След 10 ноември 1989 г. Живков се бори да остане президент – разказано от Пенчо Кубадински

Пенчо Кубадински по време на интервюто, април 1994 г. Снимка: Иван Бакалов

Кубадински театрално вдигна дясната си ръка, направи пауза и каза:“Ей тая ръка свали Тодор Живков“. Седяхме на една дълга ниска масичка, в срещуположните й краища, в селската къща на жена му в село Тополница край Асеновград. До момента бяхме разговаряли вече часове. Досмеша ме. „Не се смей“, каза той и започва да разказва.

Заседанието на политбюро ден преди пленума на 10 ноември 1989 г. „Те, Младенов, Атанасов, Джуров, се бяха наговорили вече”, махна с ръка Кубадински.
Но за оставката на Живков трябвало мнозинство. Присъствали 8 души и силите се разделяли точно по равно. Нужен бил един глас повече.

След дълга дискусия поставят въпроса за оставката на Живков на гласуване – дали да си я подаде на пленума. “Заговорниците” вдигат ръце един след друг. Вдига ръка и Кубадински, който не е в играта. Живков казва: „Ясна е работата, прекратявам заседанието, подавам си оставката“.

Отначало не повярвах в тази история, която Пенчо Кубадински, наричан „Ловецът на републиката”, „Авджията”, човек от обкръжението на Живков и т. н. разказваше пред мен. По-късно окончателно се убедих, че е бил прав, когато я потвърди и Петър Младенов. Кубадински е бил един от крепителите на режима на Живков, но през 1989 г. в някакъв решителен исторически момент е направил завой и се е обърнал срещу него.

Когато тръгнах да се срещам с Кубадински, не подозирах какъв разбиващ разговор ме чака. Седнахме на масичката към три и половина-четири следобед, а си тръгнах за София към един и половина през нощта. Той не се оказа онзи простак, авджия, одиозен член на политбюро, за какъвто го мислеха мнозина. Но, цял късмет беше, че стигнах до този „исторически” разговор.

Смятах Кубадински за един от най-верните хора на Тодор Живков. Години наред сме гледали официалния му портрет във вестниците, преизбиран непрестанно на всички конгреси и пленуми за член на политбюро. Прочут с ловните си подвизи, а през 80-те – и с джипа си „Тойота”, който по живково време беше единственият джип западно производство в София.

Когато свалиха Живков на 10 ноември, Кубадински остана член на политбюро. За мен това беше скандално. Седмица след това пред народното събрание беше организиран митинг – тогава не беше ясно точно от кого, но целият площад пред парламента се напълни с народ. Това стана ден преди зараждащата се опозиция да направи своя митинг пред катедралата „Св. Александър Невски”. На площадката пред главния вход на парламента седяха реформаторите – хората, свалили Тодор Живков, сред тях и Кубадински, който беше от най-верните му хора. Прочутата по цял свят оперна певица Гена Димитрова изпя на микрофона „Мила родино”, тълпата се радваше. На този митинг отидох с неголям плакат, на който беше изписано „Панев, Йотов, Кубадински, подайте си оставките“. Смятах, че това са най-верните хора на Живков и трябва да си ходят, да отворят път за реформите.
Не съм предполагал, че след 5 години ще седя с Кубадински на една маса и ще говорим за това…

Когато през 1994 г. в редакцията на „24 часа”, където работех тогава, ми предложиха да ида да търся Кубадински в някакво село, първоначално отказах. Бил някъде до Асеновград, в селото на жена си и т. н. Казах им – този ми беше от най-омразните хора на Живков, не искам да пиша за него. После размислих и казах – добре, но ще го разбия, няма да му спестя нито един неудобен въпрос. Не ги спестих. Но той ме разби. Разказа за бригадирското движение, за дългогодишните си приятелства с Емилиян Станев, Гяуров, как го наказвали, че прекалявал с кампаниите по залесяване, за борбите си при строителство на едни ли други обекти. Обясни и всичко за посещенията си по ловните полета в Африка…
(За пълния разказ с историята на Пенчо Кубадински, виж тук. В настоящата публикация е изваден разказът му за събитията по 10 ноември и непосредствено след това).

Живков върти номера след 10 ноември, свиква хора

„Аз съм единственият, който през последните 10 години опонираше на Живков в политбюро. И аз съм единственият от бившите, който го посети след 10 ноември. Иди го питай“, каза Кубадиински (б. а. – тогава Живков беше още жив). „Когато трябва съм защитавал Живков, но и така съм му се противопоставял, че ме е викал на лично обяснение след заседанията”, твърдеше Кубадински.
Стигнахме до 10 ноември. „Още е рано да се разказва какво се е случило, но ще засрамя някои хора, като проговоря”, каза. Все пак разказа нещо за Живков, което до момента никой, никъде не беше и споменавал.

Започна с гласуването за оставката в политбюро, ден преди пленума на 10 ноември, като вдигна театрално дясната си ръка, да покаже с коя ръка е свалил Тодор Живков. Но по-интересното станало след това, на пленума.

Кубадински чува в почивката как хора на Живков се канят да уговарят членовете на ЦК да не избързват с въпроса за оставката, че Живков имал още подкрепа и т. н. Кубадински отива при Младенов и му вика: „Знаеш ли какво става в момента? Неговите хора уговарят да не се приема оставката му.“ Тогава пък техните хора, на т. нар. реформатори, тръгват да уговарят членовете на ЦК за оставката на Живков. Станало известно напрежение. В крайна сметка историческата оставка е приета. Но Живков остава държавен глава. Решението на пленума било да си подаде оставката и от този пост, но формално той продължава да бъде председател на Държавния съвет и трябва да бъде освободен на заседание на Народното събрание.

Случва се обаче нещо неочаквано, което показва, че Живков не се е предал. Няколко дни по-късно Кубадински разговаря в кабинета си с Петър Танчев, който, освен лидер на БЗНС, е и зам.-председател на Държавния съвет (аналогично на сегашния вицепрезидент, с разлика, че тогава бяха трима). В това време влиза секретарката на Кубадински и казва – от кабинета на другаря Танчев го търси неговата секретарката да му предаде, че Тодор Живков го вика в Държавния съвет. Събрал бил членовете на съвета. Това става дни, след като Живков е свален и България ликува. Танчев се надига да ходи, Кубадински му вика: „Недей, бе Петре, ходи там. Нямаш работа там.“ Той: „Що бе, Пенчо, ще отида.“ Кубадински пак: „Нямаш работа там, бе Петре.“ Танчев обаче отива.

Кубадински вдига петолъчката и звъни на Петър Младенов, новоизбраният генерален секретар на БКП (б. а. – по живково време висшата номенклатура в държавата имаше телефонни линии за пряк достъп, наричани петолъчки – само ограничен кръг абонати, от най-висшето ръководство). „Знаеш ли къде е Живков сега?“, пита Кубадински. „Не, къде?“, на свой ред пита Младенов. „В Държавния съвет, събрал си е заместниците и членовете на съвета.“ Младенов се стряска. Решават набързо Кубадински и Начо Папазов (б. а. – член на политбюро на БКП) да отидат там и внимателно да ги предупредят да не правят глупости. Те отиват, но в Държавния съвет вече няма никой.

Тогава отиват в Бояна във вилата на Живков. Той ги посреща и Кубадински го започва: „Тодоре, що ги правиш тия работи?“ „Ама какво съм направил, бе Пенчо?“, пита онзи. „Тодоре що ги правиш тия работи, знаеш ли какво може да стане?“, пита пак Кубадински. „Е, бе Пенчо, какво толкова, събрах хората да се сбогувам, ти какво си мислиш, че сме правили“, обяснява Живков. „Слушай Тодоре, гледай си спокойствието, стой си тука във вилата“, съветва го Кубадински. „Добре, бе Пенчо, не мога и с хората ли да се сбогувам?“, сърди се Живков. „Мирувай, Тодоре, че може голяма беля да направиш“, отвръща Кубадински. Живков обещава да мирува.

Дни след това обаче началникът на кабинета на Живков Никола Стефанов отива в политбюро да каже, че го викал сваленият Първи и го карал да говори с хора по окръзите и в София, които не са съгласни Живков да се оттегли от поста държавен глава, да го подкрепят.

Пак пращат Кубадински в Бояна. И пак Кубадински го почва: „Защо бе, Тодоре, ги правиш тия работи?“ Онзи пак: „Ама какво, бе Пенчо, съм направил?“ „Тодоре, не си играй с огъня“, вика Кубадински. Понеже Живков се прави на ударен, Кубадински му изважда писмените обяснения на Никола Стефанов за доказателство. „Е, той пък, как ме е разбрал, не съм искал такива работи от него“, казва Живков в отговор. После пред сесията на Народното събрание тихо и кротко си подава оставката като държавен глава.

Кубадински разказва всичко това без да се хвали и да му придава някакво голямо значение. Все пак чувства се известна обида, че не е оценена ролята му за събитията тогава. “Ако това го напишеш, ще те гръмна”, казва с престорена строгост. “Ще те видя сега какво ще напишеш, после може да ти разкажа по-интересни работи”, обещава той.

Петър Младенов потвърди казаното от Кубадински

Стар хитрец, усети, че може да разчита на любопитството ми към тайни от най-новата история. По едно време леко беше притеснен, че се е разприказвал и може кой-знае какво да излезе във вестника. Нямаше основания, спазих си обещанието – чак след смъртта му публикувах разказаното от него за 10 ноември в несъществуващото вече сп. “Сега”, в скромен тираж. Малцина го забелязаха. Но Петър Младенов беше един от тях.

По този повод тогава се обаждах да го кандърдисвам и него за интервю. Беше сложно. За да стигна до Младенов, ми ходатайства бившата му секретарка, до която пък как стигнах, вече не помня. Тя ми даде телефона, предварително го предупреди и аз му се обадих, от стаята си в редакцията на “24 часа”. Още съжалявам, че не го записах. Най-напред разговорът се завъртя около разказаното от Пенчо Кубадински. “Много точно го е казал човекът. Точно така беше”, каза Петър Младенов. А той имаше основания да се засегне от публикацията. Накрая на текста редакторът на сп. “Сега”, тогава Валери Найденов, безцеремонно беше добавил в собствения си стил няколко изречения в смисъл, че Пенчо Кубадински не се хвалел като разни други и няма какво там реформаторите да се перчат. Визираше пряко Петър Младенов. Аз се чувствах неудобно поради това и първо надълго се извинявах на Петър Младенов – не бях написал тия изречения, а над статията стоеше моето име.

Младенов прие извиненията и отдаде заслуженото на Кубадински, потвърди напълно всичко разказано. Повтори няколко пъти “Точно така беше”. Говорихме може би половин час, загря ми ухото. Започнах да преча на колегите – бяхме четирима в една стая. Накрая свърших, те ме гледат – бяха разбрали, че говоря с Петър Младенов, бившият президент на България. Чувствах известна гордост и съжалявах – трябваше да се прехвърля на друг телефон, със записващо устройство. Младенов обеща уклончиво за интервю, но не беше много запален по идеята. Така и не се осъществи до смъртта му, около две години след това.

А тогава, в селото Тополница, на въпроса защо не са свалили Тодор Живков десетина години по-рано, Кубадински отговори: „Вие, младите, нищо не разбирате. По-рано нищо не можеше да се направи.“

Пуснах в дебелия съботен брой на “24 часа” преразказаното интервю с него, разбира се, в доста съкратен и телеграфен вид – толкова може на една вестникарска страница. Тогава в събота вестникът беше 350 000 тираж. Отзвукът беше силен. Онези, които наричат „червени”, бяха доволни. „Бай Пенчо – страшен, страшен!”, казваше възторжено един по-възрастен продавач на пазара, като го питах чел ли е във вестника за Кубадински.

„Сините“ обаче бяха сърдити. Приятели ми се разсърдиха – възмутително било да напишеш очерк за добрия чичко Пенчо Кубадински. Това беше един от случаите, в които се замислих за ролята на журналиста. Ти си медиатор – предаваш това, което чуваш и виждаш. Дали трябваше да го правя точно така?

Струва ми се недоволството идваше оттам, че Кубадински звучеше убедително. Имаше аргументи, мотиви, позиция. Това се разминаваше с общоприетия образ за него – “Авджията пак яде някъде кебапчета”, както самият той се изрази. От една вестникарска страница хората научиха неизвестни факти, които не им се връзваха с представата за Кубадински. Това нямаше как да се приеме добре от сините. Е, понесох си негативите, без да ми пука особено.

След всичко разказано в продължение на около 10 часа, си тръгнах претрупан с впечатления и доста развеселен. По целия път с шофьора Боби, който присъства на разговора от вечерята насетне, си припомняхме лафовете на Кубадински.

Кадри от видео от митинга пред парламента на 17 ноември 1989 г. Снимка: скрийншот от филм за българските евреи

До края на разговора не намерих момент да му кажа, че аз съм бил с оня плакат на площада. Забелязал го беше. „Луканов ги беше организирал да ми искат оставката“, каза Кубадински. Не посмях да се обадя, че с плаката съм бил аз и никакъв Луканов нямаше нищо общо.
Оказа се, че митингът пред народното събрание е организиран от Пенчо Кубадински. Като обсъждали в Политбюро, че назряващата опозиция ще прави митинг пред храма „Св. Александър Невски“, Кубадински казал – „Дайте ми и на мен да организирам един митинг“. И това се случи пред парламента, три дни преди митинга на 18 ноември пред храма.

Точно на този митинг пред парламента, наричан сега „казионен“, се е появил и бъдещият президент Плевнелиев с плакати, написани по комсомолска линия. Плевнилиев обърка спомените и заяви, че спонтанно излезли на митинг пред парламента със саморъчно написани плакати вечерта на 10 ноември. Но тогава нямаше никакъв митинг. Той се състоя чак на седмия ден след 10-и. Тогава на площада голяма част от хората бяха събрани от служби, от партийни организации. Когато си пробивах път напред към паметника с плаката „Панев, Йотов, Кубадинскки, подайте си оставките“, ме спираха, блъскаха ме с лакти, опитаха се да ми попречат да доближа срещу трибуната. Но все пак успях да стигна до паметника. Не исках да развалям впечатлението от разговора ни с Кубадински с тия подробности.

После се канех пак да му ходя на гости – нали ми беше обещал да разкаже още. Докато се наканя, той почина, в пловдивската болница, година по-късно. Получил някаква криза и си отишъл набързо на 77 години.
Иначе изглеждаше здрав. И беше преживял трудните години в началото на 90-те, когато бившите величия от живковата клика бяха на топа на устата.

Когато започват съдебните обвинения към Живков и “обкръжението” му, Кубадински се пренася да живее в Смолян в къщата на свои роднини. Изкарва там почти година. После, обиден нещо на хората в родния си край, се настанява в селото на жена си до Асеновград. Мислех си – абе, как ли зле се чувства тук, заврян зет, сред непознати съселяни. Но от дума на дума разбрах, че по хълмовете над селото започват границите на ловното стопанство “Кормисош”. Е, ясно – той не се беше настанил случайно тук. Дори да не е ходил често на лов, за да не се разчуе, самата близост на ловното стопанство сигурно го е успокоявала.

––––––––––––

* Пенчо Кубадински е роден 1918 г. в село Лозница, Разградско. Става член на РМС (Работнически младежки съюз) през 1934 г. и на БКП през 1939 г. Участва в партизанското движение, след 9 септември 1944 г. завършва Висшата партийна школа при ЦК на БКП. Става ръководител на бригадирското движение в България, после секретар на ОК на БКП в Русе. От 1958 г. до 1962 г. е секретар на ЦК на БКП, от 1962 г. е кандидат-член, а от 1966 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП до 1989 г. Бил е министър на строителството и на транспорта, зам.-председател на министерския съвет. Дългогодишен председател е на Отечествения фронт. Бил е председател и на Народното събрание. Наричан е „Първият ловец на републиката“, известен с увлеченията си по лова. Изключен е от БКП през 1990 г.
По времето на социализма е награждаван с ордените „Герой на социалистическия труд“, четири пъти с орден „Георги Димитров” и един – с орден „13 века България”.
Умира през май 1995 г. Обявен е посмъртно за почетен гражданин на родния си град Лозница през 2004 г., но месец по-късно званието му е отнето след подписка на жителите от околните селища и по искане на кмета от ДПС.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.