Животът на Багряна след 9 септември. Защо остава неразбрана и до днес?

Елисавета Багряна на посещение в с. Недялковско, 1981 г. Снимка: архив на БАН

За живота на една от най-големите български поетеси през този период могат да се зададат повече въпроси, отколкото отговори. Ценим ли достатъчно Багряна като литературна личност и имаме ли обективен поглед върху миналото – нейното, но и това на обществото ни? Защо и досега някои следват клишето, че тя е виновна за смъртта на Вапцаров? Въпреки че изследователи вече са доказали ролята й на несполучила защитница.

Животът на Багряна се е развил в сложен, характерен с видими и невидими процеси социално-политически контекст. Всяко от общо шестте десетилетия от живота на поетесата след 9 септември заслужава не просто обстоен анализ, а цяла поредица подобни анализи. Но заслужава поне акцент на няколко ключови момента.

Многобройни са трудностите дори само при обобщаване на основни характеристики за Багряна от този период. Друга изключително трудна за един човек задача е да се отчете доколко има консенсус за социални или културни явления от периода. Положени в една желязна политическа рамка, тези явления засягат и живота на Багряна. Само един такъв въпрос например е имаме ли консенсус за разбирането си какво е било да си независим по дух писател през социализма? Отделна задача е да се уловят тенденции от живота на Багряна, не просто свързани с видимата страна от живота й, а и с духовното й битие в тези десетилетия. Наистина, две от тях са непълни – началното и особено – последното.

Още въпроси: действително ли, както гласи общата представа, Багряна не е говорела по политически теми? Значи ли това, че не се е интересувала или че наистина се е въздържала от мнение за социално-политическия контекст? Също така, независимо дали въпросът е бил поставян преди, е редно да разчупим едно привидно клише за възможността й да пътува. Ако сменим перспективата, не е ли всъщност привилегия за властта дадената, или по-скоро неблокираната, възможност на поетесата да пътува? Кои са дивидентите, произтекли за режима, от това?

Тези въпроси не търсят еднозначни отговори, а даването на сложен отговор изисква време, понякога повече от това, което можем да си представим. Иначе…По какви начини е използвал режима интелектуалците? Какви вътрешни противоречия е криел в себе си един вече изграден отпреди времето на социализма голям писател, с когото властта се е „хвалела“, когото е награждавала, за да легитимира всъщност себе си. Какво напрежение се натрупва сред писателите, от една страна награждавани, от друга – останали с етикета „буржоазни“.

Да припомним патилата на Талев, заточен със семейството си наред с други интелектуалци, в Луковит, преди да бъде помилван. Освен Талев впрочем там е и големият ни карикатурист Александър Добринов, който никога не успява да „изплува“ съвсем, след като бива маргинализиран. Трябва ли и можем ли да виним Талев за това, че е успял „да изплува”?
За намирането на тези сложни отговори могат да помогнат съвременници и изследователи от следващи поколения. На практика това би бил безкраен процес, ако не ни спасяваше едно – все пак историята дава възможност за изграждане на консенсусни гледни точки в рамките на едно общество. И още една уговорка – тези консенсуси от своя страна могат да бъдат дългосрочни или краткосрочни.

При всички случаи ключова мисъл за тези десетилетия, от която трябва да се водим, принадлежи на Багряна, макар и съотнесена към друг контекст.

Елисавета Багряна. Снимка: архив на БАН

„Всички си въобразяват, че животът ми е бил лек“, споделя тя по повод живота си преди установяването на комунистическия режим. Това откровение на стоик е включено в книгата „Младостта на Багряна“ на Блага Димитрова и Йордан Василев. А ние можем да го съотнасяме към който и да е период от битието на поетесата, обречена да преживява много, но това да не е така лесно доловимо от отвън.

Отношения с властта

Безспорно тези отношения са сложни. Багряна не е подложена на всички ритуали на властта, включително на жестове като самокритика, изисквани през 50-те. Но тя очевидно е била поставена пред (или се е сблъскала с) ограничен избор, за да бъде възможно за нея да продължи творческото си и биографично-житейско съществуване. В тази връзка не бива да забравяме заобикалящата я разруха, изолацията на нейни близки, включително на втория й съпруг; несъмнено сложното положение на сина й – военен по време на царския режим. Затова и е наивно да се твърди, че Багряна не е била изплашена от случващото се край нея, или – че не е имала основание за това.

Етикетът буржоазна поетеса ще отеква десетилетия след 9 септември, което ще формира неизбежно отношението на властите към нея. Свидетелствата за буржоазността на поетесата като етикет са безбройни. Впрочем, както посочва изследователката Катя Зографова, Радой Ралин, сочен като автор на прочутото „на два режима метреса“ споделя пред изследователката, че няма конкретен спомен да е казал подобно нещо.

За да сме обективни, наивно е е да се твърди и, че Багряна не е направила някакъв компромис след установяването на режима. Компромисна стъпка, която съвременните изследователи не замаскират и в общия случай са обединени в посочването й, е стихосбирката с плакатни заглавие и съдържание „Пет звезди“ (1953 г.). От същата година е прословутото писмо на Вълко Червенков до нея, в което той легитимира поезията й отпреди 9 септември. Същевременно този период отминава и Багряна се връща към себе си. Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова в изследването си за Багряна и Словения, посочват, че в края на 50-те и началото на 60-те години тя се „освобождава“ от „задължението да откликва на конюнктурни теми, свързани с клишетата на така наречения социалистически реализъм“.

Със сигурност 50-те години са ключов период по отношение на адаптацията на Багряна към режима, но и едновременно с това – на адаптацията на режима към нея, защото тази адаптация в никакъв случай не е еднопосочна. Този наситен с нюанси период заслужава внимателен анализ, позоваващ се колкото се може на повече анализи, както и спомени или наблюдения на съвременници.

Пътуванията

Интензивните пътувания в десетилетията след 1944 г. са всъщност логично продължение на творческото и житейско битие на поетесата, която вече е била утвърдена като поет от европейска, а и световна величина. И в името на националната ни гордост е добре да помним този факт. Ален Боске нарежда Багряна до имената на Янис Рицос и Артур Лундквист, говорейки за тях като най-добрите съвременни поети. Багряна не спира да получава покани и анотации за включването й в поетични международни антологии в десетилетията преди и след 1944 г. и този процес е независим от политическите събития. Как би се отразил един систематичен отказ на комунистическите власти на отправяните към нея покани? Подразбира се, това би било компрометиращо в един международен културен план.

Затова пътуванията на Багряна зад граница не бива да бъдат приемани като привилегия, дадена от режима на поетесата. Властта всъщност добавя към културните ангажименти на Баргяна и свои собствени „задачи“. Така режимът легитимира престижа си и „рекламира“ културната ситуация в държавата на международно ниво. Багряна, владееща много европейски езици, сама по себе си е невероятен шанс на режима да се асоциира с този талант на международно ниво. За който и да е истински интелектуалец от това време е било ясно, че тези взаимозависимости не са достоверни.
Проблематичен в по-нататъшните десетилетия е фактът, че Багряна до известна степен поне в отделни случаи позволява да бъде използвана от режима, за да представлява в отделни случаи официално държавата, с нейната тоталитарна власт. Така например на международна среща на ПЕН-клуба в Бразилия през 60-те години тя и другите представители на социалистически страни биват изолирани от т.нар. капиталистически държави. Разбира се, трябва отново да се има предвид, че на пътуванията поетесата е представлявала себе си в очите на самата нея, и то с право.
Смеем да предположим, че тя, безспорен патриот, се е раздвоявала между оплетените едно в друго понятия родина-държава. Това раздвоение няма как да бъде премахнато лесно. Самата власт гръмко претендира за припокриването на понятията.

Багряна и политиката

Устойчиво е схващането, че Багряна не говори за политика. Понякога обаче безмълвните жестове, или дори дребна смислова песъчинка от поезията, може да имат същата изразителна сила, каквато и вербалното поведение. Но и това твърдение само по себе си трябва да бъде проверено – наистина ли Багряна няма изказвания по повод политически въпроси? Не си ли е позволявала да сподели мисли или впечатления в частни разговори? Със сигурност това са изолирани случаи, но пак е почти невъзможно такива да няма съвсем… А и Багряна е човек, който е заставал зад граждански позиции преди и след 9 септември. Така например, след 1944 г. тя лично поема инициатива за извеждането от лагера Куциян на анархиста и писателя Делчо Василев.

По общността, в която пребивава доброволно един писател, по облика на неговите съмишленици, също може да се правят известни изводи за неговите социално-политически възгледи. Или най-малкото – за известни допирателни с мирогледа на съмишлениците му.

Багряна е силно привързана емоционално към Блага Димитрова. А тя и съпругът й не са били безразлични към социално-политическите събития у нас и по света. Наред и с недвусмислените им обществени проявления и интереси през годините, двойката чете скришом и Солженицин, против чието име е бил сложен автоматично подписът на Багряна (тя е отсъствала от заседание, в което се изготвя въпросният протест срещу Нобеловия комитет за награждаването на Солженицин). За нещастие, това писмо съвпада с периода, в който е номинирана за Нобелова награда.

Отново Багряна е сред малката публика, състояща се от особен вид български ценители, на импровизирания концерт на Булат Окуджава в дома на Димитрова. По това време концертът на Окуджава е отменен по политически причини у нас. Багряна се познава и с Христо Радевски, по-късно изпаднал в немилост пред режима. Поддържа добросъседски отношения с Емилиян Станев, който известно време придружава Тодор Живков на ловни излети, но заради свои пиперливи реплики, спира да получава покани.

Елисавета Багряна. Снимка: архив на БАН

Нека не забравяме и приятелството на Багряна със сръбската поетеса Десанка Максимович. За Максимович славистът Ганчо Савов, политзатворник по време на режима, посочва, че не можем да намерим „нито една нейна поетична творба в угода на Титовия режим“. Дълготрайното приятелство между двете поетеси предполага най-малкото известно единомислие освен по творчески въпроси, и за рамките, в които битието им се разполага.

Гореизоброеното назовава само знаци на една по-дълбока функция на приятелските отношения с личности у нас и навън. Нима не е логично да смятаме, че разбиранията на Багряна за случващото се около нея са съвпадали с перспективата на хората от този близък приятелски кръг? Нека добавим, че около това ядро гравитират на недалечно, макар и различно разстояние, още множество хора с различно отношение към властта. Позицията им варира – от интровертност с цел съхранение, до открито свободомислие, през отрезвялост или разочарование от обществено-политическата действителност. Сред тях е проф. Тодор Боров, бащата на Цветан Тодоров, човек, който в ония години на информационно затъмнение слуша „Дойче Веле“ на немски, както и други западни станции.

Освен натрупване на „впечатления“ влиза и непосредственият опит на Багряна от маргинализацията на втория й съпруг Александър Ликов. Кой би твърдял, въз основа на по-горните факти например, че към края 50-те години тя не е била наясно, и не е имала мнение, за определени тъмни реалии, свързани с комунистическия режим?

Нека не забравяме какво впечатление в по-късен период, произвежда върху нея масираната идеологическа кампания срещу двете издадени книги за нея на Димитрова и Василев през 1975 г. Да, тази кампания не е срещу нея, но тя е срещу една част от живота й – действителността от царско време, в която се разполага младостта й. Тази офанзива е срещу хората, които Багряна неизбежно смята за значими творци на културата. Няма какво да спекулираме – това е изстрел в сърцето на самата Багряна. Та тези хора са единствените, които можем да наречем нейни равностойни съвременници.

Отново във връзка с миналото й, с което тя не желае да се разделя, звучат думите й от официална реч през 1986 г.: „Но защо ви говоря за тези далечни времена и имена? За да ви кажа, че не са далечни, че са били все по-близки с мен през годините, защото човек просто не може да се отдалечи от едно творчество, което е голямо, значимо и те съпътства винаги“.
Казвайки тези думи, Багряна без да иска изказва на глас и нашите мисли за нея самата.

(следва)

Текстът е текстът е част от доклад на научен форум, посветен на 125-годишнината от рождението на поетесата, организиран от Института за литература, БАН

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.