Човекът, който уби Джон Ленън

Джон Ленън дава автограф на убиеца си Марк Чапман

Б. р. – В романа „Анонимните“ (Ера, 2017, превод Гриша Атанасов) с документална точност е пресъздаден моментът на убийството на Джон Ленън на 8 декември 1980 г.

Ню Йорк, сградата „Дакота”, 8 декември 1980 г.

Марк Дейвид Чапман се върна в Ню Йорк пет седмици след първото си посещение. Предишния път не можеше да стане нищо. Той не беше готов. Гласовете в главата му си противоречаха. Да убие или да не убие Джон, това беше въпросът.
Освен това се бе усетил, че като купуваше револвера, не беше взел подходящи патрони за него. Не беше ли идиотско? Трябваше да се каже, че Марк никога не бе познавал оръжията. Беше се записал на тренировки в едно стрелбище, налагаше се, макар да не го вълнуваше толкова. Марк беше добряк, а не някакъв каубой или вманиачен по стрелбата, макар че беше работил като охранител. Чак когато му се прииска да стреля по гадните катерици в Сентръл Парк, си даде сметка, че няма муниции.
Е, муниции се намираха. При условие, че си дискретен. Затова взе самолет до Атланта, за да се снабди.
Да отидеш до Атланта не беше като да прескочиш до съседите в Ню Йорк. Беше в Джорджия, в самия Юг. Там Марк беше прекарал детството си. Там живееше и Дейна Рийвс, един приятел, която беше станал полицай. Марк мислеше, че той може да му помогне да намери муниции. Разбира се, не му каза, че му трябват, за да стреля в Джон. Каза му, че са за катериците. След това се върна в Ню Йорк. Беше оставил револвера си в хотела. Вече не му беше на сърце. Демонът, изпратен му от Сатаната, не беше достатъчно могъщ и Марк се разплака. Каза си, че в крайна сметка, може би не е било добра идея да убие Джон. Тогава се върна в Хонолулу и каза на жена си: „Глория, знаеш ли, отидох в Ню Йорк, за да убия Джон Ленън, но се отказах, защото ми се стори, че не е добра идея като си помислиш. Вземи, поверявам ти револвера. По-добре ти да го пазиш, в случай че пак си сменя мнението.”
Глория не каза нищо. Взе револвера и го прибра. Не се учуди повече от обикновено на тази история с убийството на Джон. Беше свикнала с изпълненията на Марк. Малките хора в стените, анонимните обаждания, баснословно скъпите литографии, периодичните разчиствания и какво ли не още. Често приказваше как ще убие този или онзи, винаги известни хора, но никога не преминаваше към действия.
Най-напред се канеше да убива сенатора от Хаваите Джордж Арийоши. Просто защото беше губернатор.
После взе да говори как ще пречука Джаки Онасис. Защото след атентата в Далас, при който беше убит съпругът й Джон Кенеди, се омъжила отново за гръцки собственик на кораби.
Елизабет Тейлър, защото много си отваряла устата.
Роналд Рейгън, защото щял да стане новия президент на Съединените щати.
Един непознат, срещнат на улицата в Ню Йорк.
Така че в идеята да премахне Джон Ленън след всички тези хорица, нямаше нищо особено изненадващо. След една-две седмици Марк щеше да забрави и да се увлече по ново безумие, каза си Глория.
Да, но не стана така. На 17 ноември излезе нова плоча на Джон и Йоко. Първата за пет години. Казваше се Double Fantasy. Марк си я купи, разбира се. Той колекционираше всички плочи на своя идол. Не можеше да постъпи другояче. Тази музика го омагьосваше.
Марк си каза, че щом Джон е издал нова плоча само петнайсет дни след като той беше ходил в Ню Йорк, за да го срещне, и то след толкова години мълчание, това не можеше да бъде случайност. Беше послание, което поп звездата му изпращаше. За да го открие, стигаше да изслуша много внимателно плочата. Джон му говореше чрез музиката си, както бе говорил преди това на Чарли Менсън.
Намери отговора във второто парче от диска. Не пееше Джон, а Йоко.
Натъртваше с острия си глас:

Kiss, Kiss, Kiss.

После започваше да крещи и симулираше оргазъм.
Добре, това приличаше на още една провокация в стил Джон и Йоко, както когато позираха голи за обложката на плочата си Two Virgins, излязла през 1968 г., малко преди Белия албум, и конфискувана в Ню Джърси заради неприлични изображения. Peace and love, bed-in и компания.
Тези времена бяха отминали отдавна.
Ето защо това Kiss, Kiss, Kiss, рецитирано от Йоко го караше да застава нащрек.
Марк разбира се знаеше всички слухове и градски легенди, които витаеха около неговата група фетиш. Магнетофонната лента, пусната на обратно, сублиминалните послания и прочее. Тогава му хрумна идеята да сложи игличката в края на парчето и да върти плочата с ръка в обратната посока, за да види какво ще се получи.
Kiss, Kiss, Kiss тогава се превърна в Sick, Sick, Sick или дори Six, Six, Six.
666, числото на Звяра.
Числото на Антихриста, роден в сградата „Дакота” в „Бебето на Розмари”.
Марк разбра, че е на прав път. Гласът на дявола му говореше чрез преобърнатия глас на Йоко.
А го имаше и онова изречение, прошепвано от жената на Джон, което придобиваше съвсем друг смисъл, ако го слушаш на обратно.
Марк го направи много пъти, за да разбере добре посланието. Най-накрая чу:

I shot John Lennon
Аз убих Джон Ленън.

Тогава разбра какво трябваше да направи. Взе си револвера с петте патрона и хвана полет за Ню Йорк в събота, 6 декември. До осми. Събота, неделя, понеделник: три дни в Ню Йорк преди Коледните празници. Точно като Холдън Колфийлд в „Спасителят в ръжта”. Този път графикът беше идеален. Вече нищо не можеше да отклони куршумите 38-и калибър от тяхната траектория. Марк Дейвид Чапман щеше да стане Човекът, който уби Джон Ленън, и така щеше да влезе завинаги в историята.
Този път не биваше да се издъни. Разполагаше с три дни, за да нанесе удара си. Не можеше и дума да става за връщане назад. Ако не успееше да стреля в Джон заради липса на подходящ момент или защото не бе му стигнал кураж, имаше резервен вариант.
Щеше да се качи на върха на Статуята на Свободата със своя екземпляр от „Спасителят в ръжта” в ръце и щеше да си пръсне мозъка. Щеше да бъде красив край. Почти толкова красив, колкото да убие Джон.
Когато пристигна в Ню Йорк в събота на 6 юни сутринта, той си взе стая в общежитието на YMCA на 63-а улица, съвсем наблизо до Сентръл Парк Уест и до сградата „Дакота”.
Тръгна пеша към „Дакота”, която беше на девет пресечки, и срещна две момичета. Джуд и Джерил. Две фенки на Джон, които чакаха там от сутринта с надеждата да зърнат своя идол. Той ги попита дали Джон е вътре, но тези загубенячки не знаеха. Как може да чакаш някого без да знаеш дали въобще е там? Момичетата се махнаха по някое време и Марк остана да чака сам. За нищо. Никакъв Джон на хоризонта. Тогава и той си би камшика и отиде на кино. Добре започваше.
Беше избрал да се настани в YMCA за по-евтино. Стаята беше малка и потискаща, а стените бяха от картон. В съседната стая имаше две педалчета, които не преставаха да квичат като че ги колеха. Беше непоносимо. Тъй че, още на другата сутрин Марк напусна стаята и отиде в „Шератон” в Манхатън. Дадоха му стая 2730, на 27-ия етаж. Стая за 82 долара на нощ. Там си отвори сака и започна да вади елементите от своите търсения, които бяха оцелели от последователните прочиствания. Подреди ги на бюрото така, че да се виждат добре и полицията да разгадае причините за неговата постъпка.
Това бяха:

1) Плоча на Тод Рундгрен;
2) Снимка на кадър от филма „Вълшебникът от Оз”, изобразяваща Джуди Гарланд, прегърнала плачеща страхливия лъв, с написано от него посвещение: „На Дороти”;
3) Неговата джобна Библия с надпис „Холдън Колфийлд” на първата страница, с поправено заглавие на „Евангелие от Йоана” на английски, по следния начин: „Евангелие от Джон Ленън”;
4) Неговият паспорт;
5) Негова снимка от лагера на YMCA във Форт Чафи, в Арканзас;
6) Снимка на стария му „Шевролет” от 1965 г.

Подреди всичко грижливо пред огледалото, после отиде до вратата, за да види какъв ще бъде ефектът върху полицаите, щом влязат в стаята. Когато остана доволен от творението си, облече, въпреки много мекото време за декември, дълъг черен шлифер, обу подплатени обувки, сложи си руска кожена ушанка, уви около врата си зелен шал, стисна под мишница екземпляр от Double Fantasy за автограф и се върна при „Дакота”.
Вися отпред десет часа този ден, убива скуката като си приказва с униформените охранители на сградата. Един от тях даже искаше да се мести на Хаваите. Марк му даде номера на телефона си, обеща да му помогне в начинанието, макар да знаеше отлично, че това няма да стане никога, защото той щеше да убие Джон или да си пръсне мозъка.
За вечеря се върна в хотела. Хамбургер, извара, шоколадов мус и две бири. После се разходи до Таймс Скуеър, където хапна порция риба с картофки и „Кока кола” в „Артър Тричър”. Върна се в „Шератон”, гледа телевизия като си представяше какво ще говорят за него от екрана утре, когато щеше да е убил Джон, извика една проститутка в стаята като й даде 190 долара само за да си говорят, както беше направил Холдън Колфийлд, след като момичето си тръгна се обади на Глория, за да й каже, че всичко е наред, сложи си будилника да звъни в 10 часа и заспа.
На другата сутрин разбра, че денят беше настъпил. Денят, в който щеше да убие Джон.
Подреди пак уликите на бюрото, пред огледалото, облече шлифера, сложи си шапката, взе плочата на Джон и Йоко, после отиде в една голяма книжарница в Манхатън, за да си купи „Спасителят в ръжта”.
Написа на първата страница следното посвещение:

На Холдън Колфийлд,
От Холдън Колфийлд.
Това е моето изявление.

И се подписа:

Спасителят в ръжта.

Знаеше, че той е новият Холдън Колфийлд. Скоро светът също щеше да научи.
Стигна до „Дакота” малко преди пладне. Двете момичета от оня ден също бяха там. Поздрави охранителя на сградата, който му беше станал приятел. Всички заедно образуваха хубава компанийка, обединена от прехласването си по Джон.
Само че той имаше револвер в джоба.
Един „Мерцедес” спря под стряхата на „Дакота”. Беше Шон, синът на Джон и Йоко, с бавачката си. Момичетата познаваха Шон и го представиха на Марк.
Марк обичаше децата. Естествено, нали беше Спасителят в ръжта, който пазеше да не паднат от скалата. Той стисна ръката на детето, което наскоро беше настинало.
– Трябва да си лекуваш хремата – каза му.
Не му каза нищо по-съществено. Шон беше на пет години и доста срамежлив. А Марк беше дошъл за друго.
На този ден пред „Дакота” имаше истински парад на знаменитости. Лорън Бакол, Пол Саймън, Мия Фароу – да, същата Mия Фароу, която беше изиграла майката на Антихриста от „Дакота” в „Бебето на Розмари”. Вътре в сградата Джон даваше интервю за Радио РКО. Последното му интервю.
Към 5 часа следобед Джон най-после излезе от „Дакота” заедно с Йоко, за да отидат до Рекърд Плант Студиос, където довършваха следващата плоча на 45 оборота на Йоко, Walking on thin Ice. Само двамата, без охранители, без никого. Йоко цялата в черно, Джон с пилотско яке. Джон винаги беше отказвал да вземат телохранители. Казваше: „Ако някой тип иска да те гръмне, ще те гръмне. Единствената разлика е, че първо ще пречука телохранителя ти, а после и теб.”
Марк се доближи до идола си, поднесе му обложката и го помоли:
– Джон, би ли ми написал посвещение на твоята плоча, ако обичаш?
– Разбира се – каза Джон и се подписа с красивия си закръглен почерк:

Джон Ленън, 1980

После я върна на Марк и добави:
– Това ли е всичко, което искаш?
Настоя:
– Наистина ли искаш само това?
Сякаш вече знаеше причината, поради която Марк беше се добрал до него.
– Да, благодаря. Благодаря много – каза Марк, докато фотографът Пол Гореш обезсмъртяваше мига като го снима заедно със звездата.
Когато Джон се скри в лимузината, Марк се почувства тъпо. Защо не беше се възползвал от ситуацията, за да стреля в Джон?
Защото искаше посвещение от него.
И защото Джон се бе държал толкова мило, както се държеше с всички.
Сега, когато имаше автограф от Джон, а може би и снимка, обещана му от Гореш, Марк вече не изпитваше желание да го убие. Вместо да му вземе живота, му бе взел автограф. Беше достатъчно.
Не му оставаше друго, освен да се върне в хотела, да си събере багажа и да хване самолета за Хонолулу.
Обаче остана там, пред сградата „Дакота”.
Не му се оставаше сам, затова помоли двете групита да чакат с него, но те духнаха. Умоляваше Пол Гореш да остане, но той също наду платната. Остана само пазачът на сградата Хосе Пердомо, стар белокос кубинец, противник на Кастро, който му обяснява надълго и нашироко за фиаското в Залива на прасетата през 1961 г. и за убийството на Кенеди. Марк му разказа, че има литография на Кенеди във всекидневната си, подписана от Норман Рокуел. Глория отначало се противеше, защото се страхуваше литографията да не се откачи от стената, докато гледат телевизия. Той настоя. Убийството на Кенеди беше нещо много важно в неговите очи. Убийствата на известни личности винаги бяха имали голямо значение за него.
Накрая лимузината се върна точно в 22 ч. и 50 минути. От нея излезе Йоко, а после и Джон.
Марк стоеше там, на две крачки, до колоната на навеса. Джон мина покрай него и го погледна. Изглежда го разпозна, защото Марк беше със същия шлифер и със същата странна шапка. Не каза нищо, обърна му гръб и тръгна към входа на „Дакота”.
Тогава Марк чу в главата му да отеква глас. Гласът на демона, който му подсказваше:
– Направи го! Направи го Направи го!
И той извади от джоба си револвера 38-и калибър и стреля в гърба на Джон. Пет пъти.
Захвърли револвера, отвори „Спасителят в ръжта” и започна да чете:
„Ако държите да го чуете, навярно първото, което ще поискате да узнаете, е къде съм роден, какво е било скапаното ми детство, какви са ги вършили родителите ми преди да ме направят и всички подобни гадости в стил Дейвид Копърфилд, но на мен не ми се задълбава в тия неща, ако искате да знаете истината.”

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.