Евгений Станчев: Появи се бездушна и вредно безчувствена Интернет журналистика

Ако, не дай Боже, спре Интернет, се чудя какво ще правят по редакциите, казва бившият главен редактор на "Поглед"

Журналистът Евгений Станчев. Снимка: Нели Томова

Евгений Станчев е роден през 1939 г. и има повече от 40 години стаж като журналист. Кариерата му започва в международния отдел на вестник “Народна младеж”. Работил е в списание “Ново време”, бил е заместник-главен и главен редактор на изданието на Съюза на българските журналисти вестник “Поглед” и преди и след “десети”, двайсетина години. Междувременно е правил вестник “Софийски вести” и “Новини плюс”, работил е в седмичника “КЕШ”, където е и сега. Последните четири години е бил главен редактор на “Дума”. През лятото на 2007 г. става главен редактор на възродения “Поглед”, откъдето е уволнен неотдавна след решение на Управителният съвет на СБЖ.
Повод за уволнението е статията на заместник главния редактор Румен Леонидов “Труд” отново се изходи върху вентилатора”, публикувана във вестника на 15 октомври. Текстът остро критикува начина, по който част от българските вестници отразяват учителската стачка. Според автора на статията, някои от споменатите медии очевидно обслужват интересите на властта. Два дни по-късно Управителният съвет на СБЖ единодушно решава да освободи от заеманите длъжности главния редактор Евгений Станчев и двамата му заместници – Тодор Токин и Румен Леонидов. Сред изброените причини за решението са “неспазване на професионални критерии и етични норми и уронване на престижа на СБЖ”. В становището на Съюза се казва още: “Текстът предизвика силен смут и възмущение в журналистическите среди с обидните квалификации и вулгарната лексика, които накърняват достойнството на журналистическата професия с нарушаване на добрия тон и благоприличието”. Решението на СБЖ обаче напомня социалистически похвати за справяне с неудобните и поставя въпроса доколко свободни са българските медии 18 години след началото на демократичния преход.

– Г-н Станчев, преди да излезе статията на Румен Леонидов от 15 октомври, подозирахте ли, че публикуването й може да доведе до уволнения?

– Разбира се, че можеше да се случи такова нещо. Защото емоциите и личният интерес на авторите не подлежат на регламентация. Сега всички са демократично настроени, свободата на словото е издигната в култ и всеки има право да пише каквото си иска. Друг е въпросът дали всички са дозрели да бъдат свободни. Защото един стар постулат твърди, че свободата на личността е свещено право, но тя се простира дотам, откъдето започва свободата на другия. Не може заради собствените си интереси или заради собственото си шантаво хрумване да не мислиш за последствията, които биха имали твоите разсъждения върху съдбата на други хора, на изданието, даже бих казал – на обществения морал. И това го мисля не като стар човек, казвам го като убеден професионалист. Много пъти ми се е искало да напиша псувня към някого, но винаги съм си правил труда тази ругатня да я маскирам, да я облека в смилаем за възпитания човек вид. Авторът на фаталната за нашето здраве статия е поет, известно име. Не казвам това, за да оправдавам лично себе си, да се оневинявам един вид, доколкото може да се говори за вина. Той е заместник-главен редактор! Колко са главните редактори, които ще поискат да четат текст по въпросите на седмичната преса на своя заместник, още повече написан, както се казва, минути преди изданието да тръгне към печатницата. Тази статия беше написана точно така. Друго е по-интересно в цялата работа.

– Какво имате предвид?

– Как стана така, че засегнатият главен редактор на “Труд” успя за два дни да предизвика свикването на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти, който да вземе с пълно единодушие решението да бъдем освободени тримата? Известно е на цялата колегия мнението на Тошо Тошев и вестника му за СБЖ. То подсказва, че въпросната статия е само поводът, а не причината да се отърват от нас. Нали помните, че и атентатът в Сараево беше само удобен повод… Истината е, че отдавна се търсеше повод да се затвори устата на пробуждащия се след няколко години кома вестник “Поглед”, който си позволяваше да критикува доста сериозно прочутите имена на държавата. Твърдо съм убеден в това. Друг е въпросът, че можеше да се изчака поне аз да се върна от командировка.

– Не сте били в София в момента, в който СБЖ взима решение за уволненията?

– В съботата, в която е писана статията, бях в редакцията докъм 4 часа, но отидох да си подготвя документите и багажа за командировка, за която тръгвахме рано в неделя сутринта. Отново повтарям, не говоря тези неща, за да снемам някаква вина от себе си. Аз знам, че в последна сметка отговорност за всичко, което става в едно издание, носи преди всичко главният редактор. Но можеше да ме изчакат един ден. Даже и само от уважение към голото ми теме. А и защото всички засегнати достатъчно добре ме познават и знаят, че през годините съм бил коректен и добронамерен журналист. Трябваше да чуят какво имам да кажа по общо взето правния казус. Не ме изчакаха. Аз се върнах в сряда, във вторник вече бях уволнен. И оттогава никой не си направи труда да каже: “Евгений, я кажи сега ти какво мислиш по въпроса?”. Вие, колежке, сте първият човек, който идва. Не, в интерес на истината, от един друг седмичник ме разпитаха, но нищо не пуснаха. Най-големите вестници, които претендират да са най-големи защитници на свободата на словото, да са най-морални и най-етични, не си направиха труда дори да публикуват факта..

– Част от обяснението за санкцията е “неспазване на професионални критерии и етични норми и уронване на престижа на СБЖ”. А дали СБЖ сам не уронва престижа си, действайки по такъв начин?

– Малко ми е тъжно честно казано, че млад човек като вас е стигнал до това вярно заключение. Защото за мен Съюзът е нещо много силно. Аз съм член на Съюза повече от три десетилетия. Бил съм председател на Клуба на младия журналист, дълги години съм бил член на ръководството на СБЖ. Ако сегашното ръководство наистина държи да пазят морала и етиката в професията, има по стотина повода на ден да се събират и да заклеймяват някого. Вижте на какво намирисват вестникарските будки! Това не става. Защо ли?

– Според вас защо?

– Защото си живуркат много спокойно в СБЖ. Нищо не им пречи. Свикват си едни управителни съвети от странни личности, половината от които никой не ги знае и никога няма да ги научи. А както казваше легендарният бивш председател на Съюза на журналистите, Веселин Йосифов, ако хората не ти знаят името, значи няма такъв журналист. Тези “журналисти” от сегашния УС се събраха, вдигнаха ръчички и с чиста съвест се разотидоха, свършвайки една такава много благородна задача, да сложат край на посегателствата срещу министрите, президента, депутатите и т. н. Всеки истински професионалист знае какво означава това. Но изглежда общата атмосфера в момента не е най-благодатна за свободата на словото.

– Някъде се писа, че ще съдите СБЖ?

– Няма такова нещо. Собствените им съвести да ги съдят. Бих могъл разбира се, по Кодекса на труда нямат право да ни уволняват по този варварски начин, но това е под достойнството ми. Едно от малкото неща, които не могат да ми отнемат, е достойнството ми, така че държа то да не ръждясва….

– Случаят с “Поглед” е отразен в интернет страницата на Българския хелзинкски комитет с коментар, че свободата на словото може би е застрашена…

– Винаги съм бил против това журналистиката да бъде вкарвана в някакви специализирани рамки, някакви журналистически институции да решават кое е разрешено, кое не е разрешено. Защото за неразрешените твърдения в пресата, по страниците на вестниците, електронните издания, по телевизия и радио, си има наказателен кодекс, има конституция. Какво от тези закони нарушихме ние? Я моралистите от СБЖ да се разходят по форумите в Интернет, па да кажат имат ли съвест като си траят?

Снимка: Нели Томова

– Само че такъв език не е нещо ново …

– И какво от това? Свобода на словото ли защитават те? Те имат харти. Съюзът ги разработва. Учат младите, курсове правят. С какво помогнаха на пресата с този свой срамен акт? Отново повтарям и държа да подчертая, че не говоря в своя защита, говоря по принцип.

– Не излиза ли, че свободата на словото в България съществува само на хартия?

– Така е. Тъжно е, но е факт. Извинявайте, свободата на словото е една химера, една мечта от онези години, когато липсата на свобода беше регламентирана. Тоест, не можеше да напишеш, че Тодор Живков не ти харесва, примерно. Най-тривиалния пример давам. Но, извинявайте, ако вестникът или телевизионният канал е на лицето “Х”, може ли до такава степен да има свобода на словото, че в същия този канал да се каже, че лицето “Х” не е чист и че прави някакви задкулисни неща, или че поддържа неправомерно еди-коя си партия или, че е дал пари на някой депутат, та да прокара някакъв закон? Можете ли да си представите това? Ами естествено, че такъв самоубиец веднага ще бъде изхвърлен от работа. В най-добрия случай. Това свобода ли е? Свобода може да има евентуално в едно държавно радио например, което обективно да разглежда нещата, защото държавата го финансира. Както е Би Би Си в Англия. При частните средства за масова информация, както е и у нас, тъй наречената свобода се простира до там, откъдето започват интересите на собственика. Но това е така и в най-големите вестници по света.

– Има ли теми-табу в българските медии?

– Разбира се, че има. Но ако сега кажа кои са, ще се самоопровергая. Те затова са табу, за да не се говори за тях…

– Какво не може да се пише например?

– Лоши думи, например. Не, това е най-малкото. Струва ми се, че напоследък изданията се прилепиха към дадени групи, бизнес или политически групи, чиито интереси обгрижват. За абсолютно никой опитен професионалист не е трудно да отвори който и да е вестник и да ви каже дадена публикация или част от нея кого обслужва. Кои са платени, да го кажа направо. Колкото и да ми е мъчно да го призная.

– Защо се стигна до момент, в който журналистиката изглежда така?

– Не знам, вероятно това е световната практика. Пазарът за жълти мърсотии и за порно, например, се саморегулира. Първите години след десети ноември площад “Славейков” беше едно страшно зрелище със стотици списания с разчекнати жени и какви ли не перверзии. Постепенно пазарът ги отся. Сега си има една определена група хора, които четат такива издания, да са живи и здрави. Но обществото като цяло ги загърби. Сега е дошъл моментът на рекламите и спонсорите. Да не говорим, че много издания, смело мога да го кажа, направо перат пари. Декларират фалшиви тиражи и въобще не им пука колко реализират. Печатат в пъти повече, отколкото продават. Какво е това според вас? Но в последна сметка и това не сме го измислили ние…

– Може ли да се осъществи контрол над това по някакъв начин?

– Вижте, то го има в цял свят. Но ще се регулира с един по-висок морал и цивилизованост, с едно по-високо образование на обществото. Сега хората са заети, особено младите, да намерят доходна работа, да си направят живота такъв, какъвто го живеят техните връстници на запад и не се замислят много много за тези общовалидни ценности, които едно общество би трябвало да защитава. Но вероятно, когато се изравним по качество на живот с Европа, ще се появят и някакви други критерии за оценка и на творчеството на журналистите.

– Да се върнем преди 89-та година. Дълго време сте работили в тогавашния “Поглед”. Как изглеждаха медиите по това време?

– Ами също имаше вентилатори, също имаше оцапвания. Но между другото, мнозина графомани в печата, след 10-ти веднага казваха: “Мен преди десети ноември не ме печатаха, сега вече свободно ще се печатам.” Печатаха ги една година и спряха. Защото който беше читав, който беше талантлив, който имаше какво да каже на хората, можеше да го каже, ако беше достатъчно професионалист и преди 10-и. Както и преди 9-и септември между другото. “Поглед” е тръгнал в началото на тридесетте години като легално издание на нелегалната тогава Комунистическа партия. Истинското му име между другото е “Поглед в Съветския съюз”. Той е създаден да казва истината за Съветския съюз, защото официалната преса е била пълна с фалшификации по тази тема. И разбира се, две години по-късно го спрели. “Поглед”, който бе възстановен за втори път тази година, тръгна по друга пътека, но каква да е тя има право да каже само издателят.

– В какъв смисъл?

– Ами “Поглед” се води издание на СБЖ, но със съюза го свързват само пет думички под главата. Издател е колегата Петьо Блъсков. Той извърши ремонта, той направи редакцията, той донесе компютрите, той покани хората, той им плаща заплатите. Какво издание на Съюза на журналистите е това? Петьо Блъсков е доказан професионалист, направи едни от най-силните неща в българската преса, даде хляб на много хора, промени до голяма степен начина на мислене на колегията*. Но хората са си хора, не всичко зависи от издателя. Та преди 10-и аз и моите най-близки сътрудници в “Поглед”, Енчо Господинов, Иван Ганев, Бог да го прости, Пенка, Желяз, Ева, Митко, Иван Григоров, Николай Константинов и другите колеги, работехме по една формула. Пишехме как е в Западна Германия, да речем. Колко е хубаво, когато е регламентирана една икономика. Малко от типа “Думам ти дъще, сещай се снахо”. И затова имаше успех “Поглед”. “Поглед” пазеше добрия български език, избягваше клишетата, доколкото можеше тогава да се избягват. Ще ви кажа нещо нескромно. Аз например написах дълъг пътепис за Съветския съюз, после излезе и в малка книжка, и на нито едно място нямаше “Вечна дружба!” или “Великият СССР”. Аз съм русофил, майка ми и баща ми са ме възпитали така, не се срамувам, никога не съм го крил. Но беше един човешки пътепис за умните, за талантливите и мислещи хора на тази държава. Те не бяха Брежнев и Сталин, а някакви добри руски хора, които много приличаха на мен. Иносказателният маниер на писане за света и нашата действителност тогава беше една от главните причини за успеха на “Поглед”. Разбира се, беше събрана и една голяма група хора и в редакцията, и като външни автори, които пишеха от сърце, бяха запалянковци в работата си, обичаха това, което пишат. За съжаление сега се появи една такава бездушна и вредно безчувствена Интернет вълна в журналистиката. Навремето правехме прекрасен вестник без Интернет, но с мислене. Той беше четивен. Той учеше по някакъв начин хората. Днес ако, не дай Боже, спре Интернет, се чудя какво ще правят по редакциите.

– Какви качества са били нужни тогава, за да бъде един журналист добър в професията?

– Глава. А сега ти е необходима мишка преди всичко. Ами така си мисля аз. Други са ценностите някак си. Навремето мечтаехме за един по-добър свят. Всички разумни хора знаеха, че това, което става, е доста тъпо. Освен големите хубави идеи, които бяха общо взето преразказ на десетте божи заповеди. Това бяха и правилата, в които се опитваха да ни възпитават навремето – да не крадем, да не пожелаваме жената на ближния, да сме благородни, да слушаме… Който можеше, го правеше. А в журналистиката имаше ИМЕНА. Сега ми се струва, че под “добър журналист” хората разбират добре изглеждащ водещ по телевизията. Май се увлякох! Има няколко души, на които благородно завиждам за таланта.

– Значи и тогава журналистите са имали своите механизми да заобикалят властта?

– Ами самият факт, че хората четяха “Поглед”, е показателен. Никой не ги караше насила. Редяха се сутрин на опашка. Беше събитие в девет сутринта още да има възможност да си купиш “Поглед”. През 87-а или 88-а година, там някъде, дойде една журналистическа делегация от Франция. Дойдоха в “Поглед” да разпитват, какъв е вестникът, колко души, каква тематика. И какъв е тиражът? Казвам им, че е петстотин хиляди. А те: “Пардон?” “Какво пардон?”, викам . Накараха ме да напиша цифрата. Написах 500 000. Те се спогледаха и сигурно си мислеха, че този лъже и не го е срам да ни гледа в очите. “Но, господине, толкова е “Монд”, най-големия вестник в света!”

– И този тираж се е изкупувал?

– Господи, не стигаше. Единственият по-голям тираж беше на “Работническо дело”. Но за него бяха абонирани абсолютно всички организации, заводи, фабрики, лекарски кабинети и какво ли не. Не казвам, че е било лошо. И там имаше добри колеги, добри професионалисти. Но то си беше друга работа. Нашият вестник се разграбваше, просто защото беше честен и интересен, защото беше списван с любов и посветен на любовта към по-хубавото, към по-доброто, към някакво неясно, но мечтано бъдеще. Не ни беше съвсем ясно тогава какво ни чака. Може би смелчаците са си мислели, но мнозинството хора не вярваха, че нещо може да се промени. Вярно, тиражът не говори много за качеството на изданието. Защото най-големите, милионни тиражи в Англия например имат жълтите вестници. А “Монд” както разбрах е паднал на 371 000, но пак е най-великият. Впрочем няма да е безинтересно за вашите читатели да направите една справка, но истинска ако можете, за тиражите и кой откъде идва и накъде отива.

Снимка: Нели Томова

– Качеството на печата май също се влошава? Твърди се, че е такова, каквото е търсенето. Но не би ли трябвало самите медии да задават по-високи критерии?

– Така е. Но китайските стоки са по-евтини и се търсят повече. Ако можем да ги сравним с тираж, тяхното производство е много по-мащабно. Но вие няма да си купите фланелка от “Илиянци”, ако искате да изглеждате добре. Ами тези големите филмови звезди, да сте ги виждали да играят в най-гледаните мексикански сериали? Не се случва, въобще няма да им се случи. Може някой “спасител на плажа” да вземе по-сериозна роля в голям филм, но истинската, популярната звезда, която уважава себе си, няма да почне да се снима в латино. Вероятно същото се отнася и за медиите. Всеки трябва да си избере вестника, което в България още не може да се случи. Не искам да обиждам колеги, но има два или три известни като име и история вестника, които в момента нищо не предлагат като интелектуална храна.

– Предполагам, че нямате предвид издания на жълтата преса?

– Ще се въздържа да кажа кои имам предвид, просто защото са колеги, и имат право на съществуване. Но те си лежат на някакви стари лаври и хората ги купуват просто защото знаят, че този вестник е бил добър.

– Което всъщност е било така преди време….

– Да. А в момента просто не предлагат нищо, вестникът се изчита за една минута. Други издания, които са нови и не са толкова претенциозни, не са толкова известни, може би имат по-малка аудитория, но много по-взискателна. И те влияят върху информираността и политическия и социален манталитет на една много важна прослойка, която взима решения. Аз бих предпочел да работя във вестник, който има по-малък тираж, но влияе върху общественото мнение. Отколкото в такъв, чийто тираж се продава по гарите и си купуваш вестника, за да има с какво да убиеш времето докато пътуваш към Симитли.

– Може ли да се открои някаква типична черта на българската журналистика?

– Искам да ви кажа, че не говоря като някакъв патриотар, но още навремето, преди Интернета, когато сме превеждали статии от западния печат, ми е правило впечатление ниското качество на техния текст. Ние сега се изравняваме с тях по взискателност. Ставаме по-малко взискателни. Според мен българската журналистика по нищо не отстъпва на западноевропейската. Общо взето българинът вярва на вестниците. Между другото, много странен е този феномен, има хора, които още казват “пише го във вестника”, в единствено число. Това е атавистичен белег още от времето, когато “вестникЪТ” беше “Работническо дело”. Много често се случва. Вярват на вестниците. За съжаление не всички от колегията и изданията отговарят на благородната задача, която има пресата. Битката е много жестока, особено в ефира. Но в крайна сметка ние сме част от природния цикъл, както се решават нещата в природата, оцеляват най-хитрите и приспособимите, оцеляват най-силните, най-пригодените за бъдещето. Който напипа златното ключе, ще оцелее, други ще загинат. Така е откакто свят светува и така и ще бъде.

– Какви качества трябва да притежава един журналист, който тепърва навлиза в професията, за да оцелее?

– Не знам, може би идеализирам нашия занаят, а и друг път съм го казвал, но ми се струва, че ако ти, пътувайки към работата си не се ядосаш три-четири пъти, не се развълнуваш от нещо, значи не ставаш за журналист. Ако разчиташ на това като обикновен чиновник, да си седнеш на мястото, да пуснеш Интернет, да свалиш някаква информация, да я избереш, само за да запълниш някакво определено място във вестника, абсолютно безсмислено е да се занимаваш с този занаят. Защото това може да стане в цех, където се произвеждат машинни части. Нищо не влагаш в желязото, важното е да си отчетеш детайла.Това тука, нашето, е по-друго. Сравнявам го по благородство с лекарския, с учителския занаят, трябва да те влече, да си изпълнен с чувство за отговорност.

– Неблагодарна професия ли е журналистиката?

– Аз специално попаднах случайно в тази професия, но никога нито за момент не съм съжалявал. Винаги ми е било хубаво, когато съм писал, когато съм чел, когато съм виждал как хората възприемат моя труд. Може би само актьорът на сцената или концертиращият цигулар може да изпита такова нещо. Наскоро гледах едно представление на Камен Донев в Сатирата. И когато след един час свърши всичко, видях един щастлив човек, който гледаше в нас, а ние 10-15 минути го аплодирахме прави. Аз съм имал такива моменти. Не съм бил талантлив колкото Камен Донев, но е имало хора. които са ме чели и са намерили за необходимо да ми кажат: “Много хубаво нещо прочетох от тебе.” Да не говорим, че веднъж попаднах на човек, който се оказа, че години наред си е изрязвал материали от мен без да се познаваме. А пък най-хубавото беше вчера (преди няколко дни – б.а.), когато тук дойде вездесъщата Нери Терзиева да говорим по работа. На улицата, на сбогуване ми каза: “Довиждане, учителю.” Е, може ли да има нещо по-хубаво от това? Може би, само когато след време детето ви проговори и за пръв ви каже “мамо”.

––––––

* Интервюто е взето преди Петьо Блъсков да вземе имотите на СБЖ под наем за 10 г., с право да строи хотел до Варна (виж тук). Евгений Станчев отказа допълнително да коментира и това.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.