Как България удължи Първата световна с 2 години – несъстоялото се българско покаяние

Войници и офицери от 34-ти пехотен Троянски полк, с трофеи от пленено британско въоръжение – Дойран, лятото на 1917 г. Снимка: Изгубената България

Кръглите годишнини от големите събития винаги са повод не само за припомнянето им, а за размисли и изводи от преживените преди време големи сътресения. Изводи и поуки – обаче не за нас, а за големите виновници – Великите сили. Те да се поучат, нали? А ние? Големите, общоевропейските поуки от Голямата Война отдавна са направени. Няма да ги повтаряме.

А няма ли такива, предизвикани от специфично българското участие в касапницата? Като че ли 99% от писанията у нас са все за героичните наши защитници на Н-ския връх или стоицизма на обоселите ни войници от Н-ския полк на Солунския фронт.

Отдавна е забелязано, че трагичните събития много по-често водят до катарзис, преосмисляне и морално прераждане на засегнатите народи, отколкото горделивото пъчене под фанфарите на победите. Светът бе впечатлен през ХХ век от дълбокото, искрено покаяние и катарзис на германския народ след Втората Световна, което възроди моралните му сили и му позволи за по-малко от 2 десетилетия напълно разрушената, стъпкана, разделена и окупирана Германия да я превърне във водеща индустриално – а и социално – страна.

Впрочем, японците също преживяха своите катарзис и покаяние, след което всички заговориха за „японското чудо“, в някаква степен това се отнася и до италианците – все загубилите войната, изпопребити народи…

А СССР, Полша и дори Британската империя нямаше за какво да се покайват – те гордо честваха победните дати, докато обществата им изоставаха в съревнованието.

България, обаче, за разлика от Германия, макар и в двете войни да воюва на страната на последната, не си и помисли дори и за частичка от подобно поведение, дори за миг не роди идеята, че е необходим някакъв катарзис.
О, не – отново ние бяхме светлите, моралните, чистите, воювали за светите национални идеали (“целокупна България“), а Великите сили бяха зловещите властелини на съдбата, които несправедливо все мачкат, късат и измъчват многострадалната българска плът…
Нямахме грехове – е, евентуално най-много някакви дребни грешки… В замяна на това пък имаме безброй герои…

За какво да се покайваме? Нима трябва да търсим самоцелно катарзис (покаяния) – дори и да няма причини за това?
Не, не трябва. Ако няма за какво.
Ала има за какво.

100 години след края на войната можем да се опитаме да бъдем по-откровени и безпощадни, макар това пак да бъда болезнено за повечето от нас. Да се опитаме да погледнем на събитията по-обективно, по-отвисоко, от една, да кажем, европейска гледна точка.

Първата илюзия, която се срутва при такъв поглед, е тази за периферната, третостепенна роля на България във войната. Че нали тогава, дори да имаме грехове, те също ще са малки, третостепенни?
Само че не е тъй. Защото ролята на България в Първата световна е ФАТАЛНА. Не просто важна, значителна и т.н., а именно ФАТАЛНА. Тъй като това не е било удобно да се изтъква, то и не се знае от сънародниците ни. Да припомним защо е така…

Фаталното решение – отчайващо късогледо и дълбоко неморално

Тук няма да обсъждам всеизвестния факт, че решението България да нападне страните от Антантата е късогледо и може да се обясни само с удивително съчетание на ниска култура и отмъстителна амбициозност (не обсъждам данните за немските подаръци за Фердинанд, заемите на Дойче банк и др.)

Ресурсните и геополитически предимства на коалицията на най-големите сили –Британската империя (все още най-мощната), Френската, Руската, Японската, Италия и ред други страни, зад които стои мощта и на САЩ – пред блокираните в средата на Европа Германия и Австро-Унгария – са страховити.

Шансът на Германия –„Светкавичната война“, в която бързо разгромява Франция и после се обръща срещу Русия, през 1915 г. вече е пропаднал. Започнала е „войната на ресурси“, изходът от която е предизвестен.

И въпреки това през октомври 1915 г. малка България, пренебрегвайки обещанията на Антантата за присъединяване на огромни южни територии (Източна и Беломорска Тракия) е готова да си счупи главата, но да помогне на немско-австрийските си приятели. Уникалното географско положение и изчакването над 14 месеца са причина „цената“ на България да се покачи извънредно много – като никога в историята. И двата блока наддават за спечелването й. Говори се, че България е „езичето на везната“. И наистина, едно само 50-км навлизане в турската част на Тракия би деблокирало заклещените на Дарданелите англо-френски войски и довело до падане на Истанбул и бързо излизане на Османската империя от войната.

А с това и би лишило Централните сили от надеждите за суровини от Балканите и Близкия Изток, от които се нуждаят за продължаване на войната. Повече от година те не биха издържали и най-късно есента на 1916-та мирът щеше да се възцари в Европа.

Управниците ни решават друго.

Нападайки в гръб изнемогващата Сърбия, а след това също и Румъния, те изваждат двете страни от войната и освобождават Централните сили от задушаващия обръч на Антантата. Сега от Берлин се открива геополитически простор не само в Югоизточна Европа, но чак до бреговете на Средиземно море, Червено море и Индийския океан. Глътка въздух и – напразни надежди за Централните сили, които продължават още 3 години безсмислената касапница. До логичния финал… С цената на още 15-на милиона съвършено ненужни жертви на всички участници – англичани, германци, австрийци, руси, французи и пр.

Още тогава

 

зловещата роля, която изиграва България

 

за срутването на европейския свят е била ясна – премиерът на Франция и архитект на договорите Клемансо изтъква, че България заслужава тежките санкции на Ньой, защото „…е виновна за продължаване на Световната война с 2 години. Защото спасява Османската империя и отваря пътя на Централните сили извън континенталната блокада, а същевременно попречи да се отвори път към Русия и там избухва Болшевишката революция.“ (Г. Марков – „Голямата война-с.380).
Уви, така е.

Войници от 4-ти пехотен македонски полк обстрелват неприятелски аероплан, Южен фронт, 1916 г. Снимка: архив на Венета Павлова

Да – без намесата на България войната щеше да свърши 2 години по-рано – най-късно през есента на 1916 г. Втренчени в балканското си дворче, българите не виждат по-далечните последици от действията си – а сред тях е и кризата в Русия, довела до болшевишкия преврат, милионите жертви на Гражданската война и …септември 44-та. През лятото на 1915 г. българските управници трябваше да избират – да срутят Османската империя, проявила се с геноцида над тракийците само преди година, или да бутнат в пропастта освободилата страната ни Русия… Парадоксално, управниците избират второто…

Днес жертвите на Първата световна война се изчисляват на около 30 милиона (заедно с цивилните). Дали можем да се гордеем, че благодарение на нашата глупост, недалновидност, амбиции и инат 15 милиона европейци са затрити от лицето на земята? Да се гордеем с военните умения на генерали и офицери и смелостта на българския войник – ала професионализмът, впрегнат в една неблагородна, погрешна кауза, дали е толкова за хвалене? Нима не бяха още по-големи професионалисти във военното дело немските войници и офицери, които през Втората световна война громяха противниците си първите 3-4 години? Ала, впрегнати в изпълнение на нечестиви каузи, те, вместо да се покрият с вечна слава, се превърнаха в символи на излезли от ада създания….

Журналисти, политици-националисти и дори историци са склонни

 

да преувеличават военните достойнства на българската армия

 

Войниците ни са най-смелите и всеотдайни, офицерите ни най-талантливите, нямаме пленено знаме, нямаме изгубена … Хайде, по-полека…

Освен десетки случаи на истинска самоотверженост на войниците ни и на точни решения – има и обратните. Нека припомним най-напред разгрома при Добро поле, с който на практика започна разпадането на Централните сили с излизане на България от войната. (Разгром, предизвикан не от петкратно или дори трикратно превъзхождащ ни противник – уви, не…)

И стратегическият неуспех срещу сръбската армия след нахлуването ни в Сърбия през октомври 1915-та, когато на нашите войски не се удава да изпълнят стратегическата цел – да отрежат от към юг отстъплението на разбитата от германци и австрийци сръбска войска към Албания (в резултат на което ядрото на сръбската войска се изправя отново срещу нас на Солунския фронт, а и в крайна сметка бе основно острие в удара при Добро поле, стремителното настъпление към Белград и поражението на България и Австро-Унгария.).

Не това е важното. Нашите военни „мениджъри“ – генерали и офицери – и редовите изпълнители бяха всеотдайни и донякъде професионални войни.
Но нашите ВОДАЧИ бяха самата посредственост. Затънали в дребни балканско-провинциални страсти и амбиции, без поглед към широкия свят, с недостатъчна култура.

Те доказаха още веднъж, че и справедливата кауза може да бъде дискредитирана, ако се преследва с неморални средства. Да си припомним с какво възмущение се отнасяме всички към „удара в гърба“ на Полша от Червената армия в 39-та, когато Вермахтът вече е разбил полската армия. А защо хвалим удара в гърба на Сърбия през октомври 1915-та, когато на север тя изнемогва срещу германци и австрийци? Сърбия издържа цели 15 месеца срещу тях – ако не я бяхме ударили в гръб можеше да издържи и още…

Като обобщение:

1. Решението да се изправим срещу Антантата в Първата световна война е просто глупаво, дори от гледна точка на тесните национални интереси на българите. Най-напред, защото не отчита реалното съотношение на силите между двата блока и залага на обещанията на тези, които е предопределено да загубят войната, а не на онези, които рано или късно ще са победителите. Освен това пренебрегва истинския геостратегически интерес на България – Беломорието и Източна (дн. Турска) Тракия, обещавани ни от Антантата, за сметка на разширение със земи на запад от границите ни, които стратегически са по-малко важни.

2. Решението е недалновидно, защото ни най-малко не е основано на преценка за по-далечните последици от това действие – включително изнемогването на България в една дълга война на изтощение, довела до обръщане на войнишките пушки срещу София и царя, но и безсмисленото затягане на войната с години, с нови милиони жертви и крайно ожесточаване и на победителите; на несправедливите, тежки мирни договори накрая.

3. Решението е дълбоко неморално (колкото и това, според някои, да нямало значение в политиката) – не само поради „удара в гърба“ на изнемогващата срещу империите Сърбия (оправданието с окупирането на голяма част от Македония не е достатъчно основателно), но и поради избора да се спаси разкапващата се Османска империя, само 2 години преди това извършила геноцида над българското население в Източна Тракия. Вместо да се помогне косвено или поне да не се пречи и воюва с Русия, към която, безспорно, българите в мнозинството си са имали чувства на признателност.

Нашето влизане в Първата световна война още веднъж ни убеждава, че в политиката понякога малка стъпка може да доведе до огромни последици („Ефектът на пеперудата“). И че политиката е твърде важно нещо, за да бъде оставяна на „елитите“. Когато гражданството е слабо – както бе българското в 1915 г. – резултатите често са катастрофи. Ето защо гражданството отговаря какви и кои са лидерите му.
Дори и днес…

Допълнение: Допускам, че незавидното състояние на българския дух (не само сега, а от 1919 г. насам!), злополучната ни история и не много светла съдба са пряко или косвено следствие от несъстоялия се национален катарзис, след крушението на тогавашния национален идеал. Докато не го преживеем – няма да полетим. Защото неясно, смътно, подсъзнателно повечето от нас, българите, усещаме – има нещо криво, нещо неточно в това – уж сме най-чистите, най-честните, най-моралните – пък защо другите не го виждат, защо нещата ни не се получават, защо…

(Б. а. – Авторът няма сръбски произход или роднини, няма сръбски приятели, дори – срам! – не е ходил в съседна Сърбия…).

Бел. ред. – Авторът е журналист, юрист, социолог, бил е преподавател в Пловдивския университет; депутат във ВНС от СДС Пловдив, след 1991-ва се оттегля и не участва пряко в политическия живот.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.