Кирил Кръстев си спомня: Как арестуваха Гео Милев в Ямбол

"Спомени за културния живот между двете световни войни" е най-ценното произведение на Кирил Кръстев, което запазва културната ни идентичност за поколения напред

Кирил Кръстев, 1922 г.

Кирил Кръстев (1904–1991) е сред най-изтъкнатите интелектуалци на своето време. Завършва естествени науки в Софийския университет и специализира изобразително изкуство в Париж. Утвърждава се като есеист, литературен и кинокритик, публицист, изкуствовед. Създател, редактор и сътрудник на редица вестници и издания на културна тематика, той е винаги във вихъра на събитията.

Мемоарната книга на Кирил Кръстев „Спомени за културния живот между двете световни войни” (Ера) представя панорамна картина на културния живот в България между двете войни. Той ни предоставя сведения и интересни факти относно най-видните творци и интелектуалци, дружества и редакции през този период. В неговия специфичен стил, неподдаващ се на категоризация и клишета, Кирил Кръстев разказва за срещите си с Гео Милев, проф. Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Асен Златаров, Елисавета Багряна, но и дава оценка на творчеството им, съпоставяйки го с личния им живот.

„Спомени за културния живот между двете световни войни“ е най-ценното произведение на Кирил Кръстев, което запазва културната ни идентичност за поколения напред. Изданието съдържа допълнителни материали от личните тетрадки на Кирил Кръстев. Следва откъс.

Гео Милев пристигна в Ямбол на 20 май 1922. Аз бях нещо зает по време на пристигането му и закъснях да отида навреме на гарата, но всичките „модернисти“ бяха там. Наех един файтон и препуснахме да ги посрещнем. Гарата е на два километра по криволичещ път. След тогавашния железен мост над Тунджа, за мой ужас и срам, пресрещнах групата от тридесетина „апостоли“, поела пеша по прашното шосе към града – нямало файтони за толкова души, подозирам, и по икономически причини.

Сред тях като античните философи-перипатетици, обграден от пъргави подрипващи, въодушевени ученици, вървеше възнисък, плещест човек, облечен в груб кафяво-пепитен костюм и яки обуща, без шапка, с известната прическа, маскираща едното око, подсилваша будността на другото, с бастун в ръка. Гео Милев. Когато ме представиха, той не закъсня да подхвърли упрека: „Единственият абонат на „Везни“ във вашия град, при толкова много съмишленици!“.

Апостолът на модерното изкуство беше прав: новите и борчески идеи искаха своите „спомоществуватели“, но тъй като моите броеве „Везни“ се четяха, обсъждаха и поглъщаха колективно в моята квартира, другите „адепти“ се смятаха освободени поотделно от материално „съпричастие“ (както се казва сега) за подкрепа на тези идеи.

Групата продължи пеша към града, вече сред разкошния растителен и речен пейзаж на парковете при завоите на пълноводната тук Тунджа. В самото начало на града се издига кокетната неокласична сграда на Военния клуб, в чието преддверие току-що завършилият гимназия Мирчо Качулев наскоро бе открил художествена изложба от „модерно изкуство“ – живопис и графика. Пътьом влязохме в нея и тя много изненада Гео Милев, че не познава този интересен „български модернист“, и после писа похвален отзив за нея в местния вестник „Тунджа“. Случаят Качулев описвам отделно.

Групата реши да заведе Гео Милев първо за „славянска почерпка“ и опознанство в Каргона, втората част на града зад реката, в патриархалния дом на писателстващите братя Тодор и Георги Драганови, тогава също гимназисти-абитуриенти. Като слязохме до дългия дървен мост за Каргона, в чийто край се въртеше живописна воденица, решиха за по-пряко да преминем реката с плоскодънни каици, каквито се намираха там за услуга на гражданите. Насядахме, по един правостоящ задвижваше и управляваше всеки каик с дълъг прът, забиващ го в тинестото дъно.

По едно време, сред реката, каикът, в който седеше Гео Милев, силно се разклати. Той не на шега се уплаши и се развика със своя малко безцеремонен речник:

– Мама му стара! Има си хас да дойда в Ямбол, та да вземете да ме удавите!

На верандата пред къщата, в големия залесен двор на Драганови, стана замислена „ресепция“ на ямболския литературен „Парнас“ с високия гост – от „тартора“ Тодор Чакърмов до „изтърсака“ по онова време Недялко Месечков – с хубавото ямболско мискетово вино и изрядни мезета. Прохладата от реката, огромните брястове и пивкото вино създадоха отлично настроение и заличиха съвсем риска от пътуването с „пияния каик“.

След това се отправихме през града, покрай удивителния ямболски Безистен, у нас, където Гео Милев отседна за тридневното си пребивание. Той остана много учуден от моята стая – „Белия салон“, цял почти тапициран с копия от мен на илюстрациите от „Везни“, гравюрата от „Жестокият пръстен“, немски и руски модернистични репродукции – мисля, един „Танц на Саломе“ от Франц фон Шук, някакъв „Мефистофел“ и други, цветната илюстрация от Николай Райнов на „Гарванът“ от Едгар По в първото Чипево издание, калиграфично прерисувана от мен.

Честта на домакина да има такъв висок гост не му дава право да разказва куриозни подробности изобщо за гостите си. Но следвайки жанровия литературно-историчен метод на Сент-Бьов, интерпретиран у нас от проф. Иван Шишманов, ще си позволя да разкажа някои дребни витално-колоритни впечатления с ясното убеждение, че те нямат характер на подценяващ натурализъм относно големи и обичани хора, но тъкмо с чисто човешката си и делнична характеристика те се показват в пълнокръвния си жизнен образ, стават ни по-понятни и близки.

Всички знаем кой е Гео Милев и националното признание, което му дължим – вторият Ботев по съдба и в социалната ни поезия. Затова може би в една първа редакция на тези спомени сестра му, Пенка Mилева Касабова, отстрани някои жанрови моменти, които тука мисля да разкажа. Те са, на първо място, с гастрономична семантика. Гео беше добър и обременен домакин, често го виждах в София с мрежи, пълни с продукти. Но той сам обичаше да си похапва, може би имаше разширен стомах и както казват арабите, можеше да прекара с шепа фурми, ала ако имаше възможност, можеше да изяде цял овен.

Преди всичко на вечерята у нас се очерта непредвидено различие между режима и вкусовете на домакините и госта. Бащите ни – Милю Касабов и Васил Кръстев – бяха книжари и приятели и Гео бързо се фамилиазира с цялото ни семейство. Баща ми го похвали за отличния му превод на Шекспировия „Хамлет“, който четеше сравнително на български и английски, и това му достави видимо удоволствие. Стана дума изобщо за преводаческото изкуство. Тогава читателската публика бе омаяна от преводите на „Поеми“ от Едгар По, направени от Георги Михайлов.

По този повод ни учуди изказването на Гео Милев, че „наистина са много хубави, но се различават от оригиналите колкото от небето до земята“ – което мисля, че не е право. (Да каже СБ преводачи !)

В менюто обаче се яви един разрив. Домашният ни обичай беше да се вечеря не с готвено, а с леки млечни, тестени и подобни храни. При вида на предложения му поднос с все пак богат и разнообразен асортимент Гео възкликна приятелски, но безкомпромисно: „Кириле, мен такова нещо не ме храни. На мене манджа ми трябва“. И ни обясни с една страница от психофизиологията на творческия процес, че за неговата експресионистична поезия, за неговия „творчески нерв“, вълнения, инвенции, споменà и „художествени кошмари“, вечер трябвало да яде силна и възбуждаща храна. Аз притичах до най-близкия ресторант и донесох две порции тиквички, пълнени с месо, които изяде с удоволствие. На сутринта, когато с логично основание се очакваше „леката кухня“ да бъде приета благосклонно, историята се повтори: „Кириле, нали остана нещо от снощната манджа?“. Наистина, количеството ѝ спаси положението за втори път.

Тази малка гастрономична страница има своята благосклонна поанта накрая, при изпращането на госта. Бяхме се събрали осем души в моята стая. Майка ми беше майсторка на баница с млечен крем и донесе по един доста голям квадрат за всекиго. Гео пак отказваше да яде такива „благи работи“, но най-после склони да опита „за хатър“ на домакинята. И сега го виждам как, като захапа своето парче, окупира с двете си ръце всичкото количество с репликата: „Моля те, иди донеси още за другите, такава вкусна баница не съм ял досега в живота си“. С това той остави най-мил и често споменаван спомен у домашните ми.

Сказката на Гео Милев беше определена за вечерта на втория ден. Аз бях зает в книжарницата ни и той излезе да се поразходи сам и да се запознае с града. По едно време пристигна запъхтян Недялко Месечков: „Тичай в полицейския участък до съдилището, арестуваха Гео Милев!“.

Изтърчах като стрела. Сварих Гео да се разтъпква нервно в приземието, почуквайки с бастунчето, и гневно да се кара с полицейския пристав: „Аз съм писател, това е оскърбление за българските писатели. Дошъл съм за сказки, да просвещавам хората. Ей такива афиши има разлепени навсякъде. Вие трябва да следите културните прояви в града ви и да отгатнете кой мога да бъда, а не да правите такива гафове – да ме арестувате. Това е срам за града ви!“. Тирадите му не хванали място, както интервенцията ми, понеже ме познаваха и имах някакъв обществен авторитет поради книжарницата на баща ми – общински съветник-радикал – и читалищната ми дейност. Освободиха Гео веднага, но без извинения към писателската му особа.

Тогава полицията търсеше под дърво и камък някои нелегални анархисти като например Георги Шейтанов. Този необикновен посетител на града се сторил подозрителен и даже „дегизиран“ на един стражар и се озовал в участъка. И наистина, обяснимо: Гео, със странната си физиономия, с тъмното дясно стъкло на очилата, с маскиращата раните му прическа, с изпитателното си ляво око зад силните диоптри, с небрежното си облекло, с „инферналното“ си бастунче – хвърлил в съмнение ловците на нелегални.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.