Георги Дренски: Не се чувствам изигран от „Сървайвър“

„Утешителната“ награда за Дренски от спонсора на „Сървайвър“ 2. Снимки: бТВ

Георги Дренски е роден в София, на 31 години е. Завършил е Американска военновъздушна академия Колорадо Спрингс. След това получава магистърска и докторска степен в университета в Синсинати – САЩ, специалност авиоинженерство (аеродинамика, термодинамика, авио- и газови турбинни двигатели). Живее 14 години в Америка.

Георги Дренски във военната академия в САЩ. Снимка: Личен архив

Жоро стана популярен след участието си в „Експедиция Робинзон“ („Сървайвър“), където изкара 26 дни сам на Острова на мъртвеца. В „Сървайвър“ 2 това място се превърна във възможност за връщане на изгонените от племенните съвети в играта. Дренски успя да победи всички пристигнали след него сървайвър и се върна на Острова на оцеляването при последните трима участници – Георги Костадинов, Дилян и Светла. Дренски обаче не стигна до финала, а зае третото място, след като не успя да победи в последните игри.

В края на „Сървайвър“ 2 Жоро Дренски се превърна в любимец на зрителите, заради упоритостта и издръжливостта, която показа в играта. За голяма изненада обаче Дренски не беше обявен за любимец на публиката на големия финал на 6 декември. Седмица преди него организаторите на „Сървайвър“ дадоха възможност на зрителите да си изберат любимец. В последния момент обаче Светла изпревари Дренски с 1,5 %. Във форумите и сред феновете на „Сървайвър“ отново се заговори за нагласено гласуване с есемеси, както и за предварително определен победител в шоуто, а Дренски бе обявен за “най-прецакан сървайвър“.

Жоро Дренски обаче е сдържан в коментарите си за победителя в играта, обяснявайки, че има договор с организаторите. А и вече му е писнало да говори за шоуто. „Сега съм в друг „Сървайвър“, усмихва се Дренски. СКоро след шоуто той се премества да живее и работи в Швейцария като главен инженер в една от най-големите фирми в света за производство на парни, газови и комбинирани турбинни двигатели за производство на електроенергия.

Георги Дренски от племето „Барбадос“ в „Сървайвър“ 2. Снимка: бТВ

„Бях 14 години в Америка. Заминах чрез фондация „Св. Св. Кирил и Методи“. Tази фондация подпомага и изпраща млади хора да се обучават в различни учебни заведения по света с надеждата, че един ден те ще се завърнат в България и ще помoгнат на държавата със знания и умения. Фондацията заедно с Военните академии в Америка (те са четири в Америка) обявиха конкурс. За да се явиш, трябваше да си завършил средно образование, да си издържал SAT, TOEFL, GRE, изпит по физическа подготовка, интервю с американското военно аташе и български военни. Всеки кандидат трябваше да напише есе защо желае да учи в определена академия и защо желае да заминe за САЩ. Всичките документи се изпращат до генералите, ръководещи тези академии в Америка. Te сa хората, които избират кандидатите, и затова не може да има превес на интереси към определена личност или манипулации. На конкурса се явиха около 3000 души за 4 места. Имаше момчета с много добри резултати и показатели на изпитите. Aз, разбира се, малко се притеснявах тогава и не бях сигурен дали ще бъда сред последните четирима. За голяма изненада обаче бях обявен за кандидат номер 1 и избрах обучението в Американската военновъздушна академия. Бях и доста поласкан, че бях избран сред толкова много и то все достойни кандидати.

Първо, искам да кажа, че ние, българите, сме различна нация, с много различна култура от американската. По различен начин си вършим работата, различна ни е образователната система, навиците, взаимоотношенията между хората и културата ни като цяло. Хората в Aмерика са научени на ред, дисциплина, чест, достойнство и много други добродетели. Тук, в България … (пауза), не сме толкова отговорни. Макар че сега нещата се променят, хората като че ли работят повече и България като цяло върви в правилната посока. Просто в Америка, а и където другаде да отиде, човек трябва да се приспособи към начина на живот. Имам приятели, които заминаха за Америка със зелени карти, но не успяха да свикнат с обстановката и предпочетоха да се върнат в България, където се чувстват по-добре. Може би едно от нещата, което най-много ме дърпа към България е приятелката ми, приятелите и семейството ми. На мен тези неща ми липсват най-много и те няма как да бъдат заменени. Въпреки че имам много приятели в Америка и в Швейцария, някак си приятелите от детството и съучениците ми не могат да бъдат заменени.

Следил съм как се развиват нещата в България. Все пак aз се връщах в България два пъти в годинaтa, един път през лятото и един път за Коледа. Сега вече съм по-близо и си идвам по-често. Никога обаче не съм бил далеч от родината cи, тя винаги е била в сърцето ми, където и да съм бил по cветa. Поддържам постоянен контакт с приятелите и с родителите си по телефона и чрез компютъра. Непрекъснато се информирам и за новините по Интернет, така че никога не съм далеч от България и от това, което се случва в страната.“

Бих участвал в следващия „Сървайвър“

–Защо не се записа още на първия „Сървайвър“?

Снимки: бТВ

– Тогава пишех докторската си дисертация за композитните материали, които се използват в авиоиндустрията. На онзи етап от живота ми това беше много по-важно за мен, но както видяxте за „Сървайвър”2 намерих време и го направих.

– Коментира се, че финалът на първия „Сървайвър“ е бил по-непредвидим от втория?

– По- непредвидим… (пауза). Не знам какво да кажа по този въпрос. Не съм гледал първия „Сървайвър“, затова не искам да коментирам нещо, което не съм видял. Нашето издание обаче беше по-интересно, защото имаше много повече игри и драми, така поне казвaт хората. Всяко предаване обаче си има своите плюсове и минуси. Ние се запознахме със сървайвърите от миналата година и те казаха, че нашият е бил по-интересен.

– Изминаха доста месеци от „Сървайвър“, запази ли положителни емоции?

– Да, определено запазих в сърцето си хубави емоции и спомени. Аз винаги съм гледал да извлека положителното от една случка или събитие. В случая най-сърцераздирателният ми спомен е раздялата с Антон. Аз още от самото начало твърдях, че ние като племе (Барбадос) бяхме по-силни, но за съжаление жените ни бяха по-слабата част…

– Жените ли ви бяха най-големия проблем?

– Жените ни бяха по-слаби от тези в другото племе, и това го видяха всички. Това оказа и голямо влияние върху игрите на острова. Каквото се искаше от мъжката част, го правехме, като гледахме да компенсираме и за жените, но по-голямата част от тях като че ли не бяха подготвени за „Сървайвър”. Те влязоха в играта с мисълта, че отиват на пионерски лагер, никой не предполагаше, че изпитанието „Сървайвър” ще е доста тежко.

Двамата с Антон доста сме си говорили по този въпрос на нашия остров, но просто така се паднахме в племената. Също си говорехме, че ние с него сме най-силните, и мислехме, че можем да стигнем до финала. Моята представа за финала обаче беше по-различна. Искаше ми се, когато двамата финалисти стигнат до края, не да бъдат избрани от жури, защото това е субективно и не винаги по-достойният финалист може да бъде избран и да стане победител. Аз исках да има игра между двамата. И казах на Антон, че ако стане така, бих желал да има игра между нас двамата. Тогава ще се види кой е по-достойният от двама ни.
Исках да бъда с Антон до края, но играта между нас се състоя по-рано. За мен беше много тежко, защото той беше мой приятел, беше човекът, който си държеше на думата в нашето племе, също като мен. След играта ни той ме помоли да му обещая, че ще стигна до края и заради него. Това беше много тежко обещание кoeто аз трябваше да дам и аз го изпълних, доколкото ми стигнаха физическите и психическите възможности и сили.

– Според теб „Сървайвър” честна игра ли е?

(мълчи)

Винаги когато се оплаквахме за нещо, Владо казваше, че това е „Сървайвър”, което според мен значи, че не е игра или шоу, което се печели с честност. В тази игра имаше много други елементи като интриги, заговори и т. н., които са неизбежни в такъв тип игри.

– Не те питам за организацията на шоуто, а за това, че не печели най-силният, не печели най-добрият?

– Вече казах, че в такъв тип игри не винаги печели най-силният, най-добрият и най-достойният.
От моето военно минало съм свикнал, че дам ли дума, трябва да я изпълня. Бил съм командир на 20 взвода и това, което съм казвал, обещавал и вземал като решение винаги е било в интерес на взвода и на отбора, т. е. винаги съм вземал оптимално правилното решение според това, което ми е било поставяно като проблем.
От тази гледна точка аз не можех да се адаптирам напълно в „Сървайвър“. Един казваше едно, пък вършеше друго. А това, което казвах аз или Антон, винаги се случваше, никога не сме се отмятали от обещанията си към племето и винаги интересът на племето е бил на първо място.

– Защо е трябвало да лежиш в болница?

– След като завърши „Сървайвър“ и се прибрахме в България, бях приет в болница, защото бях много зле физически. Антон беше единственият, който дойде да ме види и да ме попита как съм и какво е станало. Тогава с малко тъга му се извиних, че не успях да удържа на обещанието си да стигна до финала и да спечеля. Но аз направих всичко, което беше по силите и по възможностите ми. Той рече: „Няма проблем, знам какво изживя на Острова на мъртвеца 26 дни, защото и аз бях там известно време.” Но явно това никой не можа да го оцени, освен Антон.

– Какъв беше здравословният ти проблем?

– Първо, в „Сървайвър“ получих стеатоза на черния дроб. По принцип това заболяване се проявява след екстремни гладувания, причинява се и от бактерии-паразити или алкохол. При мен не беше от алкохол, защото не пия. Явно е от всички карибски деликатеси, с които се хранех. Това ще ми остане завинаги, за стеатозата няма лечение, просто от време на време се вземат лекарства, които потискат развитието на заболяването.

Дренски с друга участничка от „Сървайвър“ 2 – певицата Джина Стоева. Снимка: Булфото

– Получи ли помощ от организаторите на „Сървайвър“ за лечението?

– Не, аз съм подписал договор, според който съм отишъл там доброволно и си поемам отговорността. Както и правя сега.
Другото, което е – имах бактерии в стомаха, които доскоро лекувах със силни антибиотици. И последното, което получих, беше възпаление на лимфните жлези и на лимфната система. Имам дори един лимфен възел на врата, който не се е прибрал. Остана си подут и лекарите нямат обяснение защо. Сега, докато съм в България, пак започвам да правя изследвания, за да бъдат сравнени резултатите с тези от преди и да се види имам ли подобрение или не.

–Заслужаваше ли си „Сървайвър“ с всички тези последици?

– Аз сам реших и сам го направих. Отидох там, за да докажа на себе си, че още съм способен да оцелявам на най-екстремните места и в най-екстремните ситуации. Направих го и заради приятелката си, и заради родителите си.

– Добре, ти не отиде там заради голямата награда, но си искал да бъдеш първи?

– Да, така е, не отидох заради голямата награда. Когато обаче ме питат защо реши да участваш, първо се опитвам да обясня, че произхождам от семейство с традиции. B България хората, които са от такива семейства, ги смятат за разглезени, понеже разполагат с повече средства и всичко им е дадено наготово. Но за мен и за моят по-малък брат това съвсем не е така. Родителите ни винаги са държали да се борим, за да успеем в живота и да станем нещо повече от тях. За това ни е било по-тежко, защото очакванията са били много по-големи. Отстрани обаче това изглежда по различен начин.

Когато за първи път отидох в Америка, ми казваха, че след като баща ми има възможности, ще ми бъде лесно. Този тип коментари много ме ядосваха, защото хората не оценяват онова, което съм постигнал сам, защото не знаят нищо за мен. През всичките тези години родителите ми не са дали нито стотинка за моето обучение. Винаги съм бил на стипендия, отпускана от учебното заведение, където съм учил. Самo обучениетo ми в Американскатa военновъздушна академия струвашe oкoлo 270 000 дoлaрa на годинa. Обучениетo ми в университета в Синсинати струвашe oкoлo 50 000 дoлaрa на годинa. Taкa че caми мoжeте дa напрaвите cмeткa за 14 години кaквo съм инвестирaл в сeбе си. Затова aз никога не съм бил в тежест на моето семейство. Точно това исках да покажа в „Сървайвър“, че имам несломима воля и хъс да постигна онова, за което винаги съм мечтал и желал. Но това мнозина от участниците в „Сървайвър” не го разбраха. Все ме питаха: „Ти не си тук за парите. За какво си тук тогава?“ Казвах им, че това са неща които те няма да разберат. Просто моята ценностна система е друга.

Отидох в „Сървайвър” може би най-вече заради моята приятелка, която много обичам, обожавам и на която много държа. Исках тя най-много да разбере, че има човек до себе си, на когото винаги може да разчита. Човек, който никога няма да я изостави в труден момент и ще я подкрепя във всяко едно нейно начинание.

– Би ли участвал пак в „Сървайвър“?– Може би, да. Бих го направил и пак бих дал всичко от себе си, за да победя, просто защото такъв ми е характерът, аз никога не се отказвам от предизвикателство и никога не оставям работата недовършена. Когато се захвана с нещо, го правя както трябва, защото малко или много съм перфекционист. Зависи много и от публиката, ако хората желаят да ме видят отново, с удоволствие бих ги зарадвал.

– Въпреки че много се говори за това, че играта е нагласена?

– Вие много добре знаете, че не мога да коментирам дали играта е била нагласена или не. Играта си е игра, това за мен е минало вече.

– Чувстваш ли се изигран? – Не мога да кажа, че се чувствам изигран, но чувствата ми са смесени. Просто явно шансът тогава не е бил на моя страна.

– Или не е била твоята игра, или твоите правила?

– (пауза) Не знам. Нaиcтинa нямaм отговор или извинение за това, че не спечелих, просто не спечелих. Мога само да се извиня на моите фенове и на тези, които са гласували за мен, че не можах да ги зарадвам с победа. Както казах и преди, дадох всичко, на което съм способен, просто не ми достигна съвсем малко. Но се съмнявам, че някой друг от участниците щеше да оцелее и да преживее oнова, което преживях аз. А и дори да бях стигнал до финала, нямаше да мога да го спечеля при гласуването, защото повечето хора в журито бяха от Тортуга. Te със сигурност щяха да гласуват против мен. Така че дали щях да загубя с 5 на 4 или с 9 на 0 гласа, нямаше никакво значение, но аз не ce oтказаx.

– Имаш ли много фенове?

– Да, наистина имам много фенове, което приятно ме радва. Повече обаче ме радва фактът, че хората оцениха онова, което аз направих в „Сървайвър”, без значение дали съм победил или не.
От няколко дни съм си тук, в България, и като се разхождам по улиците, хората мe поздравяват, радват ми се и се снимат с мен. Когато си тръгвах след финала, на летището в София хората ме поздравяваха и ми пожелаваха успехи за в бъдеще. Често ме питат и какво е станало с кучето след играта.

– Наистина, какво стана с кучето?

– То ми беше дадено за играта, не беше бездомно, беше породисто, хубаво куче. Когато го доведоха на острова, козината му миришеше на шампоан – аромат, който не бях помирисвал от доста време. Много исках да го задържа, но не ми разрешиха. Не ми го дадоха, защото ми казаха, че ще мога да го задържа само ако стана финалист. Това, според мен, не беше много правилно от страна на ръководителите, но така са преценили.

Дренски получава 15 000 лева награда на финала на „Сървайвър“ 2 , като втори любимец на публиката Снимки: бТВ

– Доколкото разбирам физическото натоварване и липсата на храна не са били най-трудното за теб, както се оплакват повечето участници в „Сървайвър”. Кое беше най-трудно за теб на острова?

– Да, аз съм се натоварвал физически цял живот. Това не ми тежеше. Но на такова място най-много тежи самотата и неизвестността от това какво ще се случи, изпратен си на някакъв остров, не знаеш къде си, не знаеш докога си там, не знаеш дали някой ще дойде да види дали си жив и здрав.
На този остров си направих дoбра равносметка за много неща oт живoтa. Но определено подготовката ми от Военновъздушната академия и по-специално лагерите за оцеляване ми помогнаха в тази игра. Когото човек е преживял нещо подобно веднъж, после не е толкова трудно и невъзможно да гo повтoри. Още повече знаех, че един ден това мъчение с Острова на мъртвеца ще свърши. Но там осъзнах какво е да живееш сам сред пясък, гора и море. Няма цивилизовано общество, няма технологии като телефон и компютър, без кока-кола и много други неща. Без любимата приятелка, без приятели, близки и семейство. На такова място човек просто трябва да е много здрав психически, защото иначе много бързо може да се срине.

– Това ли беше мястото, където трябваше да покажеш на семейството си и на приятелката си, че имаш воля и че те винаги могат да разчитат на теб?

– И да, и не. От една страна им показах, че винаги се раздавам на 100%. Освен това съм човек, който държи на думата си и когато обещая нещо аз винаги изпълнявам обещанието си. От друга страна, трябва да покажа същия хъс и упоритост в кариерата, която градя сега. И ще го направя със същата воля, както в „Сървайвър”. Точно това правя сега, сега аз съм на нов „Сървайвър“, но този път в Швейцария. Тук е доста трудно. Така че aз излязох от единия, минах през болници, за да се възстановя, и скочих в другия „Сървайвър”.

Най-големият „Сървайвър“ за мен си остава Америка и Американскатa военновъздушна академия. Първите две години почти не излязох от Академията, нямахме това право като новобранци. А за да влезеш в това учебно заведение, трябва да си избран от губернатора на щата. За един американец това е голяма чест, а за мен беше още по-голяма чест, защото съм първият българин, завършил това висше учебно заведение.
Подготовката в Академията беше доста тежка, особено през първия месец доста често се питах: „Боже, къде съм в момента?“ Дори имах съмнения дaли щe успея, но все си повтарях, че съм дошъл тук по собствено желание и че не го правя само заради себе си, а и защото представлявам България. Всички тези мотиви, заедно с волята ми за победа и голямото ми сърце ми помогнаха да завърша това трудно обучение.

Когато отидох в академиятa и в взвода, курсантитe се държаха малко дръпнато с мен. Бях единственият чужденец, a тe не знаеха нищо за мен и за България и определено ме караха да върша повече неща от другите. Например, ако курсантите правеха по 20 лицеви опори, мен ме караха да правя 40. Това ми помогна, защото ме направи силен психически, а това ми помогна много и в „Сървайвър“.

Друг пример за сурово отношение към мен беше когато играех баскетбол в отбора на академията. Треньорът винаги ни казваше, че когато сме на чужд терен не играем само срещу другите играчи, а и срещу двамата съдии, срещу кошовете, които ще бъдат криви, срещу очертанията, които ще са по-малки, но знаеш, че излизаш с нагласата за победа без значение кой ще се изправи срещу теб и какво ще стане, просто никога не трябва да се отказваш, дори и до последната секунда на времето за игра. Този хъс за победа съм го придобил първо от семейството си и го усъвършенствах в Академията.

Денят ни започваше в 6:00 сутринта. До 7:00 имахме физическа подготовка – набирания, лицеви опори, кросове и т. н. След това се къпехме, строявахме се, козирувахме пред знамето и марширувахме към сградата за закуска. Занятията ни продължаваха от 8:00 до 16:00 часа, като между 12:00 и 13:00 часа имаме почивка за обяд. Академията практически е като университет – получаваш диплома по желаната специалност, като се прибавя военната, физическата, психическата и образователната подготовка на много високо ниво.
Денят ни завършваше с вечеря към 19:00 часа и после се прибирахме по стаите, за да учим за следващия ден. Времето за учене беше 4 часа – до 23:00 часа. Тогава изгасваха лампите, но аз съм учил до по-късно на свещи, защото през първата година ми беше много трудно.

Учил съм английски eзик от малък, но когато всичко ти е на този език, особено учебниците, тогава е доста трудно. Биологията, да речем, не ми беше лесна, заради терминологията. Учил съм до 2:00-3:00 часа сутринта за изпити. Затова сега страдам от хронично недоспиване. Научих се на това в Академията и сега спя по малко. Освен това не обичам да си губя времето, все намирам нещо, с което да се занимавам.

След първите две години в Академията става малко по-лесно, защото ти позволяват да носиш цивилни дрехи и да излизаш извън територията на Академията. А и системата на обучение – от курсант на курсант, е много сполучлива, защото всеки предава уменията са на следващата генерация курсанти. Офицерите инструктори бяха до нас през цялото време и се намесваха само ако се наложеше. Въпреки че след първите две години животът ставаше малко по-лек, имаше много курсанти, които не издържаха на напрежението и се отказаха, някои загинаха. Аз имах двама добри приятели – единият загина при парашутни скокове, другият – при обучение със самолети. Това бяха тежки моменти в живота ми, които аз трябваше да преглътна и да продължа напред.

Оcвeн това на един от лагерите за оцеляване един друг мoи приятел загина. Kогато видиш, че такова нещо се случва с твой приятел, с когото сте делили всичко и който издъхва буквално в ръцете ти, е наистина безкрайно тежко. Има още много неща, които бих могъл да разкажа за академията, но смятам да спра дотук.

14 години живях в Америка, което изобщо не е малко. Имах предложение да остана, но не бих желал да правя това цял живот. Може би не бих могъл да издържа докрай физически, защото вече имам някои хронични контузии, които се обаждат от време на време и това ми идва в повече. С една от тези контузии преживях и „Сървайвър“. Това беше причина да кажа на кариерата: „Стига толкова“. Освен това искам вече нормален начин на живот. В Академията бяхме лишени от много неща. Преживях достатъчно трудни моменти на млади години и сега искам да градя кариера, която ще е по-спокойна и не толкова интензивна.
Не останах в Америка и заради разстоянието между Америка и България – доста е голямо. Но аз продължавам да пътувам до Щатите, така че моята връзка с Америка ще си остане завинаги. Пътуването от Америка до дома ми в София е 17 часа – чакане по летища, смяна на самолети и т. н. Всеки път при пътуване ми трябват няколко дни за възстановяване от часовата разлика и това започна да ми тежи c годините.

За мое най-голямо съжаление в България няма място за реализация по моята специалност на този етaп, затова сега съм в Швейцария, но не съжалявам. Швейцария е една много красива, но трудна за живеене страна. Вече успях да отида в Алпите на ски и наистина мога да кажа, че природата тук е много красива. Страхотна чистота, никой не хвърля боклуците си на улицата. Може би защото съм от България, това ми прави по-голямо впечатление.
Швейцария е близо до България, така че когато ми домъчнее, хващам самолета и за два часа съм си у дома. Другото нещо, заради което искам да съм близо до България, е, че ако моите родители се нуждаят от помощта ми, ще мога много бързо и лесно да се прибера. Когато съм по-близо до дома, се чувствам по-сигурен.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.