Багряна неразбрана и до днес – животът й след 9 септември

Елисавета Багряна. Снимка: архив на БАН

(Продължение – виж „Животът на Багряна след 9 септември. Защо остава неразбрана и до днес?”)

През 1975 г. излизат книгите „Младостта на Багряна“ и „Дни черни и бели“ на Блага Димитрова и Йордан Василев, които са забележително изследване върху живота на поетесата, както и на нейните съвременници от периода преди 1944 г. Книгите предизвикват като реакция масирана идеологическа кампания. Наистина, тази кампания не е срещу самата Багряна, но тя е срещу една същностно-битийна част от живота й – действителността на младостта й. Тази офанзива на критици представители на режима е всъщност срещу съвременници и близки на Багряна, които самата тя смята за значими творци на културата. Това тяхно право режимът отрича и няма какво да спекулираме – това е изстрел ако не в сърцето, то в сърцевината на това, което е самата Багряна. Тези хора са единствените, които можем да наречем нейни равностойни съвременници.

Липсата на съвременници

Във връзка с неотделимостта на Багряна от предишната епоха са и нейните собствени думи, макар и казани в друго време и по друг повод – „частица от моето сърце все пак е останала в сърцевината на „Златорог“. Ясно е, че Багряна е оставила част от себе си в тази предишна, отишла си епоха отпреди 9 септември. Там тя е живеела в културен контекст и в културно обкръжение, впоследствие безжалостно фрагментирани. Започва се с Балканските войни, както и с Първата и Втората световна война. Сред свидните жертви на поколението е Димчо Дебелянов, част от компанията на Багряна от младостта й.

9 септември е окончателната дефрагментаризация. В годините след 1944 г., въпреки привидната адаптация на поетесата към новите житейски, екзистенциални, културни и социално-политически условия, тя фактически остава почти без, или с много малко, идейни съвременници. Изключения разбира се са личности като Дора Габе, Владимир Василев, Петър Динеков, както и Емилиян Станев, Блага Димитрова, динамиката на общуването с които е различна през годините.

Не прекъсва творческата й връзка с писателката Анна Каменова, също личност от друго време. Налице е обаче една болезнена липса на хомогенност. Мозайката на т.нар. „съвременници“ за творец от поколението на Багряна е непълна, с грапав релеф. Отделни парчета от нея са слепени от предишна епоха, други – от настоящето, трети – от новите поколения. Други са силово „иззети“.
Неголямата общност, в която се озовава Багряна, не е в състояние да компенсира големите житейски промени навън, външно заличеното. Съществува вътрешно незаличимо време, или по-точно – времена, които обаче безвъзвратно са си отишли. Тези времена са като в душевна капсула в поетесата. Като че ли на Багряна занапред ще й бъде отредено да има все по-малко съвременници в истинския смисъл на думата. И макар че тя никога не спира интензивно да общува и с млади творци, тази липса на съвременници все повече ще се увеличава в следващите десетилетия. В тази връзка красноречив е и начинът, по който представители на по-младите поколения говорят за общуването си с Багряна.

„Господи, духът на тази жена беше недостижим“, ще каже в спомените си Маргарита Петкова, на която Багряна понякога чрез секретарката си е отправяла покани да гостува в дома й.
„Не сме били приятелки. Никога не ми се обърна езикът да й проговоря на „ти”, дори на свойското „Лиза” не посмях да се обърна, въпреки че тя предожи да разговаряме така“.
За емоциите, които изпитват представители на по-младите поколения, при срещата си с Багряна, свидетелства недвусмислено и критикът Георги Янев, който разказа за личната си среща с нея специално за настоящия текст:

„В средата на 80-те години на миналия век се заговори за Халеевата комета, която скоро щеше да ни навести. Сетих се, че Багряна, свидетелка на преминаването на кометата в началото на века, беше запечатала поетически този миг и реших да искам нещо като интервю за старозагорския вестник „Септември”, където работех. Позвъних ей така, почти на шега, и още при първия сигнал „оттатък” се вдигна: „Багряна е на телефона”, чух дълбокият й глас и изтръпнах. Запелтечих, объркано взех да обеснявам молбата си. Поетесата обаче прие веднага и помоли да се обадя ден преди да пристигна в София. Затворих телефона с пресъхнало от вълнение гърло“.

Част от литературното съвремие

Макар и да не е част от оформилите се или оформящите се поколения през например 60-те и 70-те години, Багряна наблюдава това, което се случва и за това имаме достатъчно свидетелства.Тя не е „емигрант във времето“, както Симеон Радев споделя например пред Йордан Василев.
Същевременно не е и причислена, „нито календарно, нито литературно“ към т.нар. Априлско поколение, както директно ще напише в книгата си „На брега на времето“, както личи – с известна доза ирония. Но тя и професионално, и персонално, се интересува от случващото се в литературата. Да, тя отсъства от видимия хоризонт, който бива обект на анализ, като например в изследванията на Антоанета Алипиева за 60-те и 70-те години. Багряна просто не е в центъра на обществено-литературните процеси от периода, за щастие не е и част от рамките, които властта налага над поколенията, като например изкуствения концепт за Априлско поколение. Но както знаем, тя е там, в литературното пространство – нито встрани, нито в центъра.

Елисавета Багряна на посещение в с. Недялковско, 1981 г. Снимка: архив на БАН

Неслучайно, може би за изненада на неспециалистите, би било разказаното от Найден Вълчев за съвместната им работа в редакцията, което ни дава именно представа за няколко десетилетия:
„През нейната многогодишна лаборатория са преминали, кажи го, всички автори и преводачи на стихове през петдесетте, шейсетте, седемдесетте години“.
Отново от същия разказ добиваме впечатление за диалог с другите, включително за новите поколения, за който диалог Багряна е отворена.

„Общо взето, младите автори имаха представа с кого разговарят, когато беседваха с нея, но имаше и досадни графомани, които й обясняваха, че „така го искали“, че „да се пише и превежда бял стих е по-трудно, отколкото римуван“.

Въпреки липсата на духовни съвременници в пълния смисъл на тази дума, Багряна е неизменно общителна, не просто във формалния смисъл на думата, тя търси компанията на млади творци и умее да се свързва с тях.

Умората

През 70-те години тази умора от активността на Багряна, основно във връзка със събития, рамкирани от официалните власти в България и в чужбина, започва да се проявява. Багряна дори едва ли не започва да бяга от официалните ангажименти, усамотявайки се на любими места като Хисар и Варна.

Само няколко примера за тази проявяваща се и в писмената кореспонденция на Багряна са писмо до Николай Дончев от 1977 г., писмата до професора българист Роже Бернар от 70-те и 80-те години.

В споменатото писмо до Дончев поетесата пише следното:
„След голямата умора в София и трите последователни конгреса, най-после си отдъхвам тук, край морето“.

Пример за изтощение, особено от официални събития, които властта разбира се е искала да „окичи“ с големи писатели, е споделеното от нея с проф. Бернар по повод грандиозното честване от страна на комунистическата власт на 1300-годишнината от създаването на България:
„Съжалявам, че поради здравословното си състояние Вие не можахте да се отзовете на поканата на България за честването на 1300-годишнината й. Но аз Ви разбирам и сега Ви казвам, че направихте добре, защото програмата беше много претрупана и уморителна. Аз изпитах това на собствения си гръб“.

Още през 1987 г. Багряна пише на професора: „Дойдох за един месец, но ако нещо важно не ме извика в София, бих желала да остана тук колкото се може повече“.

Кариера

Във връзка с кариерата на Багряна (не за писателската й, разбира се), Найден Вълчев прави следната констатация: „И тя горката, като Светослав Минков, Давид Овадия, Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Генчо Стоев, цял живот не можа да се издигне в редакторската кариера по-високо от тази длъжност – завеждащ отдел“.

А дали Багряна е „горката“ поради този факт? Или по-скоро това е нейн щастлив избор, тъй като познаваме примери като този с Павел Матев, в който поетическата кариера на един писател бива помрачена като репутация поради развитието на административно-властовата кариера.

Говорим за избор на Багряна. Тя напуска оперативно-ръководния си пост в сп. „Септември“ по своя воля. Това е израз на несъгласието й спрямо идеологическата офанзива срещу книгите на Димитрова и Василев. Багряна е човек, който и преди 9 септември е била принуждавана от конюнктурни обстоятелства да напуска работа. В случая със „Септември“ тя е тази, която взима решение и с това защитава и своето личностно достойнство, както и символично защитава своето предишно „съвремие“, това отпреди 1944 г.

След 10-и ноември

От всички десетилетия, свързани с биографията на Багряна, най-недописано е това от края на живота й. Макар и календарно да не съвпада с 90-те години, тук можем да причислим и знаковата 1989 г. Какво е било отношението на Багряна към промените? Тя почти сигурно е знаела за Клуба за гласност и демокрация, в който са участвали Димитрова и Василев. Може би е твърде много да изискваме от човек в преклонна възраст да е съвсем наясно със случващото се. Познавайки Багряна, има основание да смятаме, че добре е разбирала какво се случва и е имала свое мнение. Разбира се, остава изследователските усилия да потвърдят или отхвърлят тази теза.

Факт е, че в много от свидетелствата за разговори с нея, е трудно да се открие коментар за промените след 10 ноември. Възможността за срещи по това време е допълнително затруднена поради настаняването на Багряна в дома за възрастни хора; от други житейски обстоятелства. На въпрос дали се е срещала с Багряна след 10 ноември Маргарита Петкова обяснява, че през лятото на 1990 г. ражда своето трето дете, но допълва следното:

„В старческия дом не исках да си причиня това да я посетя – заради самата нея, която беше горда жена. Приемаше само Любен Георгиев със…щях да кажа с удоволствие, но то по-скоро беше примирение“.

Лиляна Стефанова, в мемоарната си книга, разказва, че се е срещнала с Багряна след промените, но не споменава и дума за това да са коментирали политическите събития от периода.
По отношение на събитията от и след 1989 г. пъзелът трябва да се подрежда, преподрежда и обглежда, за да се установи пълно ли е мълчанието от страна на Елисавета Багряна по повод промените.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.