Веднъж като работих в публичен дом…

„Салон за масаж“ в Мадрид. Снимка: от тв екрана

Веднъж като работих в публичен дом в Мадрид… Ооо, не, не, не…няма да разказвам тази история…

За 22-та месеца, които живях в Испания работих 14 различни неща.
От най-обикновен шеф на група затворници и лесбийки (има такава работа) през фалшификатор, пласьор, бодигард, нещо като сутеньор, дегустатор, правяч на пасти, мияч на чинии, строител на басейни… до съуправител на галерия за модерно изкуство в San Sebastian de los Reyes.

Работил съм с най-дивите и словесно неизобразими представители на човешката раса. Като се започне от руси мароканци приличащи на албански главорези, балкански субекти издирвани от всички видове служби, агресивни баски, „недъгави“ просяци, които можеха да притичат 100 м за 9.4 сек, проституиращи момичета от Плевенско и се стигне до наркоманизирани анархисти, готови за едно топче хашиш да те наръгат по обяд със звезда отвертка в гърба.

За мое лично (сегашно) учудване с повечето съм се разбирал чудесно. Само българските криминални среди не можаха да ме приемат насериозно. Всички пластове на родната имигрантска диаспора в Мадрид знаеха, че съм работил във вестник „168часа“ преди да цъфна в цялата си възторженост там. И ме мислеха за ченге. Нищо че им обяснявах, че заплатата ми е била 14 долара на месец, че има инфлация, че живота е гаден и т. н. Така ѝ не можах да спечеля доверието им в двете години през които работих какво ли не.

Както и да е, може би съм щял да се проваля в кариерата си на престъпник и да съсипя толкова трудно изграденият имидж на българският бандит.

Та… Веднъж работих в един много странен иновативен и интересен за времето си бар-дискотека-клуб за запознанства – казваше се „Опера“. Там бях отговорник по сигурността.

Не’кси, некои неща в тоа живот не са ми съвсем ясни…
Като в случая с това работно място.

Аз постъпвам като охрана. И те на първия ден ме правят шеф на 5-тимата охранители.
Естествено на 3-тата вечер става бой. Естествено заради жена.
Естествено аз съм на смяна.

Незнайно поради какви причини всичките ми „подчинени“ очакват от мен подвизи е стил Джет Ли. Тоест знайно, след като големите началници са ми поверили този пост, аз трябва да го оправдая и да изнеса двамата биещи се на парчета разпределени по равно в хартиени пликове…
Но какво всъщност се случи.

Няколко часа преди това, аз си стоях на входа на заведението, който започваше с едни стълби и завършваше под земята. Там на големи кръгли маси бяха сложени големи бели телефони и над тях огромен номер (номера на масата)

Така седящите или танцуващи на дансинга мъже и жени, можеха да звъннат от своята маса, да се представят или поканят на танц някого когото са избрали. А той или тя можеха да откажат или съгласят, без това да накърни самочувствието на звънящия.

Седях си аз горе, мигах с всичка сила и чаках нощта да си замине.
Но тя нямаше такива намерения, тъй като едва беше започнала.
Аз бях на 30г и покрай мен минаваха чичаци и лелички на по 40-50 (тогава всички над 40 ми се струваха такива). Сега от време на време като се погледна в огледалото си бия по някой шамар… ама полза никаква.

Стоях мрачно увит в един огромен черен балтон и гледах страшно, по онова време ми отиваше😎
Та стоях си аз и си мислех – какво ще стане като стане бой.
И въобще нищо не можех да измисля.
И така минаха два часа.

И те се сбиха. Долу на дансинга.
Незнайно как всичките ми колеги точно в този момент се бяха самоизчезнали някъде.

На стълбите разчорлени и задъхани изскочиха няколко жени и мъже.
Guadia, guardia… se estan peleando!!! (Охрана, охрана… бият се)

Най-некадърната охрана на света, тръгна с най-голямото нежелание на света надолу…

И там какво да видя. Двама едри зачервени от алкохола мъжаги стоят прави и дишат учестено.
Вдигнали са ръце и всеки момент ще си нанесат първите изяснително-уточняващи удари.

Давам си сметка, че като шеф на охраната трябва да излезна от тази ситуация, без да пострада собственият ми череп или някое от любимите ми ребра.
Застанах между тях им изкрещях: ГОРЕ! ВЕДНАГА! ГОРЕ!
Хванах ги под мишниците и ги изведох пред дискотеката.

Там се усъмних, дали не съм станал жертва на скрита камера… Те стояха, като сложени на пауза и чакаха да им дам знак. Аз им махнах с ръка и те започнаха.

Биха се като студенти по старогръцка литература, някъде на 57 страница спряха.
След малко хладния вятър също си каза думата, доведе до там нещата, че след три минути се сприятелиха.

Аз се почувствах излишен и се върнах в дискотеката да видя дали не мога да пребия някой.

Все пак това ми беше работата.

От страницата на автора във Фейсбук

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.