Защо забогатяха ирландците

Джон Мъри Браун

Главната сграда в Дъблин на „Дънс стор“, ирландска верига супермаркети и магазини, която настъпва във Великобритания и Европа. Снимка: Стрийтсъфдъблин

След векове на нещастия ирландците най-после имат късмет, смята историкът Рой Фостър. В края на седмицата можете да видите много от новите късметлии в действие по големите ирландските хиподруми – фермери с груби ръце, приготвили пачки банкноти, които пристигат с хеликоптери заедно с добре облечените си съпруги и се чувстват еднакво добре и в ложата на собствениците, и притиснати до перилата заедно с другите зяпачи. При последното ми посещение на надбягвания видях един от тях да излиза от голяма фирмена палатка с чаша шампанско в едната ръка и халба тъмна бира – в другата. Това беше много точен образ на новобогаташа в Ирландия.

За пръв път в ирландската история някои от любителите на надбягванията се превърнаха почти за една нощ в част от голяма местна богата класа. При население от 4 милиона в страната има, според Ирландската банка, над 30 000 милионери в евро (при няколкостотин преди двайсет години) – и поне 300 души, притежаващи по повече от 30 милиона. Почти всички те са преуспели сами и по-голямата част от тези пари са направени само за около едно десетилетие. Тази нова класа е резултат от продължителния икономически бум в страната, както и от свързания с него скок на цените на недвижимите имоти.

Страната навлиза в 90-те години с една необичайно благоприятна комбинация от нарастващо, добре образовано население и голямо търсене на работна ръка, последното – резултат от високия ръст на инвестициите, най-вече от САЩ, привлечени от ниските данъци и слабо регулираната икономика. В един момент се говори, че всяко пето работно място, създадено в Европа, се намира в Ирландия. Средният ръст на икономиката от 7,2 % годишно през последните десет години окуражава ирландските емигранти да се завърнат у дома, а в най-ново време поляци и други имигранти поддържат високия ръст на работната сила. Всичко това помага на Ирландия да достигне втория в Европа доход на глава от населението (след Норвегия), доста повече от Великобритания и САЩ.

По въпроса за причините за ирландския икономически успех съществува широко съгласие, но това се отнася в много по-малка степен до хората, които го оглавяват, т. е. ирландските новобогаташи. Оставят ли те дълготрайна следа в икономическия живот или това са в по-голямата си част просто спекуланти? До каква степен са склонни към благотворителност? Как влияят върху ирландското общество и начина, по който то вижда себе си?

И предишните поколения ирландците печелят пари, но за да го направят, те обикновено трябва да напуснат родината си. Управителните съвети в САЩ са пълни с ирландски имена. В Англия също много от водещите компании са ръководени от ирландци първо или второ поколение, като Тери Лийхи от Tesco или Найъл Фитцджералд, бившият шеф на Unilever. Но преуспяващата икономика обръща в обратна посока потока от емигранти и позволява на последното поколение ирландци да приложат предприемаческите си умения вкъщи.

През 80-те години се появяват нови бизнесмени мултимилионери. Един от най-известните сред тях е Майкъл Смърфит, който превръща една дъблинска фабрика за картон в глобален концерн за хартия и опаковъчни материали. Неговият конкурент Тони О`Рейли се издига до шеф на HJ Heinz, американския гигант за хранителни стоки, първият, който не е от семейството на основателите на фирмата. Той реинвестира парите, спечелени там, в няколко ирландски компании, включително Independent News & Media, група от вестници, както и Wedgwood, производител на кухненски принадлежности. Редиците на свръхбогатите включват малцина индустриални производители, тъй като този сектор се доминира от чужди компании, предимно от САЩ – около 70% през 2004 г. Но все пак има и някои предприемачи в областта на технологиите, като например Денис О`Брайън. Освен това съществува и група бивши банкери, които тихомълком изграждат големи международни компании. Бари О`Калахън например осъществи миналата година най-голямото фирмено изкупване в историята на Ирландия. Неговата фирма за образователен софтуер плати 5 милиарда долара за американското издателство Houghton Mifflin. Попкултурата също създаде няколко мултимилионери, най-известен сред които е Боно, водещият вокалист на U2.

В Ирландия се строи с бурни темпове. Снимка: Стрийтсъфдъблин

На Смърфит и О`Рейли им трябват 30 години, за да се изкачат до днешните си позиции. Много от големите имена от следващата вълна също стигат до богатството сравнително бавно. Но най-новото поколение мултимилионери – повечето слабо известни в Ирландия, а още по-малко извън нея – натрупват състояния за десет или по-малко години, предимно в недвижимите имоти или строителството. Ирландските умения в строителството са добре известни; някои от най-големите строителни фирми в Англия са създадени от ирландски емигранти. Но корените на новите ирландски строителни състояния са у дома – всъщност, както се случва често по света, когато става дума за недвижимости, те са резултат от сливането на политика и бизнес.

Някои хора дори свързват началото на строителния бум с една-единствена съдбовна среща, проведена през 1982 г., на която Чарлз Хои, лидерът популист на управляващата партия Фиана фойл, иска подкрепата на Тони Грегъри, силен независим член на ирландския парламент, за да формира правителство на малцинството. Двамата сключват споразумение, включващо обещанието на Хои да насочи големи субсидии за реконструкцията на онези части от Дъблин, които влизат в избирателния район на Грегъри. Данъчните облекчения за частния сектор се оказват успешни, така че правителството ги разширява в сферите на туризма и развлеченията, като така се слага начало цяла нова индустрия. Когато икономиката започва да расте стремително през 90-те години, предприемачите, работещи в сферите на недвижимото имущество и строителството вече са на добри стартови позиции.

Нарастващите заетост и доходи, съчетани с много ниски лихви по кредитите, разгарят търсенето на жилищни и бизнес площи, което води до бум на цените. Във вътрешността на страната строителният контрол е минимален, което насърчава цяла вълна от малки строителни проекти. Фермерите, притежаващи земя край големи градове, стават моментални милионери, а фамилните вериги от магазини виждат собствената си цена да скача до небето, в резултат от навлизането на британски фирми. Но най-големите печалби реализират онези, които са имали предвидливостта да закупят големи парцели земя преди цените да подскочат през 1994 г.

Не е лесно да се опишат преуспелите ирландски магнати в областта на недвижимите имоти. Мнозина от тях идват от селските райони, а не от Дъблин или други градове. Някои имат университетски дипломи; неколцина са с частно образование. Но други са започнали като фермери или работници. Много от тях днес пътуват с хеликоптери, но все още обичат да обикалят пеша земите си. За тях се казва, че с по-голямо удоволствие строят игрища за голф, отколкото играят на тях. Ще ги видите по-често на конни надбягвания или народни игри, отколкото на мачове по ръгби или футбол. И вероятно се правят на „голямо доброутро“ по-малко от предшествениците си. Трудно е да си представи човек някой от тях да приема от кралицата рицарска титла, както направиха Тони О`Рейли и Майкъл Смърфит.

Джони Ронан, с дълга коса и смолисто черна брада, е най-яркият „играч“ от индустрията. Син на богат собстеник на свинеферма от Типерери, той получава частно образование, след което учи счетоводство. За подвизите му се разказват множество истории. Например, след като спечелва трудна битка за парцели, той отпразнува събитието като наема частен самолет и завежда 50 приятели в Италия, където Лучано Павароти пее за тях в градината на своята вила. Друг път изпраща на бизнес-конкурентите си заверени свидетелства, че в чест на всеки от тях е нарекъл с името му по един хамстер, отглеждан като част от благотворителна програма на фондацията „Трокер“.

Магнатите се стремят да поддържат солидни политически връзки. Но е трудно да се каже до каква степен политическите връзки са определящи при техния възход. Непотизмът и корупцията, характерни за управлението на Чарлз Хои, не са изчезнали напълно. Например начинът, по който земите се преобразуват от земеделски в регулирани, е сред главните обвинения, според които Дъблин все още толерира културата на „кафявия плик“, накърнила имиджа на страната през 80-те и 90-те години. През 1996 г. бизнесменът Шон Мълрайн купува един терен недалеч от дъблинското летище за 30 милиона евро. През 2004 г., след преоценяване, той продава половината от парцела за 95 милиона. В края на 80-те същият терен би струвал не повече от 1 млн. „Земя винаги се е прекатегоризирала, настоява Мълрайн, и това винаги ще предизвиква противоречия.“ Същевременно един антикорупционен трибунал разкрива, че той е платил около 50 000 ирландски паунда на Лиам Лоулър, общински съветник в Дъблин и влиятелен член на партията Фиана фойл.

Някои критици сравняват ирландските магнати на недвижимите имоти с руските олигарси. Според едно проучване, почти цялата търговска недвижима собственост в Дъблин е притежание на шест или седем души. Такава концентрация на собственост е съществувала единствено в дните преди ирландската независимост. Но в онези дни земята в Ирландия е струвала само нищожна част от цената на същата площ в Англия, докато в наши дни тя носи огромни печалби, независимо от много по-ниската гъстота на населението тук.

Едва ли е за учудване, че появата на новобогаташи в Ирландия не се посреща с всеобщо одобрение. Макар че модерна Ирландия никога не е имала силно профсъюзно движение или строго разделение на ляво и дясно в политическия живот, националното самосъзнание притежава ясно изразени егалитарни и безкласови черти, които не се съчетават добре с новата богата класа. Но докато по-голямата част от ирландските гласоподаватели продължават да печелят от успеха на страната, едва ли може да се очаква някаква по-силна враждебност срещу магнатите. Ирландците изглежда са развили силна емоционална привързаност към собствеността, особено на земята, което вероятно е наследство от британския колониализъм. Собствеността върху жилищата в Ирландия възлиза на 77 процента, срещу 71 процента във Великобритания, 56 процента във Франция и само 43 процента в Германия. Търсенето на жилища също нараства много бързо. През 2006 г. тук са построени 88 000 нови жилища, в сравнение със 155 000 в Англия и Уелс, където живеят 13 пъти повече хора.

През 2004 г. сп. „Икономист“класира качеството на живот в Ирландия като най-високо в света, като установи, че Ирландия „съчетава най-желаните елементи на новото, като ниска безработица и политически свободи със съхраняването на някои уютни елементи на старото, като стабилни семейства и съседски живот“. Но макар че разликата в доходите расте и по улиците на големите градове все още могат да се видят множество бедни хора, протестите са минимални. Една от причините е, че ирландският икономически модел винаги е бил по-силно ориентиран към САЩ, отколкото към Европа. Например, в Ирландия няма задължително всеобщо здравеопазване: почти половината от населението живее с частни здравни застраховки, а едва 30 процента разполагат с държавно субсидираната „медицинска карта“, която дава права на безплатно медицинско обслужване.

Една група, която често се отнася с презрение към новобогаташите, е старият ирландски елит, състоящ се най-вече от живеещи в Дъблин висши държавни служители, юристи, журналисти и хора на изкуството. Според Дейвид Макуйлямс тази група показва подновен интерес към ирландския език и изпраща децата си в галски училища в Дъблин, където се преподава на ирландски, като начин да се разграничи от вулгарните пришълци. Това е свързано не толкова със самите новобогаташи, колкото с по-общото усещане, че заради внезапния приток на пари старата, уютна Ирландия е изгубила душата си. През ноември 2007 г. Бренда Фрикър, известната ирландска актриса и носителка на наградата „Оскар“, обяви, че продава дома си в Дъблин, за да избегне онова, което тя нарече „парично-мотивираното нещо“. „Градът е станал много бездушен и коравосърдечен“, казва тя.

Когато Кристиан Паулс, посланик на Германия в Ирландия, споделя подобни впечатления два месеца по-рано, получава рязък отговор от говорител на външното министерство и е принуден да се извини официално. Но потокът от съчувстващи писма до Irish Times показва ясно, че мнозина ирландци са на същото мнение.

Разбира се, крайности има. На богатите ирландци не им мигва окото, да вземат самолета до САЩ в края на седмицата, просто за пазаруване. Поканите за парти нерядко съдържат указания за ония, които пристигат с хеликоптер. Но мнозина от новобогаташите са от скромен произход и осъзнават ясно вредата, която демонстрирането на тяхното богатство може да причини. В ирландските пристанища няма да видите яхти, по-дълги от 20 метра. „Не че не притежават такива, но ги държат на други места“, казва един данъчен съветник. Едно от последствията от всичко това е, че днес ирландците гледат на себе си с други очи. Образът на скромния, но поетичен католик, живеещ в сянката на скования и снобски настроен протестант вече няма смисъл, дори като карикатура. Нацията от „светци и учени“ показва през последното десетилетие, че притежава и талант за бизнес.

Някои от ирландците, разбира се, се чувстват изгубени в това ново време. За пръв път в своята история днес Ирландия преживява масова имиграция (в момента около 10 процента от населението е родено в чужбина). Освен това, единствената институция, която постоянно се съпротивяваше срещу новия хиперкапитализъм, Католическата църква, днес е маргинализирана и по-слаба от всякога, отчасти поради скандалите, свързани със злоупотребите с деца.

Стоманеният пилон, символ на нова Ирландия, на ул. „О`Конъл“ в Дъблин.Снимка: Стрийтсъфдъблин

За много хора объркването в новото време се символизира от изграждането на огромния стоманен пилон на улица „О`Конъл“ в Дъблин, на мястото на старата Нелсънова колона, взривена от ИРА през 1966 г. Някои смятат появата му за липса на вкус, за тях това е просто голям пилон със знаме на върха. Но за други той е символ на нова Ирландия и на нейното ново богатство, позволяващо й най-после да се измъкне от сянката на големия си съсед. От друга страна, отношенията между Ирландия и Великобритания, и особено между ирландците и англичаните, вероятно никога не са били толкова добри колкото в наши дни. Забогатявайки, ирландците постепенно се освобождават от комплексите си за малоценност, докато английските комплекси за превъзходство отслабват. Разбира се, отношенията никога няма да бъдат истински равни и Великобритания продължава да хвърля огромна културна сянка над Ирландия. Както казва един от местните наблюдатели, „не може да има равенство между 4 милиона и 60 милиона. Но със сигурност неравенството намалява“.

Със съкращения

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.