Журналисти (За професията и гнева на Светослав Иванов)

Светослав Иванов. Снимка: bTV

Преди точно 17 години издържах успешно три изпита, за да стана студентка във Факултета по журналистика на Софийския университет. Бях убедена, че да бъда журналист е призванието ми в живота. Смятах, че журналистите имат мисия и кауза – да правят света по-добър. Мисля, че бях гледала твърде много филми.

После поработих. В редакции на списания и вестници с голям тираж. Трябваха ми десетина години, за да се откажа категорично от професията. Беше настъпил момент, в който се срамувах да кажа на глас какво работя. И имаше защо.

Срамувах се от колегите (съвсем не твърдя, че всички са били такива), които се държаха нахално и арогантно, само и само да изкопчат няколко думи от устата на едни хора, които току-що бяха загубили близките си в автобусна катастрофа. После си доизмисляха (за да звучат по-скандално) истории на страниците на вестника. И бяха доволни, че имат материал.

Срамувах се от нездравото им желание да си видят името и снимката, отпечатани, независимо какво бяха написали. Сякаш това беше единствената им цел.

Срамувах се от репортерките, които не знаеха добре български, но пък мечтаеха да преспят с шефовете редактори, за да дръпнат напред в редакционната йерархия.

Срамувах се от редакторите, които ме съветваха да НЕ пиша за еди-какво си, защото можело да ни съдят. И от онези, които имаха негласно правило за кого може да се говори и за кого – не.

Срамувах се от пиарските текстове, публикувани като новини.

Срамувах се от събитията с изобилен кетъринг, на които журналистите се държаха като много гладни и жадни хора.

Срамът уби желанието ми да спасявам света.

Изхвърлих си телевизора и спрях да чета вестници. За мен българската журналистика спря да съществува. До вчера, когато някакво приложение на телефона ми изплю новината за скандалът между Иван Гарелов и Светослав Иванов. И разбрах, че нищо не съм изпуснала.

Маститият журналист Гарелов, който има зад гърба си десетилетия опит в медиите, коментира в някаква връзка „ромския произход“ на водещия и то в национален ефир. Прочел „Уикенд“ и там пишело, че Светльо е ром. Самият той пък се обижда кръвно и публикува дълъг статус във фейсбук, в който обещава, че няма да остави нещата така.

Какво излиза? Гарелов, който от позицията на опита и годините си, би трябвало да бъде пример за следващото поколение журналисти, чете жълти вестници. Не само ги чете, а им вярва. И освен че им вярва, цитира информация, получена от тях в ефира.

Доколкото си спомням, във факултета имахме специални лекции за жълтата преса и автентичността на публикуваната там информация. Вярно, че в България границата между „жълти“ и „нормални“ издания се е поизгубила. Ама чак толкоз ли? Добре, че поне официално се извини и призна, че е допуснал грешка.

А Светослав Иванов се чувства засегнат. И пише статус, в който критикува постъпката на Гарелов. И с право, защото фалшивите новини, за каквото и да се отнасят, не са ОК.

Обаче водещият е много сърдит. Нямал нищо против етноса. Само че сега трябвало да дава обяснения на детето, близките и приятелите си. Че не е ром ли? Гарелов му подменил биографията.

„Наричали са ме соросоид, човек на този и на онзи, на американците, на руснаците, на израелците. Винаги съм подминавал това. Но не и този път. И заради детето ми, и заради истината. А и заради почтеността.И не на последно място – така постъпват мъжете“, пише Светослав Иванов във Фейсбук.

Съжалявам, Светльо. Мъжете не постъпват така. Според мен истинският мъж, а защо не – истинският журналист, би се посмял доста на думите на Гарелов, защото ситуацията е абсурдна. Би използвал самоиронията. Чувството си за хумор. И би се разсърдил повече на определението „соросоид“, отколкото на това, че го свързват с ромския етнос.

Защото къде е толерантността към ромите, ако е толкова страшно да те свържат с тях? А що се отнася до достойнството и почтеността, не е ли по-страшно да те обвинят в пристрастие, когато си журналист?

Може би изобщо нямам право да коментирам теми от сферата на журналистиката, след като отдавна не съм част от нея. Нито я предлагам, нито я потребявам. Освен когато трябва да измия прозорците вкъщи. Тогава намирам вестник с много страници и го употребявам по единствения смислен начин.

Случката със Светослав Иванов и Иван Гарелов просто ме върна назад във времето, когато все още вярвах, че предназначението на вестниците може да бъде друго.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.