Китай – възходът на крехката суперсила

Шумно възвестеното превръщане на Китай в глобална сила вече не е прогноза, а реалност. Сега ние, а и те, трябва да се оправяме с този триумф

Националният олимпийски стадион в Пекин, на който ще бъдат открити олимпийските игри през това лято. Средният стандарт на живота в Китай нараства с 10 000 процента за един човешки живот, което е доказателство за невижданите темпове на растеж в страната. Снимка: Ройтерс

За американците 2008-а е важна година на избори. Но за по-голямата част от света, тя вероятно ще е годината, в която Китай застава в средата на сцената, а Олимпийските игри ще служат кnewsweek_logo_.gifато дългоочакваното парти за дебюта на страната. Шумно възвестеното превръщане на Китай в глобална сила вече не е прогноза, а реалност. Лека полека, в различни области, Китай се превърна във втората най-значима страна на планетата.

Погледнете какво се случи през изминалата година. През 2007-а Китай допринесе повече за глобалния икономически растеж от САЩ и това се случва за първи път от поне от 30-те години насам. Той стана също така най-големият потребител в света, като засенчи САЩ при четири от петте основни хранителни, енергийни и промишлени стоки. А преди няколко месеца Китай измести САЩ и от първото място по количество емисии на въглероден диоксид. Независимо дали става въпрос за търговия, глобално затопляне, Дарфур или Северна Корея, Китай стана новото неизвестно, без което не е възможно дълготрайно решение на нито едно уравнение.

Въпреки това китайците не гледат на себе си по този начин. Сюзан Шърк, авторка на наскоро издадената книга за Китай – The Fragile Superpower („Крехката суперсила“) ни разказва показателна история. Когато тя споменала заглавието на книгата си в Америка, хората й казвали: „Крехка? Китай не изглежда крехък.“ Но в Китай хората реагирали: „Суперсила? Китай не е суперсила.“

Всъщност Китай е и двете. Неговата крехкост е пряко свързана с необикновения му възход. Лорънс Самърс (бивш американски министър на финансите от 1999 до 2001 година и бивш президент на университета Харвард от 2001 до 2006 г.) наскоро посочи, че по време на Индустриалната революция средният стандарт на живот на европееца е растял с 50 процента в рамките на един човешки живот (тогава около 40 години). В Азия, главно в Китай, пресмята той, средният стандарт на живот е определен да нараства с 10 000 процента в един човешки живот! Мащабите и темповете на растеж в Китай са зашеметяващи, безпрецедентни в историята и предизвикаха също толкова зашеметяваща промяна. За две десетилетия Китай изпита същата степен на индустриализация, урбанизация и социална трансформация, каквато изпита Европа за два века.

Спомнете си как изглеждаше Китай преди 30 години. Той беше опустошена страна, една от най-бедните в света и с тоталитарно управление. Тепърва се възстановяваше от Културната революция на Мао Цзедун, която беше разрушила университети, училища и фабрики – всичко това, за да се вдъхне нов живот на революцията. Оттогава 400 милиона души бяха измъкнати над прага на бедността, което е около 75 процента от общото намаляване на бедността в световен мащаб през последния век. Страната построи нови градове, пътища и пристанища и планира своето бъдеще с впечатляващи детайли.

Засега Пекин успява да балансира между икономическия растеж и социалната стабилност в една силно променлива среда. Предвид предизвикателствата, пред които са изправени, политическите лидери на Китай изпъкват със своите управленски умения. Режимът си остава диктатура с монопол върху властта.

Жена минава край плакат на Китайската народна освободителна армия в Пекин. Китайските управляващи и комунистическата партия изпъкват с управленски умения и със способността си да балансират между икономическия растеж и социалната стабилност. Снимка: Ройтерс

Той обаче разшири личните свободи до такава степен, че биха били познати на Джон Лок или Томас Джеферсън. Хората в Китай могат по свой избор да пътуват, работят и да притежават собственост, а все повече и да се черкуват както желаят. Това не е достатъчно, но не е и маловажно.

Въпросът дали този напредък – в политическата и икономическата сфера – ще продължи, е жизненоважен за Китай. Това е въпрос, който си задават не само на Запад, но и в Китай, и то по практически причини. Основният проблем на режима не е, че е непоправимо лош, а че губи контрол над собствената си държава. Растежът до такава степен е предоставил права на местните и на регионалните власти, че сега децентрализацията е реалността, която определя живота в Китай. Събирането на държавните данъци е по-ниско от повечето страни – ключов индикатор за слабостта на Пекин. Централното правителство издава укази по почти всеки въпрос – намаляване на заемите, ограничаване на емисиите на парниковите газове – които се игнорират от провинциите. Докато Китай се движи нагоре в печалбите, пропастта между бедните и богатите нараства драстично. Големи сектори от икономиката и обществото просто са извън обхвата на Комунистическата партия, която се превърна в елитна технокрация, ръководеща над 1,3-те милиарда души.

Политическата реформа е част от решението на този проблем. Китай се нуждае от по-открито, отговорно и отзивчиво управление – такова, което може да оказва контрол върху едно общество, ставаща все по-хаотично и с все по-голяма власт. Как би изглеждала подобна реформа остава открит въпрос, по който обаче се дебатира по най-високите етажи на властта. В настоящия брой на сп. Foreign Affairs Джон Торнтън, инвестиционен банкер и експерт по въпросите за Китай, проследява как Пекин поема колебливи, но ясни стъпки към по-широко върховенство на закона и отговорността.

Усещането на Китай за собствената му слабост хвърля сянка върху външната му политика. Той е уникален като световна сила – първата в съвременната история, която е едновременно богата (въз основа на съвкупните показатели) и бедна (когато те се разделят на глава от населението). Китай все още се смята за развиваща се страна със стотици милиони селско население. Той счита повечето от въпросите, по които му се оказва натиск (глобалното затопляне, човешките права), за проблеми на богатите държави. (Когато става въпрос за оказване на натиск върху режими да бъдат по-отворени, Пекин също се притеснява за последиците върху своята собствена недемократична структура). Но това се променя. От Северна Корея до Дарфур и Иран, Китай бавно показва, че когато става дума за международната система, иска да играе ролята на отговорно „лице, което пази парите при облог“.

Китайският министър-председател Уън Дзябао приветства участниците в програмата Бизнес Китай в Националния университет в Сингапур. Неусетно и постепенно Китай се превърна в глобална сила, която определя световната политика и икономика. Снимка: Ройтерс

Някои учени и представители на политическата интелигенция (както и няколко генерали в Пентагона) виждат във възхода на Китай зараждането на неизбежен конфликт между велики сили и може би дори война. Погледнете към историята, казват те. Когато една нова сила постигне възход, тя неизбежно нарушава баланса на силите, разбива международния ред и си търси място под слънцето. Това я кара да се надигне срещу установената велика сила на деня (това сме ние). Така че конфликтът между Китай и САЩ е неизбежен.

Но някои велики сили са действали като нацистка Германия, а други като съвременна Германия или Япония. САЩ се изкачиха в световната йерархия и изместиха Великобритания от първата позиция без война. Конфликтът и съревнованието между Китай и САЩ, особено в икономическата сфера, са неизбежни. Но дали те ще загрубеят зависи основно от политическите решения, които ще вземат във Вашингтон и Пекин през следващото десетилетие.

В друга статия в Foreign Affairs професорът от университета в Принстън Джон Айкънбъри излага изключително важното твърдение, че настоящият световен ред е изключително добър проводник на мирния възход на Китай. Този ред, твърди той, е хармоничен, базиран на правила, с широки и дълбоки фундаменти. И за Китай има огромни икономически ползи да работи в тази система. Междувременно ядрените оръжия правят самоубийствен опита да се рискува една война между великите сили. „С две думи, днешния Западен ред трудно можеш да го събориш и лесно можеш да се присъединиш към него“, пише Айкънбъри.

Китайците показват много признаци, че разбират тези условия. За да опише усилията на Китай да се интегрира в съществуващия световен ред вместо да го преобръща водещият китайски стратег Чжън Бицзян въведе термина „мирен възход“. Китайското правителство се опита да образова своята аудитория по тези въпроси, като през 2006 година представи документален филм от 12 части – „Възходът на великите нации“ (The Rise of Great Nations). Основният поука от него е, че пазарите, а не властта определят успеха на една велика световна сила в дългосрочен план.

Но макар че условията за мир и сътрудничество съществуват, има и много фактори, които сочат в обратната посока. С нарастването на силата на Китай, нараства и неговата гордост и националистически настроения, които ще бъдат на пълен показ на лятната олимпиада. Бюрократите в Пекин са убедени, че САЩ им желаят злото. Вашингтон междувременно, стоейки на върха на еднополюсния световен ред, не е свикнал с идеята да споделя силата или да се приспособява към интересите на друга велика сила. Взривоопасни въпроси като човешките права, Тайван или някой непредвиден инцидент могат да предизвикат неприятни резултати в една атмосфера на недоверие, а и предвид факта, че местните поддръжници и от двете страни силно желаят да изглеждат безкомпромисни.

2008-ма е годината на Китай. Тя също така трябва да е годината, през която ще изработим сериозна дългосрочна политическа линия на поведение спрямо него.

По материали от БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.