Асен Блатечки: Рачков ми пъхна пилешко бутче в ухото

Асен Блатечки Снимка: www.blatechky.com

Асен Блатечки е роден на 22 март 1971 година в София. В медиите, а и сред колегите му е наричан сексимволът на българското кино и театър. Започва актьорската си кариера в най-трудните години за българското кино. Сега зад гърба си има десетки театрални и филмови роли, както и участия в телевизията (повече за актьора в сайта www.blatechky.com).
Сред последните му филми е „Шивачки“, обявен за най-добър филм на годината, а феновете на театралните му изяви могат да го гледат в „Сълза и смях“ в постановките „Вражалец“, „Кожа и небе“. С актьора разговаряме час преди поредното представление на комедията „Вражалец“.

– Казваш, че си бил на кастинг. За какво?

– Да, за новия филм на Станимир Трифонов. Това е един филм по романа на мой приятел, казва се „Стъклената река” (от Емил Андреев – б.р.). Преди две години спечели наградата за роман на годината.
Явих се на последни кръгове, защото са две главни мъжки роли.

– Кастингите не са ли за начинаещи актьори?

– Не. Що се касае до този филм главните герои са двама мъже и две жени, и е важно да се види дали ще си паснат актьорите. Режисьорът ни познава всичките, но му е нужно да си подреди пъзела.

– Ти не си на щат към някой театър?

– Не, слава богу.

– Имаш ли агент, както е на Запад, който да ти помага в търсенето на роли, или отсяването на предложенията

– Не. Имам приятели, които са ми нещо като агенти, но не е да речем, както е в Америка. Там агентът се грижи за всичко – освен за кастингите се грижи и за имиджа на актьора, къде да дава интервюта.
Моите агенти са „Talent partners” и когато спечеля роля, те отиват и преговарят вместо мене за условията. Те са нещо като буфер между мен и продуцента. Защото е много тъпо аз да отида и да кажа: „Имам такива и такива условия, защото съм много добър актьор”.
На американците да речем какво им говорят моите роли – нищо. Говорят им няколко филма, в които евентуално са ме гледали, ако са си направили труда, защото аз не съм участвал досега в нито един касов американски филм.

– Каква е разликата в процеса на работа между чуждите и българските продукции?

– Има разлика между американските и другите продукции всъщност.

– А европейските продукции?

– Не, в европейското кино е същата дезориентация както при нас. Руснаци, италианци, българи – всички много си приличаме явно. Докато американците отдавна са си дали сметка, че това е бизнес, всичко е подредено, точно, ясно, всеки си върши работата по най-добрия възможен за него начин. Така че с американците най-лесно се работи.

– За коя роля съжаляваш, че не са ти я дали?

– Нямам такава роля, защото аз за каквото си мечтая рано или късно се случва. Не съм имал роля, за която да съм си казвал: „Ето тази роля трябва да я изиграя задължително, това ще е ролята на живота ми”. Имам някакви роли, които бих искал да изиграя, но тя не е една. Не мога да кажа, да речем, Ромео.

– Каза, че не си участвал в нито един касов американски филм. Какво научи от работата във филми далеч от успешните холивудски продукции?

– Много неща научих, всъщност аз там се научих да правя кино.

– Заради пари ли участва в тях?

– В никакъв случай. Аз се научих да правя кино с американците. Понеже когато завърших ВИТИЗ ’96-а година, тогава беше най-тежкият период за българското кино. Не се снимаха филми въобще. Тогава на три години се падаше по половин филм. И за такива като мен беше някакъв абсурд.

– Как се започва актъорска кариера в тези години?

– Много трудно, защото тогава наистина нямаше кино. И добре, че дойдоха американците, и добре че знаех малко английски, и започнах да работя с тях. И там се научих – занаятът общо взето е един и същ, само че там се изискват малко по-различни рефлекси.

– Спомняш ли си първия кастинг?

– (смее се) Първият кастинг на който се явих, беше за чужда продукция, асистент- режисьорката Ваня ми беше приятелка, бяхме снимали заедно италиански телевизионен филм. Отидох на кастинга и тя ме попита дали искам да ми превежда, аз й казах: „Глупости, как ще ми превеждаш, аз ще се разбера сам с режисьора.”

Актьорът на снимачната площадка на филма „Спартак“ през 2004 г.
Снимка: www.blatechky.com

Пита ме режисьорът колко роли имам в театъра, отговарям му, че имам четири – бях току що завършил. И той продължава: „Какви роли?”, аз отговарям: „Дификълт” (Difficult – трудни). Пита ме за киното, ми викам: „Имам три филма” , „Какви роли?”, пита режисьорът, аз пак: „Дификълт”. И Ваня ме пита: „Асене, ти какво искаш да кажеш?”, аз: „ Ми различни роли”, тя: „Аха дифрент” (different). Много се смяхме тогава всички, но ме взеха.

– Къде ти е най-добре – в киното, в театъра, телевизията – имаш опит в игра – „Зало-ало-жи”?

– Още ли го помниш това – алозаеби. Най-добре се чувствам в киното. Там ми е сърцето.

– Би ли спрял да играеш в театъра, ако имаш възможност да амо да снимаш в киното?

– Ако имаше достатъчно кино, сигурно изобщо нямаше да работя в театъра. Но не защото не обичам театъра, просто много обичам киното.
Иначе театърът дава много, което киното не може да ти даде – директния контакт с публиката, това усещане за 500 човека долу, които, ако те харесат, ги водиш ти където си поискаш и ги караш да чувстват разни неща.

– Мислиш ли, че ще дойде такъв момент – да играеш само в киното?

– Много ми се иска, но скоро няма да стане. Сигурно трябва де се прескочи държавата по някакъв начин – да не се искат пари от държавата. Но трябва да се правят филми, които да започнат да се продават извън България, защото тук пазарът е толкова малък, че не излизат сметките. Дори да се гледа от максималния брой зрители, пак не можеш да изкараш парите, които си вложил.

– А телевизията?

– Телевизията е най-лесният начин да станеш популярен в България.

– Много твои колеги се насочиха към нея.

– А и много правилно постъпва, защото в България всички гледат телевизия. Вече много хора ходят и на театър, но не толкова много, и много малко хора ходят на кино да гледат български филми. Така че единственият шанс някой колега да стане популярен е чрез телевизията. Защото който и бастун да пуснеш по телевизията, една седмица да мине и всички започват да го разпознават по улиците. Няма никакво значение какви качества има.

– Покрай филма „Шивачки”, в който ти участва, се заговори за завист между главните героини. Самата Елен Колева в интервю за e-vestnik каза, че отношенията й с Александра Сърчаджиева и Виолета Марковска са се променили, след като тя получи награда за най-добра актриса. Такива ли са отношенията между младите актьори у нас – със завист, интриги, борба, на фона на малкото филми у нас?

– Борба винаги има и така трябва да бъде. Но според мен е много глупаво да завиждаш за успех на колега. За мен е изключителна проява на малодушие.
А и наградите не дават абсолютно нищо, освен да ти погъделичкат собственото его. Истинската оценка за работата на актьорите е реакцията на публиката. Никога не ме е интересувало какво ще пишат критиците за постановка или филм, в които участвам. Интересуват ме хората и то не колегите, а хора, които нямат нищо общо с тази професия. Най-вече моите приятели, повечето от които нямат нищо общо с тази професия.

Асен Блатечки Снимка: www.blatechky.com

– Имаш ли приятели актъори?

– Да. Даже двама от най-добрите ми приятели са актьори и сме постоянно заедно – Георги Златарев и Иван Коцев.

– Кой е твоят жанр?

– Нямам жанр, обичам всякакви неща. Ако аз имах шанса да правя кино, бих правил всичко, но при всички положения щях да искам да са комерсиални.

– Защото си комерсиален тип?

– Защото съм комерсиален тип и не смятам, че това е мръсна дума. Ако един филм е успешен, има достатъчно зрители, то той е комерсиален, с това се измерва успехът на продукта.

– Играеш в комедията „Вражалец” с Димитър Рачков и Любо Нейков, и през цялото време не успяваш да си сдържиш смеха?

– Еми с тия идиоти отстрани (смее се), как мислиш, те са пълни изроди.

– Рачков така се развихря, че даже брейк започва да танцува.

– То да беше само брейка, последния път ми завря пилешкото бутче, което ядем на сцената, в ухото. Те са много смешни, много се обичаме и си правим смешки и на сцената. Това тръгна още от премиерата. Митко тръгна да ми казва нещо, докато ядеше пиле и парче от месото ми се залепи на клепача, като почнахме да се смеем – 10 минути – то не може да се продължи по никакъв начин. Оттогава не е имало представление, на което ние да не се смеем.

– Какво е да си сексимвол в България?

– (смее се) Не знам. Виж, всеки, който стане популярен, му се лепва „сексимвол”. Аз не знам някой от моите колеги, които са по-популярни, да не са сексимволи, говоря от времето на Христо Шопов насам.

– И какво значи този етикет?

– Популярен си, имаш много фенки, или фенове. Много ми харесва отговорът на Аня Пенчева в едно интервю. Питат я: „Какво е да си сексимвол толкова дълги години?”. И тя казала: „Ох миличка, вече само символът остана” (смее се). Не знам к’во е.
Изобщо тези етикети се използват у нас много неуместно: звезда, сексимвол. Сексимвол е бил Елвис Пресли и Том Джоунс, на които са им хвърляли бикини и сутиени. Плюс това в България звезда… Има някои хора, които само се мислят за звезди.

– И все пак кое ти е секси и на какво можеш да бъдеш символ?

– (смее се) Не знам, нямам представа. Не искам аз да си определям на какво да съм символ.

– Кое ти е секси тогава?

– Според жените секси ми е гласът, погледът, според някои и тялото.

– Какво правиш сега?

– В момента репетирам една пиеса, която също ще бъде много секси (смее се). „Змейова сватба” се казва, на времето имаше една телевизионна постановка на Вили Цанков с Йосиф Сърчаджиев. Репетирам я в Благоевград. Много ми е трудно, защото почти всяка вечер имам представление и сутрин ходя до Благоевград, следобед се връщам.

– Имаш ли време да си почиваш?

– Не.

– Как се възстановяваш, в момента изглеждаш изморен, а след 1 час ти предстои представление?

– Не знам.

– Работата ли те зарежда?

– Работата ме изморява много, но ми дава и страхотно удовлетворение. Общо взето, ако имам време, ходя на фитнес и като се изморя и там, се чувствам много зареден, колкото и странно да звучи.
Тогава е времето, в което знам, че съм си сам и е само мое.

– Съзнателно ли се затрупваш с толкова работа?

– Аз съм абсолютен работохолик, не мога да си представя, че ще стоя без работа, защото много си обичам работата. Но в същото време си казвам: „Правя тази пиеса и тя ще ми е последна за сезона, няма да правя нищо”. И още преди да съм изкарал премиерата ми се обажда някой с предложение, което ме изкушава жестоко и започвам да репетирам на другия ден след премиерата.

– Какви предложения отказваш?

– Всякакви, ако не ми хареса текстът, ако не ми харесват хората, с които трябва да работя, ако е много далече. Преди време – сетих се за какво съжалявам – отказах на Явор Гърдев. Той ме покани във Варна, правеше „Крал Джон” – една много хубава пиеса. На мен много ми се работеше с него, но поради факта, че е чак във Варна, аз отказах, защото имах 23 представления в София.
И понеже съм свободен, имам възможност да избирам с кого да работя, за мен това е много важно – да работя с приятели.

– Би ли се съгласил да си част от някое от риалити предаванията, които ни заливат напоследък?

– Не, мисля, че не нямам нужда от това.

– От бърза слава и пари?

– Ми да. Нито ще са толкова големи парите, нито ще ми се промени толкова славата. Канили са ме и да участвам в едно такова и в другото да водя, и то от най-популярните.

– В „Биг Брадър”?

– Няма да кажа, отказах и за двете неща. Не мисля, че това е умна постъпка някой, който е градил име, да се включи в такова нещо, освен ако не е решил коренно да промени представата на хората за себе си. Даже смятам, че е глупаво.
Виж, ако сега завършвах и биха ме поканили за такова нещо, веднага щях да отида.

– По-лесно ли е сега на по-младите актьори, в сравнение с времето, когато ти си започнал да работиш?

– Не мисля, че на който и да е актьор му е лесно, колкото и да е талантлив. Има някои, които просто имат шанс и стават популярни по-бързо, други пък бързо прегарят и професията ги бута назад, има някои, които изгряват на 40-50 години. Но не мога да кажа, че на някого му е лесно в тази професия в България. Особено на момичетата им е много трудно. Защото в световната драматургия женските роли са в пъти по-малко от мъжките. В 90% от пиесите има 10 мъже и една жена. И при положение, че няма все още достатъчно кино и телевизия, не мога да кажа, че им е по-лесно.

Арт & Шоу