Из автобиографията на Стоичков: Тайна среща с Кройф. Защо пуснаха най-напред Любо Пенев в чужбина

Йохан Кройф и Христо Стоичков. Снимка: от тв екрана

Официалната биография на знаменития български футболист съдържа над 400 страници лични истории за живота и кариерата на най-големия български футболист – с твърди корици и цветни снимки.  „Христо Стоичков. Историята“ е написана в съавторство със спортния журналист Владимир Памуков и подготвена от издателство „Софтпрес“.  В нея ще намерите не искрено и лично, а болезнено ясно пълни подробности за:
– проблемите при преминаването му от ЦСКА към Барселона;
– събитията от САЩ’94 и златния отбор на Пенев;
– смайващото пътешествие на едно момче от уличката на съседния блок до стохилядната сцена на „Камп Ноу“;
– предизвикателствата пред Камата като треньор и футболист;
– капаните, които дебнат всеки един новоизгряващ футболист, особено българските;
– отношенията с приятели и врагове, разказани емоционално и без да се спестява нищо, както само Стоичков може;
– забавните и малко познати мигове от света на Камата;
– вижданията му относно футбола като спорт и като шанс за изява на силните и емоционални личности;
– срещите му с големи имена не само във футбола, но и в други спортове, в музиката, в политиката и в културата;
– радостите и тъгите на един българин, който е постигнал много, но не е забравил откъде е тръгнал.
Следва откъс:
`

В Майорка беше първата ми тайна среща с вездесъщия Кройф. Заради нея се наложи да блъфирам – играх го много напрегнат пред Пената и щаба. И с този мотив исках разрешение да излизам от хотела за разходки. Залъгвах ги с някакво безсъние и непоносимо топло време, което ме изнервя в хотела. Определено много внимавах в конспиративните действия. В тогавашните времена с отборите в чужбина винаги се движеше човек от Държавна сигурност. И той дебнеше постоянно – кой какво говори за Запада, колко се заглежда по лъскавите витрини и особено за контакти с наши емигранти или чужденци. И най-важното – отговаряше с пагоните си и кариерата, ако някой остане на Запад.

Немалко от спортните звезди на България са имали примамливи предложения зад граница за много пари и лукс, но не са приемали да станат невъзвращенци. Най-малкото защото не са искали техните семейства и въобще роднините им да пострадат като близки на родоотстъпник. А и трябва да признаем, че соцпропагандата още от детската градина също влияеше да не се прави крачката към „гнилия капитализъм“. Как ли звучи това днес на младите? Предполагам, абсурдно, но тогава и един донос можеше да ти обърка живота. Разбира се, това беше кофти, но в онзи строй имаше и немалко хубави неща. Изобщо, като претегля днес доброто и лошото, считам, че няма идеален вариант като политически строй. За мен се оказа плюс, че социализмът в края на 80-те години беше изпаднал в нещо като нокдаун. Говореше се за промени, за перестройка, но реално в ЦСКА и лично при мен такова животно все още нямаше. Или поне не го виждахме или усещахме. Затова и се правех на конспиратор в Майорка.

В началото на „разходката“ Хосе Мария Мингея изскочи още зад първия ъгъл и подобно на филм с отвличане ме набута в кола и на мръсна газ потеглихме. Шофираше Виктор Жулиен, нает да превежда в тайната операция. С Минги на волана при такива експресни действия щеше да бъде опасно, както се уверих впоследствие през годините. Кормуването изобщо не беше от силните му страни. Но това щях да го установя с усмивка по-късно. В случая въпросната подробност беше на заден план.

Великият Кройф и Карлос Решак, неговият помощник в щаба на каталунския гранд, ни чакаха в едно бистро. И какво първо открих? И те, милите те, също се криеха! Стана ми смешно, въпреки че бях доста напрегнат. Аз финтирах ченгето, а големците от „Барса“ – журналистите. Казах ви, че няма идеални неща, нали? По този повод веднъж, когато вече бях взел „Златната топка“, Мингея ми цитира Чърчил – демокрацията не била най-доброто нещо, но по-добро не било измислено. Отговорих му с широка усмивка, че не знам за Чърчил, но на мен лично и демокрацията, и социализмът ми свършиха много добра работа. Но тогава на остров Майорка през 1989 година още бях твърде далеч от този момент.

Кройф излъчваше величие. Държа се на подобаваща за ранга си дистанция, въпреки че пускаше и по някоя усмивка в разговора. Беше по бермуди и ми направи впечатление, че е готов и сега да играе. Сух, с изтеглени мускули, респектиращ с решителност и сила, въпреки че вече беше в пенсия от играта. Имаше огромен белег на крака си като доказателство за преживените битки. Обстановката разведряваха Решак, който показа добро чувство за хумор, и, естествено, Мингея с неговите традиционни и винаги точно пласирани подмятания. Мениджър и голям играч. Истинска класа.

Кройф ми довери какъв отбор иска да направи, какво точно е харесал у мен и как ме вижда като негов играч в бъдещето. Свали картите напълно с признанието, че планира да ме вземе след година, защото в момента е изпълнил лимита от трима чужденци в отбора – максимумът по тогавашните правила. А на това трио договорите изтичали през юни 1990 година. Признавам, че не обърнах много внимание на неговите проблеми. Кройф искаше да бъда футболист на славата „Барселона“ и това към момента ме изпълваше с гордост. Стигаше ми напълно.

Преминаването ми в „Барса“ се проточи повече от година. В един момент дори натежа – стана адски дълго, изморително и изнервящо. Генералите дълго протакаха и на моменти даже грубо се пазаряха. В началото на септември 1989 година неочаквано армейски генерал Добри Джуров ме извика в кабинета си в Министерството на народната отбрана. Запрегръща ме като син, похвали ме яко за победите и головете. А накрая с бащински тон ми съобщи, че ЦСКА… няма да ме трансферира нито в „Барселона“, нито в „Панатинайкос“. Имало получени добри оферти за мен в клуба. Даже страхотни били. Направих се на изненадан, но след секунда Джуров наистина ме сюрпризира с друго неприятно признание. Не можело да се допусне отслабване на отбора така изведнъж. От червения тризъбец Костадинов – Пенев – Стоичков за чужбина ръководството на ЦСКА решило да пусне само един. И избрали това да е Любо. Страхотен талант като мен имал цялото време на света за кариера в чужбина. Животът и големият футбол били пред мен. При цялото ми уважение към Джуров от този момент изобщо не го чувах повече какви ми ги дрънка.

Намръщен измънках: „Слушам, другарю генерал!“ И напуснах кабинета с походка на ранен войник. Още щом затворих вратата обаче, просъсках: „Ще видим!“ И директно се отправих към резидента Тотев. Не му казах и „Добър ден“ не само защото денят изобщо не беше добър. А защото трябваше да се действа по тревога. „Звъни на Мингея да идва веднага с парите – прецакани сме!“, изкрещях от вратата, без изобщо да се опитвам да чувам отговора му. Пената явно беше убедил по някакъв начин генералите да пуснат Любо. Не знам как – на водчица и кола или на обещания и клетви. Или с нещо друго. Не знам наистина. Логично беше да се застъпи първо племенника му да пуснат, нали „кръвта вода не става“. Едва по-късно, когато всички от тризъбеца заиграхме в чужбина, разбрах че Старшията е въртял началниците като кубчето на Рубик. „Ицо и Емо ще се оправят и без Любо… Да го пуснем, той и без това е контузен… Ще играем не с трима, а с двама нападатели…“ И така, стъпка след стъпка ги е успал, за да пуснат първо племенника му.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.