Митът, че 10 ноември бил дворцов преврат

Карикатура от Георги Чаушов – изритването на Тодор Живков, първата срещу властта след 10 ноември.

В края на 1989 г. в ГДР имаше граждански вълнения, всекидневни демонстрации дни наред, тамошният Тодор Живков – Ерих Хонекер падна и демонстрациите продължиха докато падна и Стената. В Полша съпротивата срещу властта беше организирана години по-рано. И т. н. в страните от Източна Европа имаше съпротива, известни личности дисиденти в затвора, граждански вълнения.

Само в България смяната настъпи от централните новини на телевизията, от които стана ясно, че Тодор Живков е свален на пленум. Свободата дойде спусната отгоре… Не започнаха спонтанни демонстрации, всичко тръгна тихо и спокойно, „борбата с комунистите” започна, след като те отстъпиха.

Често наричат 10 ноември „дворцов преврат”, превърнаха го в някакво клише. Не е преврат. Преврат означава насилствено под някаква форма сваляне на правителство, на държавен глава от власт. Живков си е подал оставката, свален е законно, като са спазени всички процедури на тогавашната форма на управление в партия и държава – обсъждане в политбюро, гласуване в политбюро, гласуване и решение на пленум. След това гласуване в Народното събрание и за освобождаване на Живков и като председател на Държавния съвет, тоест и като държавен глава.

Митът се основава на идеята, че някой отнема абсолютната власт на Живков, а той не е съгласен. Тоест – има презумпция за нещо насилствено. Но не е така – Живков се съгласява, след като е убеждаван при разговори от най-близките си в политбюро като Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев и др. Има и външно влияние, срещи на Живков със съветския посланик Шарапов. Посланикът след години разказва, че отначало от съветска страна не са поставяли въпроса за смяната на Живков, а е имало вариант да се провежда преустройство с него. Разпространеното остро писмо на Петър Младенов до Живков е провокирало въпроса за неговата смяна, а Горбачов е казал, по думите на Шарапов – „Нека да решат, да видят какво става в Германия, да побързат, ситуацията не търпи отлагане” (виж повече тук).

Но независимо от натиска от Москва, в политбюро и сред най-близките хора на Живков има убеждение, че той трябва да се оттегли.

Да подадеш оставка, дори след натиск от близкото обкръжение и от Москва още не означава преврат. Оставката му е един

 

отдавна назрял и много закъснял акт

 

И Живков е проявил разум да не се инати. Заседанието на политбюро на 9 ноември започва с негово изказване (протоколирано), че иска да си подаде оставката и веднъж вече година по-рано е подавал писмено такава заявка за разглеждане в политбюро, което тогава я отхвърля.
Живков предлага да се разгледа оставката му на пленума на другия ден. Това е прието с гласуване в политбюро. На пленума 10 ноември 1989 г. официално оставката на Живков е гласувана и от ЦК на БКП. Той взима думата и сам подава оставка. Поддръжниците му не оспорват. Има отделни изказвания да се отложи, да се помисли по-внимателно кого да изберат на негово място, но не е имало нищо насилствено.

Лозунги на първия неформален митинг на 18 ноември 1989 г. Снимка: Иван Бакалов

Изненадата за Живков и увисналото му чене на пленума на 10 ноември са естествени за 78-годишен човек, който слиза от върха на пирамидата след 33 години еднолична власт. Дължи се още и на това, че той е очаквал на този пленум да се гласува неговата оставка само като генерален секретар на БКП, а не и като председател на Държавния съвет (което е аналогично на днешната институция президент). Участниците в пленума гласуват и двете.

Седмица по-късно, на 17 ноември, освобождаването на Живков като държавен глава е гласувано в Народното събрание от депутатите.

Клишето за дворцов преврат се основава също и на идеята, че някой от „двореца”, от близкото обкръжение на Живков, е искал да го бутне от стола, да завземе властта и да продължи да управлява вместо него, без промяна на системата. Това също не е вярно. Защото т. нар. реформатори, които свалят Живков, си дават сметка, че пада комунизмът в цяла Източна Европа и СССР и започват реални реформи. Променят конституция и закони, премахват еднопартийната система, преговарят на Кръглата маса, подготвят свободни избори за Велико народно събрание, деполитизират, разтурват ДС и т. н. демократични промени.

От реформите има недоволни и вътре в партията БКП, и извън нея, сред противниците й, но те се провеждат. (Малък пример – един от разочарованите от реформите и деполитизацията е сегашният премиер Бойко Борисов – като млад офицер демонстративно напуска МВР, когато там задължават всички членове на БКП да прекратят членството си).

Свалянето на Живков на 10 ноември слага край на един дългогодишен режим и

 

отваря път към демокрация напълно безкръвно,

 

без жертви, без въоръжени сблъсъци. Това е немалко постижение на българския преход, защото в съседна Югославия се стигна до войни, а и у нас имаше предпоставки за етнически сблъсъци.

Първият митинг на зараждащата се опозиция на 18 ноември 1989 г. Снимка: Иван Бакалов

Т. нар. реформатори от БСП, силно недолюбвани от зараждащата се опозиция, договориха с нея промени още преди първите свободни избори. Отстъпваха конструктивно, което беше очевидно за всеки здравомислещ. Само параноично настроени смятаха, че по някакъв начин БКП/БСП се мъчи да удържи властта на всяка цена, без избори, с член първи на конституцията за „ръководна роля на партията”. Този член също беше премахнат по законов ред, след като пленум на ЦК на БКП на 11 декември решава той да отпадне. Това предложение е внесено в парламента на 14 декември, но по закон има едномесечен срок за внасяне на поправки в конституцията. А митингът на 14 декември 1989 г. пред парламента иска това да стане веднага, на часа. Лидерите на зараждащата се опозиция провокираха този митинг с обвинения, че БКП иска нещо да излъже и да остави този член. От този момент нататък възниква острото политическо противопоставяне, което се отрази зле на целия преход.

Някои често повтарят, че 10 ноември е дворцов преврат, просто защото са раздразнени, че нямат никакъв принос или участие в това събитие и искат да го омаловажат. Дразнещо е, че комунистите сами са свалили Живков. И сами са се свалили от власт въобще. Комунизмът се самосвали, за съжаление на множеството новоизлюпени след 10 ноември антикомунисти. Режимите в Източна Европа паднаха като блокчета домино, след перестройката на Горбачов.

От цяла Източна Европа, за съжаление най-малко в България роля за свалянето на режима имат антикомунисти и дисиденти.

 

На бъдещата опозиция й беше нужна седмица

 

след свалянето на Живков да организира първия си митинг – на 18 ноември 1989 г. Това е констатирано язвително и от чужди медии. На митинга ораторите предложиха да се гласува вот на доверие на Петър Младенов за една година и митингът гласува с вдигане на гора от ръце. Единствените оратори, посрещнати с неодобрение на този митинг бяха Румен Воденичаров (по-късно низвергнат като предател и враг от „сините”), защото подчертано говореше на „господин Петър Младенов”, а не „другарят” и каза, че ще му даде ограничен вот на доверие. С недоволни възгласи беше посрещнато и искането му да се върнат имената на турците. Недоволни възгласи предизвика и политическият затворник Петър Гогов, който направи леко неадекватно изказване, споменавайки фразата „Стига вече с кожите на комунистите по стените”. Това прозвуча рязко, част от множеството не го разбра добре и започна да подсвирква.

На зараждащата се опозиция й беше нужен почти месец след свалянето на Живков да създаде Съюз на демократичните сили (на 7 декември), който обедини клубове и движения от по една шепа хора, към които постепенно започнаха да се присъединяват новосъздаващи се партии и множество от политически амбицирани.

 

(Следва – Митът как БКП и ДС си създават опозицията)

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.