Комунизъм ли? Ще проверя в `Уикипедия`

Има ли повод за оптимизъм или защо немските тийнейджъри не знаят нищо за близкото минало

За германските тийнейджъри Студената война е скучна и древна история. Повечето от тях не знаят нищо за комунизма. Снимка: Уебшотс

Поколението, родено при падането на Берлинската стена, става на 18 години. Затова реших да попитам няколко немски ученика какво знаят за комунизма. За нас темата изглежда изтъркана, а за тях е вълнуваща колкото, да кажем, великата Римска империя.

“Комунизъм? Какво е това?”, казва 17-годишния Рикардо Вестендорф, ученик в училище Карл фон Лине в източен Берлин. “Мисля, че сме говорили за това в часовете по история, но тогава бях болен.”

Трима други ученици, родени през 1989 и 1990 година, ме гледат със смразяващи погледи, запазени по принцип за родителите им, които не могат да си пуснат компютъра. Преподавателката им Хайке Крупа, 45-годишна, живяла по комунистическо време и в строго контролираната от полицията Източна Германия, е доста стъписана: “Изненадана съм, че не знаят нищо за това.”

Аз не съм. След 1989 година времето минава по-бързо, а падането на стената в Берлин беше последвано от разцвета на интернет в целия свят. Само няколко букви отличават думите “комунизъм” и “компютър”, но заместването на едната с другата промени света.

17-годишният Феликс Бланке, също ученик, казва, че всеки уикенд прекарва по 20 часа на лаптопа си, за да си говори с приятели чрез TeamSpeak или MySpace. Приятелите на това дете са разпръснати от Филипините до Сиатъл.
“Родителите ни делят всичко на Изток и Запад, но ние мислим за Германия и за света,” казва 17-годишната Пиа фон Косар. “Те не разбират, че приказките им за миналото са скучни.”

Да, Студената война е скучна. И стара. Но, все пак да кажа, така тези ученици стигнаха до своя свободен живот.
В нощта на 9 ноември 1989 година подполковник Харалд Йегер, който отговарял за охраната на границата на Източна Германия, се колебал няколко часа. Тъй като дълго време пазил Берлинската стена, се бил привързал към нея. Затова бил изненадан, когато онази вечер членовете на Политбюро обявили по телевизията, че сънародниците му можели “веднага” да пътуват свободно “без никакви специални изисквания”.

“Това беше животът ми”, ми каза Йегер, когато говорих с него през 1999 година на 10-ата годишнина от края на разделението в Европа. “Браних я в продължение на 28 години. Това не е като да ритнеш някоя кофа.”

Но малко след 11 часа, при липсата на ясни инструкции от висшестоящите и пред лицето на растящата тълпа, Йегер наредил да се отворят вратите на берлинската улица „Борнхолмер“.

За берлинските ученици Берлинската стена е нещо като паметник. Тя обаче олицетворява огромната стъпка от “комунизъм” към “компютър”. Снимка: Уебшотс

“Аз не освободих Европа и не пуснах на свобода народа си, нито нещо от този род, каза ми Йегер. Вратите отвориха тълпата пред мен и безнадеждното объркване на ръководството.”

Когато говорех с учениците, не спирах да мисля за Йегер и за начина, по който взел импровизираното решение. Защото знаел, че единственото средство, с което може да отблъсне народа си – силата – била изчезнала. Тълпата тръгнала и 155-километровата граница, украсена с 302 стражеви кули, която разделяше света, изчезна.

Тази история е древна за децата, които не харесват Джордж Буш, но харесват американците, които били “много любезни”, както каза 18-годишната Линда Вебер. Тя харесва Барак Обама, защото е “най-младият кандидат” за изборите за президент в САЩ и е вдъхновена от Европейския съюз, който направи континента мирно място.

Учителката им Крупа твърди, че животът й след 1989 година е станал по-добър, но все още е разочарована, защото “това, за което се борихме не беше обединена Германия, а да направим социализма по-добър. Така че това не е, което исках, въпреки че свикнах с него.”

Същите чувства споделя и Йоахим Гаук, бивш предводител на протестите в Източна Германия: “Мечтаехме за рая, а се събудихме в Северен Рейн-Вестфалия.”

Това стана с вдигащата адреналина промяна, а след нея останаха само ипотеките и данъчните. И все пак, в тази класна стая се усеща ясно как след 1989 година не се намери нито един политик – нито американец, нито европеец или азиатец – който да артикулира този оптимизъм.

Знам, че войните на Балканите, геноцидът в Руанда, 11 септември, новите стени в Израел и на американско-мексиканската граница, войната в Ирак и много други не са повод за оптимизъм. Но те не трябва да хвърлят сянка на стъпките напред, които направиха тоталитаризма толкова далечен за тези тийнейджъри. Вестендорф ми обеща, че ще потърси какво пише за комунизма в „Уикипедия“.

Но там ще намери и нещо друго: как през 1963 година Дж. Ф. Кенеди дошъл в Берлин, когато светът бил опасен колкото днес, но по-разделен. И за да отъждестви Америка с борбата за свобода, използвал три думи: “Аз съм берлинчанин.”
Сега, 45 години по-късно, след известно време мълчание, е време един нов лидер на Америка да намери думи, които да олицетворят надеждата на света и да канализират младежката енергия, освободена тук през 1989 година.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.