Мазохизъм в (без)действие

3 ноември 1989 г. Организаторите на шествието опъват транспарант. На първите редове зад него са активистите на „Екогласност“, бъдещи депутати. Снимка: Иван Бакалов

Казвам си вчера: защо пак да напомням за 3 ноември във връзка с годишнината от демонстрацията в София през 1989 г.? Все ще се намери някой да възкреси паметта за това събитие, защо (пак) да съм аз, обикновеният участник.

Паметта е лениво нещо. Ако не я ръчкаш, забравя. Отхвърля ненужната информация. Щом не я употребяваш, значи си заслужава изтриването. Така е устроен човешкият мозък. И човешкият “колективен разум”. Стомахът само мели актуална храна, за да поддържа мозъка. Ден след ден и ден за ден.

Съботният 3 ноември се изтърколи за мен в напразно очакване. Не долових ентусиазъм да бъде припомнено онова паметно събитие, предвестник на 10 ноември, но с една огромна разлика: след 10 ноември 1989 година по улиците и площадите на София и други големи градове се появиха народните маси на митинги, последвали края на управлението на Живков. Докато на 3 ноември в София срещу него протестирахме “група граждани”, както ни нарече на другия ден партийният орган “Работническо дело”. Нямахме идея за готвения срещу него по онова време вътрешен преврат по указание на Москва.

Във Варшава, Прага, Берлин, Будапеща, Талин и прочее столици на съветските колонии в Европа – да не говорим за окървавения Букурещ, бурните протести срещу съветските наместници се отличаваха с масовост, автономност и спонтанност. В България те започнах да наподобяват същото едва след като стана безопасно и разрешено. Само на 3 ноември в София беше различно – малко, но от сърце. Но дори и това “не помним”?

Извинявам се на онези, които не са участвали по какви ли не обективни причини и могат да се почувстват засегнати от написаното. Но е факт: “група граждани” нарушиха табуто и за първи път от много десетилетия скандираха лозунги в центъра на българската столица с искане за демокрация. Може да не е било голямо геройство, но чудото все пак се състоя.

Въпросът е защо този първи и последен пробив в дебелокожието на режима, докато той все още можеше да причини доста неприятности на предизвикващите го, е подложен на задушаваща забрава.

Не мога да се отърва от усещането, че с някакво мазохистично удоволствие спомените за съпротивата срещу режим са подложени у нас на презрение в графата “ ние бяхме най-покорните в съветския лагер”. Вкупом. И съм уверен, че след тази унила реплика ще се намерят отново бодри критици, които ще обяснят, че авторът се опитва да си приписва някакви заслуги или нещо подобно.

Не сте познали. Не ви ща признанието, нито смятам, че съм го заслужил. Ама все пак питам: вие къде бяхте?

От ivo.bg

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.