сцени от един семеен живот”, „Фани и Александър”, „Поляната с дивите ягоди” налагат нов кинематографичен език и резонират дълбоко у милиони зрители по света.

Тазгодишното издание на международния кино-литературен фестивал ще се проведе между 11 и 24 октомври в София, Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново, Русе, Ловеч, Видин, Враца, Благоевград, Търговище, Стара Загора и други областни центрове. Програмата включва над 40 филма с национални премиери, гости със световно признание, много галасъбития и изненади. Тематичен фокус е любовта във всичките й форми и превъплъщения, а мотото е Любов между редовете. Следва откъс от „Латерна магика”, послеслов от Уди Алън.

Новината, че Бергман е починал, стигна до мен в Овиедо – прелестно градче в Северна Испания, където снимам филм. На самата снимачна площадка ми бе показано телефонно съобщение от общ приятел. Веднъж Бергман ми каза, че не искал да умре в слънчев ден, а след като не бях на мястото, можех само да се надявам да е получил унилото време, любимо на всички кинорежисьори.

И преди съм го казвал на хора, които имат романтична представа за твореца и обожествяват процеса на творене: дойде ли краят, изкуството ти не те спасява. Каквито и сублимни произведения да имаш зад гърба си (а Бергман ни подари палитра от филмови шедьоври), те не те опазват от съдбовното почукване на вратата, което прекъсва рицаря и приятелите му в края на Седмият печат. И тъй, в юлски ден, насред лятото, Бергман – този велик филмов поет на живота на смъртните, не можа да отложи собствения си неизбежен шахмат и най-прекрасният създател на кино в рамките на моя живот си отиде.

Шегувал съм се как изкуството е католицизмът на интелектуалеца – тоест, едно пожелателно вярване за задгробен живот. Още по-доброто от това да живееш в сърцата и умовете на хората е да живееш в собствения си апартамент – така го изразих. И, то се знае, филмите на Бергман ще продължат да живеят, ще бъдат показвани в музеи и по телевизията, ще бъдат продавани дивидита с тях, но след като познавах човека, наясно съм, че това е твърде недостатъчна компенсация, и съм сигурен, че той на драго сърце би изтъргувал всеки от филмите си за една допълнителна година живот. Това би му осигурило още шейсетина рождени дни, та да продължи да прави кино – забележителна творческа продукция. У мен няма съмнение, че именно така би употребил даденото му време – щеше да върши онова, което най-много обичаше: да снима филми.

Бергман обичаше самия работен процес. Малко го вълнуваше реакцията на филмите му. Радваше се, когато биваше оценен, но, както веднъж ми каза: „Ако не им хареса мой филм, това ме тормози около 30 секунди“. Не се интересуваше от касовия успех и макар че продуцентите и разпространителите му звъняха да му съобщят приходите от първия уикенд, на него му влизаше в едното ухо и излизаше от другото. Казваше: „Към средата на седмицата оптимистичните им прогнози ще се стопят“. Обичаше похвалите на критиците, но и за секунда не изпитваше потребност от тях и макар да му се искаше публиката да хареса филмите му, невинаги ги правеше лесни за нея.

Но на тези, които разсъждаваха над тях, усилието се отплащаше. Например, когато схванеш, че двете жени в Мълчанието са два воюващи аспекта на една и съща жена, иначе енигматичният филм ти се разкрива като по вълшебство. Или ако си попрочел датските философи, преди да гледаш Седмият печат или Лицето, това несъмнено ти е от помощ, и все пак е изумително как дарбата му на разказвач държи публиката прикована и напълно завладяна от трудната материя в творбите му. Чувал съм хора да казват, когато излизат от прожекция на негов филм: „Не проумях докрай всичко видяно, но бях на ръба на седалката при всеки кадър“.

Бергман бе верен на театралния подход, той бе също така и прекрасен сценичен режисьор, но филмовите му творби не почиваха само на театъра – те черпеха своето вдъхновение от живопис, музика, литература и философия. В работата си изследваше най-дълбоките безпокойства на хората, много често създавайки проникновена филмова поезия: смъртната природа на човека, любовта, изкуството, мълчанието на Бог, трудностите в човешките отношения, агонията на религиозните съмнения, провалилия се брак, неспособността на хората да комуникират едни с други.

При всичко това той беше сърдечен и забавен човек с чувство за хумор, неуверен в огромния си талант, често попадащ в плен на жените. Запозналият се с него не бе допускан мигом в творческия храм на този страховит, внушаващ респект, мрачен и умислен гений, изразяващ сложни прозрения с шведски акцент относно ужасната съдба на човека в една неприветлива вселена. Ставаше по-скоро така: „Уди, често имам един глупав сън, в който отивам на снимачната площадка, за да правя филм, а не мога да реша къде да поставя камерата; въпросът е, че ме бива в тази работа и я върша от години. Ти имал ли си такива смущаващи сънища?“, или „Според теб дали ще бъде интересно да се направи филм, в който камерата не помръдва и на сантиметър, а актьорите влизат и излизат от кадър? Или хората просто ще ми се смеят?“.

Какво казваш по телефона на гений? Не намирах идеята за добра, но нищо чудно в неговите ръце тя да се превърнеше в нещо специално. Та нали словесността, изобретена от него, за да стига до психологически дълбини у актьорите, също би звучала абсурдно за изучаващите кинорежисура в ортодоксален стил. Във филмовия институт (бях твърде бързо изхвърлен от Нюйоркския университет, където учех кино през 50-те години) ударението винаги беше върху движението. Това са движещи се картини – така бе преподавано на студентите – и камерата трябва да се движи. И преподавателите бяха прави. Но Бергман застопоряваше камерата върху лицето на Лив Улман или върху лицето на Биби Андершон, минаваше време и още време, без тя да помръдне, а резултатът беше върховен и уникален. Засмукан си в образа и не само не си отегчен, а си развълнуван.

При всичките си странности, религиозни и философски мании, Бергман е роден разказвач на истории, който по самата си природа е забавен дори когато си е наумил да драматизира идеите на Ницше или Киркегор. Водехме дълги телефонни разговори с него. Той ми звънеше от острова, където живееше. Така и не се отзовах на поканата му да го посетя, защото пътуването със самолет ме притеснява, а още по-малко ме блазнеше да летя с малка машина до някакво затънтено островче близо до Русия, за да бъда нагостен с обяд от кисело мляко, както си представях. Винаги обсъждахме филми и, то се знае, оставях него да говори повече, защото се чувствах привилегирован да чувам неговите мисли и идеи. Той всеки ден си устройваше прожекции на филми сам за себе си и не му омръзваше да гледа, при това от всякакви жанрове – неми и с говор. За да се приспи, си пускаше нещо, което няма да го ангажира с мисли и ще облекчи напрежението му – примерно филм за Джеймс Бонд.

Като всички велики филмови стилисти от ранга на Фелини, Антониони и Бунюел, Бергман си имаше своите критици. Но като се оставят настрани случайни несполуки, филмите на всички тези творци са резонирали дълбоко у милиони хора по света. И тъкмо онези, които най-добре познават киното, самите създатели на филми – режисьори, сценаристи, актьори, оператори, монтажисти, – са може би най-големите поклонници на работата на Бергман.

Тъй като в продължение на десетилетия го бях възхвалявал ентусиазирано, когато той почина, потърсиха ме от много вестници и списания за коментари и интервюта. Сякаш можех да добавя нещо стойностно към мрачната новина, освен още веднъж да изразя възторга си от величието му. Питаха какво влияние ми е оказал. Не би могъл да ми повлияе, отговорих – той беше гений, а аз не съм; гениалността не се научава, нито магията ѝ може да бъде предавана.

Когато филмите на Бергман се появиха в арт кината на Ню Йорк, аз бях млад комедиен автор и комик в нощни клубове. Може ли нечия работа да бъде повлияна от Граучо Маркс и Ингмар Бергман? Все пак успях да попия нещо от него – нещо, независещо от гений или дори от талант, а такова, което може да се научи и развие. Става дума за онова, което в най-общи линии може да бъде описано като трудова етика, но по същество си е чисто и просто дисциплина. От примера му се поучих да давам най-доброто, на което съм способен, във всеки един момент, да не се поддавам на глупавия свят на хитове и провали, да не се съблазнявам да играя ролята на бляскавия кинорежисьор, а да си правя филма и после да преминавам към следващия. Бергман създаде около 60 филма в своя живот, а аз – 38. Ако не мога да настигна качеството му, то дано поне приближа неговото количество.

2007 г.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.