Ремигиуш Мруз – нов майстор на трилъра идва от Полша

Ремигиуш Мруз. Снимка: личен сайт


Ремигиуш Мруз е новото голямо име на световната литературна сцена. Едва на 31-годишна възраст, полякът има издадени 30 романа. Сред тях – много популярна серия съдебни трилъри. Книгите му са продадени в милиони екземпляри и задължително оглавяват класациите. Голяма част от тях са адаптирани за телевизионния екран.

Макар да е защитил докторска степен по право, Ремигиуш Мруз се отказва от успешната си кариера на адвокат в името на литературата. Изключителната му продуктивност се дължи не само на дисциплината и писателската му дарба, а и на желанието му да вникне в проблемите и да представи различни гледни точки. Ремигиуш Мруз е силно социално ангажиран и темите, които вълнуват обществеността, намират място в романите му.

„Трилър жанрът заема важно място в нашия каталог, казват от издателство „Ера“ – през годините сме издавали световно доказани писатели като Джефри Дивър, Юрт и Русенфелт, Джилиан Флин, Руслунд и Хелстрьом и много други. В този смисъл имаме солиден опит зад гърба си и именно затова смятаме, че Ремигиуш Мруз ще се превърне в следващия властелин на трилър жанра.“

В книгата „И никога не я откриха“ полякът ни очарова от първия абзац:

„Ако й бях предложил малко по-рано, никога нямаше да се стигне до това. Нямаше да ни нападнат, аз нямаше да попадна в болницата и тя нямаше да изчезне завинаги от живота ми. Достатъчни биха били трийсет секунди, може би дори по-малко. Защото понякога е необходимо само толкова, за да се унищожи цял един живот.“

Ремигиуш Мруз майсторски заплита историята и ни повежда заедно с героя Дамян в търсене на изчезналата преди десет години Ева. Следвайки оскъдните знаци и закодирани съобщения, навлизаме в историята и редим в съзнанието си безкрайни варианти за развръзка. Дори и да искаме за малко да спрем да четем, не можем защото сме заложници на Мруз. Да определим финала като „неочакван“ или „изненадващ“ е твърде банално – не можем да си го позволим за „И никога не я откриха“.

Напрегнато действие, внимание към детайла, увлекателен стил на писане, пълнокръвни герои, въздействащи социални послания, динамика и обрати – всичко това е вярно, но няма да отрази изцяло перфектно замислената и изпълнена идея на Ремигиуш Мруз.

Не на последно място – „И никога не я откриха“ се появява на българския книжен пазар в контекста на актуалния отново широк институционален и публичен дебат у нас относно законовите и превантивни мерки срещу домашното насилие над жени.

Послеслов от Ремигиуш Мруз в книгата „И никога не я откриха“

Статистиката за изчезналите лица в Полша е ужасяваща, но смразяваща кръвта е тази, която се отнася до домашното насилие срещу жените. Оценката сочи, че го претърпяват между седемстотин хиляди и милион полски жени годишно. Три жени седмично умират по тази причина.
Точно това беше причината за написването на тази книга. Чудех се колко далеч би стигнала някоя от тези жени, ако бъде застрашен не само нейният живот, но и животът на детето й. И когато възможността за спасение наистина няма нищо общо с морала.
Подозирах, че търсенето на отговори ще бъде тревожно и работата по тази книга само потвърди това.
Много зависи от това как се държим ежедневно, как реагираме на такива събития, какви нагласи насърчаваме и как се отнасяме към това, което се случва в публичната сфера. Физическото насилие се предхожда от психическото. И това е резултат от модели, които усвояваме през целия си живот.
Опредметяването на жените, дори и като се говори за „хубав задник“ или инфантилно се дават оценки от едно до десет, посява семето на неуважение в психиката на младите хора. И презрението, което израства от него, е трудно да се изкорени.
Това не е само наш проблем. По света повече жени умират от домашно насилие, отколкото от автомобилни катастрофи. Отколкото от рак. Отколкото от маларията, която все още вилнее в тропична и субтропична Африка.
„Амнести Интернешънъл“ твърди, че домашното насилие засяга една на всеки три жени в света. Все още има държави, в които законът не забранява така наречените брачни изнасилвания – и това е не само в изостаналите страни, защото сред тях е и Тунис. В Лондон, който няма нищо общо с държавите от третия свят, повече от четиресет процента от жените признават, че са жертви на насилие. А колко си мълчат? Вероятно никога няма да разберем.
Единственият въпрос е дали това е така, защото не можем, или защото не искаме…

И никога не я откриха (откъс)

Бях сигурен, че връщането вкъщи ще ми донесе частично облекчение. Това се случваше всеки ден, когато затворех вратата зад гърба си и заключех трите солидни ключалки.
Ако не се налагаше да ходя никъде повече, ме изпълваше почти чувство на опиянение. Ако обаче по някаква причина трябваше да изляза по-късно, се чувствах неспокоен и нервен.
В този ден четирите ми стени би трябвало да имат успокояващ ефект върху мен. Но не се получи – напротив, чувствах се като непознат в собствения си апартамент. Изпълних го със звуците на „Рейнбоу“, защото, за разлика от Блиц, ми харесваха онези групи, които вече отдавна не се слушаха.
Ръцете ми трепереха, чувствах се така, сякаш имам треска. Едва в този момент осъзнах колко съм изпотен. Студената тениска се беше залепила за гърба ми, не беше останала и следа от горещата вълна, заляла тялото ми. Застанал пред огледалото, почти не разпознавах отражението си. Бях мъртвешки блед и сенките под очите ми се открояваха още по-ясно. Прическата ми, която и без това беше в пълен безпорядък, сега наподобяваше преплетени кабели.
Изплакнах лицето си със студена вода, после отворих бира и седнах пред компютъра, който лично бях сглобил, спестявайки няколко стотачки. Отворих последната част на Elder Scrolls, след което се пресегнах към телефона – само за да го изключа.
Трябваше да изчезна от света. Сега, докато още не съм напълно полудял. Нямаше смисъл да се изтезавам, да обновявам отново и отново същата тази публикация във Фейсбук или да чакам Фил Бради да ми пише.
Чакал бях десет години. Можех да почакам още малко, но трябваше да се успокоя.
Блицьора обаче не ми даде възможност. Едва успях да вдигна смартфона, когато лицето на приятеля ми се появи на екрана и звукът от стандартния звън прокънтя от високоговорителя. Снимката Блиц си я беше направил сам преди години, когато все още работех в „Хайландър“.
Да, аз бях от онези хора, които при смяна на телефона прехвърлят всички снимки на новия. Сега това не е свързано с никакви трудности, но някога, когато се прехвърлях от първия „Сони Ериксън“ с камерата към нова „Нокия“, беше доста проблематично.
Стопирах Elder Scrolls и прокарах пръста си по екрана.
– Не се обаждаш в подходящ момент – поздравих го.
– Видя ли? – подхвърли той нервно и се изкашля. – Не, не си видял, иначе нямаше да започнеш разговора по този начин.
– Какво да съм видял?
– Нова публикация на Spotted.
Бързо изключих играта, сякаш животът ми зависеше от скоростта, с която щях да го направя. Отворих браузъра и бързо обнових страницата. Наистина имаше нова публикация от Фил Бради.
„Може би благодарение на тази снимка някой ще я разпознае“ – написал бе той на английски и беше прикачил линк към предишния пост.
Погледнах снимката и ми се стори, че гледам директно към портал, водещ към алтернативна реалност. Познавах добре тази снимка. Беше специална за мен.
– Там ли си? – попита Блицьора.
Опитах се да кажа нещо, но не можах.
– Вернер!
– Аз… да.
– Това е хиляда процента тя – изчисли той. – Освен това, изглежда, е някъде на улица „Краковска“, близо до Жената върху бика. И е поне няколко години по-млада.
– Около десет … – простенах аз.
– Какво?
– Сам направих тази снимка.
– Как така? Кога? Къде?
– Няколко дни преди тя да изчезне, но… Блицкриг…
– Да?
– Никога не съм я показал на никого. Никога не съм я пускал в мрежата, никога не съм казвал на никого, че я имам…
– Какво? Защо?
– Не знам – казах аз, трескаво чешейки се по главата. – Мисля, че исках да имам нещо само за себе си, нещо единствено за мен, защото…
– Както и да е – прекъсна ме той. – Откъде има тази снимка британецът?
– Нямам представа.
Не можех да си представя сценарий, благодарение на който Фил Бради да получи снимката. Тази снимка. Моята снимка.
Всички възможни обяснения бяха напълно абсурдни. Дори и да беше говорил с Ева по-дълго, отколкото подсказваше първият пост, тя самата нямаше тази снимка. Дори не успях да ѝ я покажа, а аз самият си спомних за нея едва когато Ева вече я нямаше…

Превод от полски Васил Велчев

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.