Ирина Соколова – Кук: Африканска черна магия преследва мен и мъжете ми – 1.

Ирина, която от 2 години е принудително разделена от съпруга и децата си. Снимка: Светослава Банчева

1.Ирина Соколова – Кук е 48-годишна, има 4 брака, 3 деца и едно внуче – полукитайче. Завършила е немската гимназия в София и немска филология с втора специалност – английски език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като библиограф в БАН до 1990 г., когато заминава на екскурзия в Зимбабве и повече не се връща в България до 2006 г., когато е екстрадирана от САЩ. Вече 2 години американските власти не й разрешават да се върне, въпреки че там живеят съпругът и две от децата й. Ирина разказа невероятната си история пред e-vestnik.

За първи път се омъжих през 1981 година. Бях 21-годишна. Родих първото си дете на 22, а второто – на 24 в студентските години. Съпругът ми Павел Киров беше адвокат от Карлово. Разведохме се през 1985 г., главно поради родителска намеса. По онова време родителите много ни се месеха, защото нямахме самостоятелност. При развода Павката каза: „Или ми даваш едното дете, което аз си избера, или взимам и двете.“ Той е адвокат, баща му е адвокат, чичо му е адвокат – всички адвокати, а на мен тогава не ми се разправяше, така че той взе първородната ни дъщеря Петя, а синът ми – Гришата, остана при мен. Впоследствие разбрах, че той ми е изневерявал през цялото време на брака ни с чиста съвест, но когато аз му изневерих, стана голям проблем.

През 1987 г. се омъжих за втория ми съпруг – Васо, за да отидем на почивна станция. По социалистическо време, ако нямаш подписан брак, не може да спиш с мъж в една и съща стая. Само заради това се оженихме, беше много формално, но аз много го обичах. Когато тръгвах от София да видя голямата ми дъщеря Петя в Карлово, отварях прозореца на влака и започвах да пуша и да рева, защото 6 или 8 часа аз няма да видя Васо. То беше страхотна любов. Обаче много ме дразнеше, много ме ядосваше и всичко правеше напук. Та с него, веднага след промените през 1990 година заминахме с туристическа виза за Зимбабве – Родезия. Там драпахме 4 месеца, докато накрая аз, с моя чар, се запознах със заместник-консула на Южна Африка – Анита Кусия, и тя ни уреди да пътуваме за Йоханесбург. Васо беше инженер по автоматизация на производството и тя го уреди на работа в Южна Африка.

Ирина и първият й съпруг Павел Киров на изписването на голямата им дъщеря Петя. Снимка: личен архив

Докато си бяхме в България, Васо през деня работеше в Завода за изчислителна техника (ЗИТ), а през останалото време ходеше на черната борса да търгува с валута. Така се преживяваше по онова време – не излизахме от сегашния „Шератон.“ През 1990 г. приятелите ми не можеха да повярват, като им казах, че напускам, толкова охолно си живеех в България. Но аз си имах морални причини, а и приключенски, авантюристки. Много неща ме дразнеха тук – интригите в БАН, циганите, моите колежки, които носеха на турците кафета по митингите.

Та Анита Кусия, вицеконсулката на Южна Африка в Зимбабве, ни уреди да заминем за Южна Африка. Там се разделихме с Васо. Аз още от България имах два опита за развод с него, но при социалистическия развод трябваше да минеш през семеен съвет. Там се събираха някакви моралисти и въобще – беше голяма разправия.

Васо беше племенник на Христо Ковачев – един от най-известните български документалисти, режисьор на филма за Тодор Живков „Човек от народа“ и семейството му беше част от върхушката. Докато Васо, лека му пръст, беше невероятен кретен. Имаше си някакви странни ритуали – става всяка сутрин, заглажда хубаво възглавницата, взима един по един всички косми, които са изпаднали от главата му, докато е спал, скъсва ги точно по средата на две и ги хвърля на пода. Докато не скъса и последния косъм, няма да стане от леглото. След това отива в банята. Там се оглежда подозрително в огледалото и започва да се плиска последователно с топла и със студена вода по лицето, докато не започне да почервенява. След което взима кърпата, но не се избърсва с нея, а започва енергично да си маха пред лицето, за да му изсъхне, като същевременно духа. Духа и си маха по 5 минути всяка сутрин да му изсъхне лицето (смее се).

Ирина Соколова – Кук в младежките си години.
Снимка: личен архив

Един ден, след като съм говорила стотици пъти с него, се обаждам на майка му и казвам: „Положението е критично. Васо не се е къпал от 2 седмици.“ Аз му бях казала, че докато не се изкъпе, никакъв секс няма да правим, а той беше абсолютен секс маниак, зодия овен и въпреки това – инат. Беше също от онези хора, за които казват „Скъп на триците, евтин на брашното“. Примерно в Йоханесбург сме се събрали компания в някакъв ресторант и той почва да муфти – дай една цигарка, дай още една цигарка, а ония недоволстват: „Стига бе, Васо, стига си муфтил.“ В следващия момент някой му казва: „Васо, дай ми 500 долара на заем“ и той вади, брои му ги и вика: „Заповядай.“ Такъв човек беше. А и много ми изневеряваше и ме дразнеше. Примерно, стоим на една спирка. Той знае колко го обичам, но ако на спирката има 5 мацета, той ще ги обиколи всичките, ще се загледа хубаво във всяка – ще й загледа задника, после ще я погледне отпред, оттук-оттам, ще се върне още веднъж да огледа и чак тогава ще си отмине. Същото и на плажа. Някоя, ако е по монокини, той още отдалече и ще започне да я гледа като невидял.

Много трагичен случай беше – заради него съм спала на дърво, случвали са ми се какви ли не неща. Така ме беше ядосал веднъж на една хижа до Копривщица, че си тръгнах сама през гората да вървя 18 километра пеша, нападнаха ме едни кучета, принудих се да се кача на едно дърво и там спах. На сутринта дойде един овчар, та ме освободи. То са какви ли не истории. Аз му подпалих имуществото в Йоханесбург, подпалих му паспорта, екстрадираха го заради мен. Той пък ми беше изпочупил всичките прозорци – 24 прозореца ми беше счупил.

Имах едно гадже в Зимбабве – Питър – много готин. Той искаше да ме уреди да остана в Зимбабве и имаше сериозни намерения. Вуйчо му беше министър на архитектурата и благоустройството при Робърт Мугабе. Той ме води при вуйчото, а оня негър вдига телефона и почва да разправя на най-големия шеф на „Сименс“ – тук има една лейди от България, много красива, много интелигентна, на която й трябва работа в Хараре. Голям смях, защото то беше все едно в България например, да се обадиш на Тодор Живков, когато искаш да намериш на някой свой близък работа (вместо на някой много по-ниско в йерархията). С този Питър бяхме много близки, той по-късно идва и в Южна Африка, пишехме си дълги години. Беше тотално различен от другите негри – каратист, ходеше с едни моряшки костюми, с шапчица – голям сладур. Обаче нашата кореспонденция била напипана от неговата приятелка, която също се казваше Айрийн (както е Ирина на английски и както ме наричат в англоезичните страни). Един ден аз получавам писмо, на което с човешки фекалии са нарисувани някакви кръстове по страниците. Тя там нещо ме беше проклинала, но аз, като възпитаник на социалистическия реализъм тук, изобщо не вярвам в магии и в някакви черни сили, така че го погледнах, скъсах го, хвърлих го в тоалетната, пуснах водата и дотам. Обаче магията така и остана залепена за мен. Страхотно силна магия.

Два месеца след това на моите приятели, но само на мъжете, започнаха да им се случват много страшни неща. Тя кой знае какво си е мислила, докато ме е проклинала – сигурно да нямам мъже, да нямам любовници. Писала ми беше: „Как може, аз имам дете.“ Ами аз откъде да знам, че има дете и изобщо каква е тази, а и какво ме интересува. Но въпросът е, че оттогава се почна. Първо убиха един много добър мой приятел – Мишко Златарев – той правеше прогнози на конни надбягвания, пишеше книги от типа: „Как да спечелим конни надбягвания“ и др. Него го убиха пред блока му. След това мое гадже, учител по история, много симпатичен мулат, така го обичах това момче, го удари кола и загина на място. Беше на 28 години, аз тогава бях на 31. Той се казваше Чандлър.

След това имах друг приятел – евреин, застрахователен агент – доктор Стивън Уийнър. Един ден пристига той с едни малки доматчета (cherry tomatos), еврейско вино, с тюбетейката (това нещо, дето си го защипват евреите на главата като малка шапчица), сяда по турски, говорим си и накрая изтърсва „Искаш ли да ми станеш любовница?“ Очите ми изскочиха – той беше един сладък, с едни скобички за изправяне на зъбите, с брадичка. А жена му беше главен библиотекар на библиотеката на Хари Опенхаймер – една от най-известните библиотеки в света, най-известната в Африка – там са най-страхотните африкански артефакти, папируси и произведения на изкуството. Та той започна да ми се оплаква: „Жена ми си е намерила любовник, появява се в обществото с него, аз се чувствам потиснат.“ Както и да е – аз му отказах тактично, защото тогава точно ходех с Чандлър, но си останахме приятели. Мина време, 2-3 месеца и един ден аз му се обаждам, синът му вдига телефона и ми казва: „Ами вие не знаете ли?“, отговарям: „Нищо не знам“, а синът му: „Удари го кола и в момента е в клиника, напълно парализиран.“ Значи – жертва номер 3.

Снимка на Ирина с две от децата й – Гришата и Ели на улица „Елис Стрийт“ в Йоханесбург. Снимка: личен архив

Жертва номер 4 на магията стана един приятел Ернесто, който ме запозна с бащата на третото ми дете Ели – Куентийн. Куентийн беше известен като отец в църквата на петдесетниците. Жена му водеше неделно училище с децата, а той проповядваше на възрастните. Веднъж дойде в офиса на фирмата, в която работех, и каза: „Искам жена ми да загине в автомобилна катастрофа, за да може да сме заедно.“ Викам му: „Нямаш ли кураж да й кажеш, бе, егати човека!“ Аз много го обичах.
Ели, третото ми дете, се роди през 1992 година. Васо ме закара и той дойде да ме прибере от родилния дом, защото по това време още не се бяхме развели. Той предварително знаеше, че съм бременна от Куентийн и дори му беше предложил 5 000 ранда, за да ме остави и да не се вижда повече с мен. Като ме изписаха от родилния дом, започнахме да се караме с Васо, аз го изгоних, той започна да ме преследва, аз с бебе на ръце, без пари и без работа. По едно време Васо ми се намъкна в апартамента и аз не мога да си вляза. А Куентийн си замина да си работи на една диамантена мина и не му пука, че дете му се е родило. Та тогава добре че беше Ернесто. Той ми вика – ела да живееш в нас и аз отидох. Живях в тях около една седмица, обаче там мизерия, няма топла вода, Ели бебе и тръгнах да се връщам вкъщи, но Васо не ме пуска. Покрай тези истории Ернесто беше пребил Васо и му беше избил всичките предни зъби. Те по принцип бяха много добри приятели, но Ърни беше един такъв малко необуздан. Красив, висок, строен, пак мулат, специалист в областта си, зодия овен, страхотен беше, но много вироглав. Та него го наръгаха с нож в гърба и остана в инвалидна количка.

След побоя от Ернесто, Васо отиде да живее при един общ приятел, а аз се върнах в къщата, написах сама молбата си за развод, мотивирах се, изложих всичко – че нямаме деца, че имуществото е в България и т. н. Изпращам молбата за развод на адреса на приятеля, при който Васо живееше – Ицо Гълъба (Христо от Плевен). Шерифът на съда като куриер на съда занася молбата там, Васо му отваря и казва: „Няма го г-н Ковачев, той се изнесе оттук“ – а това е самият той, но лъже. Шерифът ходи 2 пъти, Васо го лъже, а аз плащам за всяко ходене. Освен това, ако Васо един месец не се подпише, че си е получил молбата, трябва да подавам нова.
Седнах една вечер с Ицо Гълъба да изпием заедно едно 5 литрово боксче с вино и му се оплаквам, че Васо не ми разписва. Ицо вика: „Забрави – няма да ти разпише, но паспортът му се търкаля захвърлен из къщи, така че…“
На другия ден Ицо се вдигна, взе паспорта на Васо, отиде в съда и подписа вместо него, че е получил молбата за развод и ще се запознае със съдържанието. Само това подписа – че му е връчена молба за развод. Един месец след това, ако не се получат възражения, съдът насрочва делото за развода. Аз отивам на делото сама (нямах адвокат), а Васо въобще не знае и съответно – не се явява. Чак постфактум той научава, че вече сме официално разведени и побеснява, но аз си взех документ от полицията да не ме доближава на по-малко от 100 метра.

Не знам дали може да се свърже с магията това, че Васо по-късно се разболя от СПИН, защото той нарочно си го търсеше. Отчаян от това, че сме се разделили, той стоеше пред вратите на заведенията и чакаше най-гадните и най-грозните черни негърки проститутки да излязат последни и да нямат клиенти. Залепваше се за някоя от тях и правеше секс без презерватив – ами как няма да се разболее от СПИН? Аз разбрах, че е болен, чак след като го депортираха в България и се върна втория път. При неговото депортиране има една смешна случка – хващат го без документи (защото аз съм му ги запалила, а него го е мързяло да си извади нови), тръгват да го депортират и един приятел – Иван Железния, отива да го види. Обаче се оказва, че и той няма документи, така че и него го арестуват и го депортират. Човекът отишъл да направи добро дело, да занесе на приятеля си сандвичи в ареста, а тия казват: „Я дайте да видим вашите документи.“ Той няма такива и хайде – и той по живо, по здраво.

След като Васо се върна за втори път в Южна Африка, започна да ми виси на вратата и да ми се моли да го приютя. Имах една огромна свободна стая и му я дадох да живее – даже не съм го карала да ми плаща наем. Той по принцип е социален тип, а изведнъж се затвори, не може да му видиш очите. Попитах го какво става и след едночасов разпит, той ми призна, че е серопозитивен. Аз страхотно се притесних, въпреки че не правех секс с него от много време, но пък имах други любовници, които са съмнителни. Веднага се изследвах при един наш много известен лекар – Спиро Спиров, който работеше в интензивното отделение. Отивам една сутрин, той ми взима кръв и казва – ще ти се обадя в 12. Става 1 часа, той не ми се е обажда. Звъня му аз, ни жива, ни умряла от притеснение и отсреща той казва: „Ами Иринче…“ и замлъкна за 30 секунди. На мен ми стана лошо, изпуснах слушалката, вцепених се, сърцето ми спря и косите ми настръхнаха. Разби ме. И след малко вика: „Имаш малко анемийка, ама иначе си добре.“ По-късно Васо влезе в болница, аз го посетих там, беше в много тежко състояние, с едни язви по краката. Починал е, когато аз вече съм била в щатите и дори не знам дали в Южна Африка или в България е умрял.

Третият ми съпруг, за когото се омъжих в Южна Африка, след като се разведохме с Васо, беше Емил Миланов от Лом. С него живяхме около 8 месеца заедно, обаче пристигнаха някакви от едно пернишко село, сред които имаше една Зорница – голяма селянка, 23 годишна, а той тогава беше на 36. На нея уж хобито й бяха колите, завъртя се покрай него, защото той работеше в един гараж, започна да му виси на главата и нещо се сприятелиха. Точно навръх Нова година, на 31 декември, аз съм наредила супер трапеза, поканила съм приятели от блока, колеги, познати, да посрещнем заедно 1995 година. Зорница пристига, ние си пийваме с една приятелка през това време, а тя вика: „Имаш ли нокторезачка?“. Понеже това е лична вещ, мислех, че й трябва, за да си отреже някой конец или нещо такова. Дадох й. Тя седна на масата, разбута малко две чинийки и започна да си реже ноктите на ръцете на моята новогодишна трапеза. Както и да е – преглътнах го това някак си, предложих й да си сипе за пийване, попитах я как е изкарала на морето, защото беше ходила на море с някакъв дъртак-бизнесмен от Германия. И тя ми казва: „Ами, ето да разгледаш снимки.“ Отворих и гледам – те на морето, тя по монокини, Кейптаун, красота и между тия снимки виждам Зорничка и Емил в увеселителния комплекс на една златна мина (една от големите атракции) с жълтите каски, как слизат надолу по шахтите. Стана ми лошо, побеснях, хвърлих снимките, махнах се от къщи, отидох на Роки стрийт в едно огромно рок-кафе и там посрещнах Нова година. След това се разведохме с Емил. Пак аз сама си написах молбата, той нямаше нищо против и подписа. По-късно се ожени за Зорница, но тя се разболя от рак и умря. Той пък падна от един покрив – въобще, големи премеждия.

По-малката дъщеря на Ирина – Ели е плод на любовта й с южноафриканеца Куентийн. Снимка: личен архив

Малко след развода ми с Емил, ми излязоха документите за постоянно пребиваване в Южна Африка. От 1996 до 2000-та живях на семейни начала с един много красив негър на име Падмонд, от Белгийско Конго, франкофон, електронен инженер. Много хубаво живяхме с него – това е най-хубавата връзка, която някога съм имала. През 2000-та Падмонд ми уреди туристически визи за мен и децата за Щатите чрез някаква връзка в посолството на САЩ, но на самия него не пожелаха да му издадат виза. Разбрахме се аз да замина с децата, а той да дойде по-късно. Планът ни беше да се съберем в Щатите, да поискаме политическо убежище с мотива, че в Южна Африка има още останки от апартейда и не се гледа с добро око на връзките между негър и бяла жена (което си беше истина) и да заживеем легално там.

Няколко месеца Падмонд беше опитвал да замине за САЩ по какви ли не начини – първо, чрез някаква религиозна организация в Замбия, после – чрез фирмата, в която работеше. Накрая, понеже баща му беше от Малави, отиде и си купи малавийски паспорт за 1000 долара. С паспорт от Малави човек свободно можеше да влезе в Канада. А пък от Канада свободно се влиза в САЩ. Най-накрая Падмонд получава възможност да тръгне, продава си цялото имущество в Южна Африка, слага 8000 долара в джоба и, кретенът му с кретен, си купува самолетен билет за Канада от компанията Ал Италия – тоест, той минава през Европейския съюз с фалшив паспорт. Арестуват го в Милано, връщат го по етапен ред в Южна Африка, багажът му е задържан и върнат, открадват му всички пари и така … Много ме беше яд – викам му: „Защо не си купи като нас египетски билет бе, човек!“ – само дето бирата им беше безалкохолна – друго нещо лошо нямаше. Всъщност, бяхме съсипани. Той си остана в Южна Африка, а аз в САЩ.

(следва – 2. Черната магия тегне и в Америка)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.