Хилари и Обама преобръщат американската политика

Филип Стивънс

Кандидат-президентите от Демократическата партия Барак Омаба и Хилари Клинтън махат на зрителите преди дебата по Си Ен Ен в Калифорния. Кандидатурите на жена и на афроамериканец за най-високия пост в САЩ разрушиха крепостта на белите мъже в страната, която едва ли ще може да бъде изградена отново. Снимка: Ройтерс

Понякога пропускаме да видим очевидното. Подобно на всеки друг, и аз бях обсебен от надпреварата между Хилари Клинтън и Барак Обама. Събудих се във Вашингтон сутринта след супервторника, сигурен, че Обама е откраднал преднината на Хилари Клинтън. Докъм обяд вече беше ясно, че издръжливостта на Клинтън й е дала стимул. Няколко часа по-късно събрали се на вечеря приятели гадаеха, хвърляйки монета. Всичко това стана преди да гръмне новината, че на Клинтън не й достигат финансови средства, което възстанови позициите на Обама в надпреварата.

При цялото това вълнение обаче се пропускат някои значителни промени в американския политически пейзаж. Погледнете борбата за номинацията в Демократическата партия от друга перспектива: най-добри шансове за президентския пост имат жена и афроамериканец. Нека повторим: или жена, или афроамериканец ще произнесе най-вероятно речта за встъпване в длъжност на като президент през януари догодина.

Независимо кой ще бъде номиниран от Демократическата партия – Клинтън или Обама – първичните избори променят начина, по който Америка гледа на себе си, и начина, по който светът гледа на нея. Който и от двамата да спечели Белия дом, страната ще бъде друга. Това, което прави тази възможност още по-забележителна, е, че тя вече започва да ни се струва напълно нормална.

Полът и расата със сигурност ще предизвикат полемика веднага щом дойде време за изборите след партийните конференции през лятото. Самият факт, че на първичните избори Клинтън изпревари Обама с гласовете на жените – бели и испаноезични, и това, че той събра повече подкрепа сред мъжете и всички чернокожи, показва, че някогашните разбирания и предразсъдъци не са преодолени. Бил Клинтън единствен от всички обърна внимание на това, когато каза, че доброто представяне на Обама на първичните избори сред чернокожите гласоподаватели в Южна Каролина може да има и грозна обратна страна.

Поради всичко това стените на крепостта на белите мъже бяха разрушени. И ако по някаква политическа случайност номинираният от Демократическата партия кандидат отстъпи на републиканския кандидат на изборите през ноември, трудно е за вярване, че стените ще бъдат изградени отново.

Промяната в политическата търговия за републиканците също беше огромна. Утвърждаването на Маккейн като най-силния фаворит за номинацията на партията беше предвидима. Поради тази причина тя не представлява политическа изненада. По-различният Маккейн има най-големи шансове да бъде избран сред републиканските кандидати в страна, на която й е омръзнала партизанщината от последните години. С репутацията си на принципен политик той преминава теста на гласоподавателите за личните качества на кандидатите. Никой не може да го обвини в прекалена близост с Джордж Буш. Ако той може да си осигури номинацията, докато демократическите кандидати все още се борят за нея – вероятно чак до партийната конференция в Денвър – Маккейн ще може да посвети време и енергия за връщане на републиканското единство.

Оптимистичният анализ за перспективите пред републиканците изключва голяма промяна. Коалицията, която поддържаше Буш в Белия дом осем години, сега се разпада. Успехът на Маккейн е резултат от тази дезинтеграция. Той може да е герой от Виетнамската война и пламенен защитник на войната в Ирак, но неговите политически позиции са обидни за много повече консерватори, а не само за водещите на радиодискусии, които се нахвърлят върху идеологическите му ереси.

Кандидат-президентът на Републиканската партия Джон Маккейн приветства привържениците си на конференция във Вашингтон. Той печели избирателите с репутацията си на принципен политик. Снимка: Ройтерс

Победата му на първичните избори срещу Мит Ромни и Майк Хакъби се дължи на подкрепата на умерените републиканци и независимите. Почти никой от неговите поддръжници на партийната конференция няма да е от южните щати. В средите на консерваторите на Маккейн няма да бъдат простени съпротивата срещу намаляването на данъците, ролята му в реформите за финансиране на предизборни кампании и подкрепата му за предоставяне на амнистия на нелегалните имигранти.

Изкушавам се да се отклоня за малко и да формулирам нов закон за политиката: хегемонията на политическата партия е обречена от момента, в който тя бива обявена за постоянна. Добре си спомням съдбата на консерваторите на Маргарет Тачър във Великобритания. Точно преди да падне от власт, беше логично да се предполага, че тя е предоставила на партията си пълна свобода. След това обаче партията претърпя три поредни загуби на парламентарните избори.

Само преди малко повече от три години републиканците бяха обхванати от подобна надменност. Карл Роув, политическият стратег на г-н Буш, беше възхваляван като архитекта на теорията за неразрушимото мнозинство. Америка е консервативна нация в културно отношение, гласeше теорията на Роув. Всичко, което партията на Буш трябва да направи, е да мобилизира членската маса, да спечели подкрепата на още една или две други групи и така надмощието й ще бъде осигурено.

Стратегията сега лежи в руини, а временно облагодетелстваният от нея – Джордж Буш – е смятан за г-н Никой в собствената си партия. Рейтингът на президента падна до дъното. Повече от три четвърти от американските гласоподаватели казват, че искат промяна в политиката. Оттук идва и успехът на добре пресметнатия призив на Маккейн към умерените републиканци и независимите. Това на свой ред обаче удвоява гнева на консерваторите от неговата партия. Маккейн се превърна в емблема на тяхното безсилие: ако той въпреки всичко спечели президентските избори през ноември, това ще бъде негова собствена, а не тяхна политическа заслуга.

Има и такива, които казват, че очакваната идеологическа борба обрича републиканците за десетилетия на забвение. Когато чуете критиците консерватори на Маккейн да обявяват, че по-скоро биха гласували за г-жа Клинтън, отколкото да оставят на него да ги представлява в Белия дом, сами разбирате защо. Но подобен политически детерминизъм сега е почти толкова глупав, колкото беше и в онези забравени сега дни, когато Роув беше смятан за стратегически гений.
В надпреварата си, разбира се, демократите залагат на свои вътрешни разделения извън споменатите вече етническа и полова принадлежност. Клинтън например се стреми към подкрепата на 60-годишните, докато г-н Обама – на 20-годишните. Висококвалифицираните работници осигуриха победата на Клинтън на първичните избори в щати като Ню Джърси; Обама привлече заможните млади либерали в Кънектикът.

Разликата е, че в тези разделения липсва идеологическата злоба на вътрешните борби между републиканците. Ако окопната война продължи още няколко месеца, това няма да помогне на партийната кауза, но няма сериозни причини демократите да не се обединят зад своя кандидат.

Всичко дотук показва, че партията има ресурси да направи повече от това просто да спечели изборите. Разногласията сред републиканците предлагат на демократите възможността да преначертаят контурите на американската политика. Но това няма да стане от само себе си. То изисква свобода на въображението, амбиция и национален подем, както и конкретен план за оправяне на здравеопазването. Именно тук се крие силата на Обама.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.