Ирина Соколова – Кук: В американския затвор мъчението е да те изстудяват с климатика – 3.

Вече втора година Ирина очаква американските власти да й разрешат да се върне при съпруга и децата си в САЩ. Снимка: Светослава Банчева

3. Продължение от вчера – виж първата част тук, втората тук

Ирина Соколова – Кук е 48 годишна, има 4 брака, 3 деца и едно внуче – полукитайче. Завършила е немската гимназия в София и немска филология с втора специалност – английски език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като библиограф в БАН до 1990 година, когато заминава на екскурзия в Зимбабве и повече не се връща в България до 2006 година, когато е екстрадирана от САЩ. Вече 2 години американските власти не й разрешават да се върне, въпреки че там живеят съпругът и две от децата й.Ирина разказа невероятната си история пред e-vestnik.

В САЩ, преди да се оженим с Ал, тръгнах да водя дело, за да остана. Тогава адвокатът ми много ме подведе. Той ми каза: „Политическо убежище не може да бъде, сексуално насилие не може да бъде, малцинствена дискриминация не може да бъде и дотук приключихме с утъпканите пътища. Има обаче една сива зона, която се отнася до тероризирани жени, жертви на домашен тормоз и др., и там имаме 99% шанс“.

Последните дни, преди да напусна Южна Африка, Куентийн и жена му бяха решили, че искат да осиновят Ели (нямали момичета – представяш ли си?), обаждаха ми се непрекъснато, заплашваха ме и на мен ми се видя приемливо да заведа дело точно с такива мотиви. Накрая се оказа, че наистина сме имали 99% шанс, както каза адвокатът, но да загубим, а не да спечелим. Делото беше отхвърлено. Съдията на емиграцията, човекът, който по национална статистика за Щатите, е изгонил оттам най-много хора, беше и мой съдия – малшанс. Но докато вървеше това дело, ние с Ал се оженихме и аз подадох молба да ми издадат зелена карта въз основа на брака. Отиваме с него на интервю за зелена карта, вече сме женени и те ми казват: „Всичко е наред, г-жо и г-н Кук, просто се чака повече, откакто се случи това с 11-и септември”. И той, и аз – лековерни, чакаме, а моят адвокат ми бил изпратил някакво писмо, че имам заповед за депортиране, което аз не съм получила и не съм обжалвала. Трябвало да прекратя първото дело, което бях завела, за да остана в Шатите законно, и да си продължавам делото въз основа на брака. Един ден Ал го викат на интервю за зелена карта, ние щастливи си правим сметка как след това ще отидем на рибен ресторант и те ми казват: „Госпожо Соколова (не Кук), знаете ли, че имате заповед за депортиране?“. Аз, понеже не очаквам нищо подобно, дори не се и притесних. Викам: „Не, не знам“. „Имате ли адвокат?“ – „Имам“. „Защо не ви е предупредил?“ – „Не знам“. Следващите 5 минути те ме арестуват, взимат ми бижутата, слагат ги в едно пликче и 8 месеца аз гния в затвор, което се води временен арест, защото не съм си прекратила първото дело, което беше обречено предварително на неуспех, а паралелно си чакам документите въз основа на брака.

Още докато бях в затвора, властите официално ми признаха брака, но с 5 дни закъснение. Там процедурата е на отделни етапи и ако бракът ти бъде одобрен до определена дата, ти получаваш зелена карта. Обаче те точно с 5 дни закъсняха. Този от емиграцията, докато аз съм в затвора, 2 пъти се обаждал на мъжа ми да го пита дали не иска да си прекрати брака. Ал му казва, че не само не мисли да си прекратява брака, но и чака одобрението, което са ни обещали. Накрая ни одобриха брака, защото бяхме писали да се оплачем до сенатора Джон Портър, който стана шеф на фракцията на консерваторите в Конгреса. Той се намеси и предизвика разследване. Те видяха, че неправилно е забавено делото, обаче нищо не успяха да направят срещу бюрокрацията. Много гадно се развиха нещата. Адвокатът ми подава молба да ме освободят от затвора до Федералния съд, а се оказва, че делото не е минало през Деветия кръг, който е най-либералната съдебна инстанция и 99% от казусите там се печелят. Той го подминава и това е грешна процесуална стъпка. Те му казват: „Как може да подавате във Федералния съд, след като не сте минали през Деветия кръг, вие не сте изчерпали всички възможности“. То беше някаква безумна поредица от грешки на този адвокат, трагедия от грешки.

Ирина след излизането си от затвора в САЩ. Снимка: личен архив

Освободиха ме под гаранция след 8 месеца арест. Още една година си живях там, ходех си на работа и чаках да ми приключат разправиите. Моя е грешката, че бях сигурна в тяхната коректност и се надявах всичко да завърши в моя полза. Трябваше да замина за Канада или за Мексико и там да си изчакам решението на съда. Едно е да си в щатите, друго е да си в Канада. Но и аз, и мъжът ми, вярвахме до последно, че всичко ще бъде наред. След една година се оказа, че са ме обвинили в някакво престъпление, което аз не съм извършила и ме депортираха. Сега съм завела дело срещу това тук, в България – в Административния съд и мисля дори и до Страсбург да стигна. В България ме лишават да пътувам в чужбина вече 2 години – тоест, аз съм затворник в собствената си държава, защото съм била нарушила американските закони. Синът ми, който има също заповед за депортиране и още е в САЩ, си купува къща, живее си във Вегас, хващат го да кара пийнал, плаща страхотна глоба – никой за нищо не го пипа. А мен ме депортират и ме разделят от децата ми. Това си е направо дело за Страсбург. И нашите им играят по свирката – била съм нарушила – никога не съм нарушавала никакви закони. Дори когато ме арестуваха, аз не бях нелегална. Имах шерифска карта, която е издадена в знак на това, че нямаш и никога не си имал никакви престъпления. Аз работех в казино с временно разрешително за работа и с тази шерифска карта, без която там не може да работиш в казино. Имах си здравна книжка, шофьорска книжка, разрешително за работа – всички тези документи ги имах, а те ми ги взеха при арестуването и повече не ми ги върнаха. Сега заради това не мога да си извадя тук шофьорска книжка. Малката ми дъщеря също има заповед за депортиране.

А на Гришата наскоро там, в САЩ, му издадоха български паспорт и той си живее необезпокояван от никого, със заповед за депортиране. Той е началник на отдел „Човешки ресурси“ на най-голямата фирма за Customer support в света. Притежава къща за 310 хиляди долара, които са му отпуснати от банката без никаква гаранция, а майка му е депортирана и хвърлена на другия край на света. От две години съм тук и чакам да ми разрешат да се върна – 2 години не съм си виждала децата. Аз съм ги гледала сама тези деца – знаеш ли какво ми е? Гришата сега ще стане на 24, а малката ще стане на 16. Много кофти се развиха нещата.

Аз всячески се старая просто да не мисля за това, защото ми е много тежко. Майка ми и леля ми викат: „Ти си от дърво, ти си от камък – не мислиш за децата“. Глупости, как може някой да си представи, че ще го родиш, ще го отгледаш и няма да го мислиш – мъжът си може да не го обичаш, аз от 6 години брак, 2 години съм живяла с него, но децата не може да не си ги обичаш. Продължавам да чакам да ми разрешат да се върна. Вече един път ми отказаха. Ако пак ми откажат, ще заминем с децата и мъжа ми в някоя друга държава – аз искам в Малта, но ако те не се съгласят, може да живеем в Германия или в Ирландия, ще му мислим.

Какво съм изживяла тези 8 месеца, докато бях арестувана! Беше по-зле, отколкото да съм с присъда в затвора – в затвора ти работиш, знаеш за какво лежиш и колко лежиш. Виновен си и знаеш какво си направил. Или си невинен и знаеш, че рано или късно ще излезеш, или си отчаян, защото си невинен. Но все пак знаеш какво ще се случи, имаш някаква яснота. Докато тук не знаеш защо те държат. Под претекст, че ще избягаш от тях и си опасен за обществото, те държат заедно с проститутки, които имат временни присъди. Хора идват и си отиват, и пак се връщат, но на проститутките не им пука. Те живеят там – отиват си за една седмица и пак се връщат – просякини, проститутки и наркоманки, хора без зъби, без самочувствие, без амбиция, смрадливи, гадни, простачки. Вече познавам всички курви във Вегас. И ти лежиш чат-пат с някоя друга малко по-нормална като например една полугрузинка-полуарменка, която беше лекарка гинеколожка от Тбилиси, живяла в Москва. Там въртяла някаква незаконна търговия, а в Щатите беше осъдена за злоупотреби от порядъка на 9-10 милиона долара с някакви медицински схеми за осигуровка. Страхотен мозък. Тая как ги командваше в затвора! Събрала един ден разни и им държи реч: „Вие какво знаете, бе – знаете ли мазохизъм откъде идва? Идва от 13-и век, от един монах, който се казвал Мазох. Той се самобичувал и това го довеждало до религиозен екстаз“. На ония повечето думи нищо не им говорят, ама стоят и я гледат. С нея си говорехме много за филми и на различни теми, беше страхотен мозък. Разправяше: „Аз ще излезна оттук и ще отида да се омъжа за Горбачов“. Беше страхотна жена.

По-малката дъщеря на Ирина – Ели е плод на любовта й с южноафриканеца Куентийн. Снимка: личен архив

Такива истории са ми се случвали там… Всеки лежи за различно – за неплатени глоби например. Спрял ги е техният КАТ, съставил им е акт и като не си платил глобата навреме, тя от 100 долара е станала на 200, след това на 2000 и т.н. Една руса мадама, синеока – много симпатично и хубаво момиче, а и много добричка, лежеше бременна в петия месец за неплатени глоби на стойност 12 000 долара. Казват й – или ще излежиш 3 месеца присъда, или ще си платиш глобата. Няма откъде да ги вземе тези пари и си лежи – бременна, с негърки в една килия – ужас. На всичкото отгоре, там ти пускат климатика на 50 градуса по Фаренхайт – това е примерно 10 градуса по Целзий – изстудяваха ни страхотно. Аз, понеже съм ревматик, а и луда глава, се принудих първата седмица, та накъсах парчета тоалетна хартия и запуших климатика. Имаше някакви латиноси в моята килия. Надзирателката идва на проверка и пита: „Какво е това? Кой го сложи?“ Айде цялата килия наказани 24 часа без излизане. Та бяхме „кастигадо“ – наказани. След това започнах да пъхам в климатика по две четки за зъби от двете страни и отгоре слагахме кърпа, за да не ни духа студено – беше кошмар. Това с изстудяването им е един от начините за мъчение, за да не се връщат там повече жените. Но повечето пак се връщат – това не може да ги спре, те нямат друг дом, затворът е техният дом. Те, ако имат 10 години затвор, от тях максимум 1 година са били на свобода. Отиват, натряскват се, пушат марихуана, бодат се с хероин, проституират.

Имах една приятелка Лиза, дребничка такава, полу-латино, полу-негърка. Тя рисуваше картички, за да се прехранва, защото никой не й пращаше пари. И рисуваше – взима хартия, аз й купувам боички и тя прави картички, които затворниците ги пращат на своите роднини. Мен мъжът ми всяка седмица идва да ме види и ми носи по 30 долара, с които си купувам каквото си искам – имах си даже радио. Така че тя ми рисува картичка, която да изпратя на дъщеря ми, а аз й давам примерно пакетче бонбони, купувам й боички, давам й портокал, фъстъчки, кисела краставичка – такива работи.

Там вечер до към 1-2 часа четях книги. После от 1 до 2 или от 2 до 3 правех упражнения. Всичко това – вътре в килията, защото ти си заключен, тоалетната ти е вътре и няма излизане. По принцип в килията трябва да има по 4 човека. Като ти сложат 7, представи си за какво става въпрос, особено ако едната от жените е дебела, бременна и спи до тоалетната. Тоалетната е като в самолетите – от неръждаема стомана, засмукваща. Дават ти една четка за зъби и един прах – не знам защо не дават паста – нещо май с нея се лепеше фолио и се пушеше крек. Но в тези килии хората направо се сбиваха за една чаша топла вода.

Имаше там една негърка, с белези по лицето като от едра шарка, много черна и с хубаво, мъжко тяло. Аз не знам, че тя в цивилния си живот се е боксирала за пари и започвам да се заяждам с нея – беше ми дошло до гуша от нея. Спя си аз, а тя цяла сутрин ми тропа – аз съм си легнала в 3 часа и искам да си поспя. Тя вече в 10 часа гладна, отворила шкафчетата под леглото ми и се разтропала, това е до главата ми. Аз спя със запушалки в ушите, но то каквито и запушалки да си сложиш, много е дразнещо. И й казвам – моля ти се, престани, защото както си спя, може да те ритна без да искам в съня си. Тя като го чу това и ми удари един шамар. Аз обаче, нали си тренирах всяка вечер и като я ритнах, тя отиде до стената (много се ядосах). И тя, както беше до стената, като се засили със замах и като ме удари в едното око. Как не ме ослепи тогава, не знам – добре че не бях с очилата, сигурно щях да съм циклоп в момента. Добре, че беше Рамона – една грамадна жена, която скочи, сби се с негърката и ме спаси.

Ирина и последният й съпруг Ал Кук на планински поход в САЩ. Снимка: личен архив

След боя с негърката 3 седмици не си виждах детето – Ели, защото имах синини и отоци по цялото лице. Синът ми Гришата не го видях нито веднъж за всички 8 месеца – беше го страх като ми идва на свиждане да не го хванат и да го депортират, защото те двамата имаха същите заповеди за депортиране като мен. Мона, която ме спаси от негърката и Лиза, която рисуваше картички, бяха любовна двойка. Лиза беше дребосъчка, а Мона огромна и ние им викахме Мона Лиза, разбира се. Аз съм стояла на вратата на стража, да гледам някой да не дойде, докато те си се работят там. Имаше такива случаи.

Имаше също и една много готина украинка – Нина Андреевна, 5 години беше живяла в Израел. Тя беше феноменален случай, защото се гримираше безупречно без огледало – стои, рисува се и става супер! Нея я обвиняваха, че е спала в някакъв хотел в Калифорния и е откраднала лаптопа на някакви пичове (което сигурно наистина го е направила). Как говореше на иврит това момиче. Та тя беше написала на съдията: „Ваше превъзходителство, освободете ме. Имам трима кандидати. За една седмица ще се омъжа за един от тях“. Беше такава откачалка…

Там ходехме облечени в едни оранжеви гащеризони. Аз като се опълча срещу нещо – че е много студено или че ни дават изгнили плодове, те ми викат – я виж на гърба ти пише ли „затворник“. А то пише, но не е правилно, защото ти си civil detention – задържан на основа на някакво гражданско право, а те ти пишат на гърба – inmate, което значи затворник, престъпник. Това беше вопиюща несправедливост. Мъжът ми изпрати около 25 страници детайлно оплакване от условията в затвора. Примерно – влизаш да се къпеш и за 250 жени има 8 душа. За 3 минути тия душове се пълнеха с миязми – образуваше се една 5-сантиметрова покривка от някакви нечистотии, плуващи мръсни лейкопласти и гадости. Как да не избързаш да вземеш душ в първите 2-3 минути! И ставаха страхотни битки. Стига се до побой. Както и за топла вода, за студена вода, за всичко. Това беше такъв кошмар! Взимах си книги, защото те знаеха, че аз обичам да чета, а в това време мъжът ми пишеше някакви километрични писма до различни институции, въз основа на които те да одобрят нашия брак. Накрая бракът ни беше одобрен с петдневно закъснение от разрешения от закона срок. При това положение се оказва, че е без значение дали бракът ни е одобрен или не – защото това е едно формално одобрение, което идва със закъснение. След това се почна отначало – аз съм била угроза за държавата, можело да избягам и прочие.

Обядът беше в 11, закуската – в 4 – 4 и половина, след това заспиваш. Аз така хубаво бях отслабнала – от 101 килограма, колкото влязох, стигнах до 83. Обаче – упражнения всеки ден по час, разходки по час-час и половина, играехме там шах, бих една китайка и една негърка и те много се ядосаха, но спортувахме. Имало е обаче случаи – по една седмица не виждаш небето. По принцип те трябва всеки ден от 1 до 2 да ни извеждат да се разхождаме. Обаче една седмица не ни изведоха и хората направо изкрейзват. Отделно, вместо 4 човека, тогава бяхме 6 в килията. Всеки ходи до тоалетната и си има някакви нужди. Там като ходиш по голяма нужда се завиваш с една кърпа и постоянно натискаш водата, за да не се вмирисва килията, обаче то е вакуумно и ти засмуква задника. Беше ужасно, казвам ти. И това като си нов и не го знаеш, и направо се побъркваш – защото те там общо-взето са едни и същи хора. За тях там е добре, защото ги хранят редовно. Само дето нямат наркотици и цигари. В други затвори може да пушиш, а има и затвори с басейн и с фитнес-центрове, но при нас нямаше нищо – само един двор, голям колкото половин баскетболно игрище.

Ирина се подготвя за събитие по случай Октобърфест в Лас Вегас. Снимка: личен архив

Мъжете стриктно ги извеждаха всеки ден, защото подивяват и правят глупости. А това, че жените подивяват, но не правят чак толкова големи глупости – може да ги държим 1 седмица без разходка. Както и да е, но мен ме хващаха лудите като не видя небе. Там има капандури, но са замазани отвътре и отвън с блажна боя и нищо не виждаш. Електроника, климатик и електронни врати, които се отварят само в определен час. През останалото време си на произвола на твоите съкилийнички. Емиграцията плаща за всеки един от нас по 95 долара на ден. Срещу което получаваш филийка хляб на закуска, малко гаден маргарин, малко сол (както в авиолиниите), малко пипер, една захар за кафето, което всъщност е скорбяла и инка, и това е. Всяка сряда има biscuits and gravy – това biscuit не е бисквита, а е едно кръгло като тутманик, само че с кашкавал, а gravy е един хубав сос с парченца месо. Като го сложиш това на тутманика и е супер – това никой не го пропускаше и беше големият деликатес всяка сряда. В понеделник си поръчваш, а в петък срещу събота през нощта получаваш пакет с неща, които имаш право да си купуваш – кола, фанта, бонбонки, фъстъчки – каквото искаш, но в рамките на 30 долара всяка седмица. Имаш право на максимум 30 долара, въпреки че само едни маратонки струват толкова. Но това е проблем повече на дългогодишните – защото там имаше и хора, които лежат за убийство.

Имаше една мексиканка за убийство. С нейна приятелка убили гаджето на мъжа й и я хвърлили през един мост в някаква река. Нищо не се разкрива – трупът си стои там. 8 или 9 години по-късно приятелката й се сеща, че има угризения на съвестта. Сигурно не е могла да спи, защото те латиносите са много религиозни. Отива в полицията и казва: „Ние убихме еди коя си, хвърлихме я през тоя мост, там може да откриете останките й“. Ченгетата отиват, намират останките, изваждат ги от реката и онази другата, една много хубава, изрисувана с червило, Летиша се казваше, лежеше за убийство. И аз лежа с такива хора и си чакам пасавана. Представяш ли си?

Човек има малко хубави мигове в затвора. Всички знаят, че аз обичам да чета и като видят някоя хубава книга, ми я носят, за да получат бонбони или фъстъчки. Там прочетох много книги – това ми беше животът. Една седмица като не те изведат, вече отиваш при тях и им казваш: „Това е безобразие и повече така не може да продължава. Не сме излизали на разходка от 6 дни“. Те ти казват: „Нямаме персонал. Всичките ни хора са тук, тук и тук. Еди кой си е болен, не може да ви изведем“ – и край. Представяш ли си – по 6-7 дни ти не може да вдишаш дори една глътка свеж въздух.

Наркоманките, например, извън затвора не ядат. Наркотиците така ги поддържат, че нямат нужда от храна. И като дойдат в затвора – няма наркотици, няма цигари. Има само храна. Няма да ти описвам какво им се случва със стомасите като започнат да ядат. На Рамона, моята спасителка при боя с негърката, кожата й беше като хармоника – буквално като на слон, от това, че най-редовно излиза навън 120 килограма и се връща в затвора 70. Те влизат и им се сменя диетата. Тези, които кикват хероин, започват веднага да повръщат в килията. Другите пърдят, защото храната е шок за стомаха им и цялото отделение смърди ужасно.

Сега мъжът ми ми праща по 300 долара на месец, колкото Бог да прости, а неговите чисти приходи са по 4 000 на месец, ама гледа децата ми – какво мога да кажа. Освен това плаща половината къща, защото преди да замина, много комарджийствах и реших да купим къща, за да не си пилея парите напразно. В момента са в голяма двуетажна къща, с басейн, с джакузи и остъклена веранда с маса за билярд – аз ги нахаках там. Те казват: „По-ужасна къща не сме виждали – отврат“. Горките! Били стари шкафчетата в кухнята. А това, че имат страхотни мебели и хладилник оттук до светофара, въобще не ги вълнува – ужасни били шкафчетата в кухнята, да ги ожалиш колко са зле. Просто имат само 3 компютъра, 4 телевизора и три тоалетни – невероятни мъки и мизерия пълна. И няколко плочки разкопани в огромния двор – просто недопустимо. Но сега това изплащат и мъжът ми се включва с 50% ли, с колко. Не мога да му се сърдя. Ако му кажа – повече пари ще ми праща, но…

Тук много се разпуснах, много гадно протича живота ми…

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.