Светльо от „Хиподил“: България вече от около 5 години е изчезнала

Снимки: авторката

Светослав Витков е роден на 26 януари 1971. През 1993 г. става вокалист на група „Хиподил“ и пише всички текстове на песните в албумите „Алкохолен делириум“ (1993), „Некъф ужас, некъф ат“ (1994), „С гол в ръката…“ (1996), „Надървени въглища“ (1998). През 2003 година „Хиподил“ правят песента „Скакауец“, която има огромен успех, след което групата се разпада. Светльо прави собствена нова група „Светльо&the Legends“, с която през 2007-а издаде албума „Булгарно“. Светльо Витков има и 3 издадени книги: „Карате – поглед по пътя”, ”Благодарение на…” и „Bulgarno или истерията Хиподил”. Преподава карате на деца и възрастни в спортен клуб „Кофукан”. В момента е и водещ заедно с Камен Воденичаров на предаването „Пей с мен“ на Нова телевизия (виж тук интервю с Камен Воденичаров).

– От кога се занимаваш с карате?

– От 1985-а, а от 1994-а година съм треньор.

– Какъв колан имаш?

– Трети черен, което е сенсей – учител, но аз започнах да преподавам още преди да получа тази титла.

– Кой е човекът с най-висок дан в България по карате?

– Да ти кажа, не ме и интересува, защото в България дановете, както и всичко, е ташак. Взимането на определена степен е като ниво, има изпит и няма прескачане на изпита. Ако си втори дан и изведнъж ти дадат четвърти дан или от трети станеш шести по заслуги, това значи, че има някаква търговия в цялата работа и нещо не е наред.

– Но се случва, така ли?

– Естествено, че се случва, постоянно. Това е бизнес, както и всичко друго. За мен това обаче не е бизнес и никога няма да бъде. В момента, в който стане бизнес, то изгубва смисъла си.

– Има ли нещо друго, с което си се хванал сериозно, освен каратето, пеенето, писането на книги, текстове и музика?

– Музиката не се пише. Тя или ти е в главата, или не е. На някои хора им е в главата и имат възможността и знанието да я напишат, а на други вече техниката им помага, дори и да не знаят как се пише музика, така че не е толкова трудно. В последния ни албум и музиката е моя, и текстовете.

– Изкарваш ли достатъчно пари от това, което правиш?

– Според теб това достатъчно ли е? Ако живеехме в една нормална държава, мисля, че трябваше да те поканя в моя замък. Достатъчно е, за да се издържаш, но нищо повече.

Камен Воденичаров и Светльо, като водещи на „Пей с мен“ по Нова телевизия. Снимка: 7/8

– Водил ли си нещо друго, освен предаването „Пей с мен“?

– Като малък водих няколко гъски на реката, но едната се загуби, да го еба. Бил съм водещ като дете на рецитали, на разни глупости. Това продължи до 7-и клас, когато започнах да тренирам бокс и да пия бира. В 8-и – 9-и клас започнах да се занимавам с карате.

– И оттогава до сега не си се отказвал?

– Не съм се отказал нито от пиенето, нито от каратето. От цигарите се отказах. Всяко нещо, което ти е в повече и ти пречи да се чувстваш щастлив, е хубаво да го махнеш. Ако се радваш на простите и на малките неща, значи си щастлив и знаеш цената на живота. Иначе, като купиш една хубава кола, следващата трябва да е по-хубава, по-следващата трябва да е още по-хубава, къщата трябва да е още по-голяма, апартаментът трябва да е още по-голям и става една градация, която води до деградация. Затова аз приемем източната идея, че не притежанието е начин на освобождаване. Което не значи, че не трябва да имаш пари.

– Мислиш ли, че стремежът да има повече материални неща прави българина нещастен?

– Не е до българина. Той само копира и следва някакъв модел, който е наложен от световната мода и тенденция. Тъжното в цялата работа е, че той следва тази тенденция сляпо. Всички други държави, в които има националност, където хората имат национално достойнство, те първо държат на рода си, на семейството.

– Навремето хората в България по-безгрижни ли бяха?

– Не са били никога по-безгрижни, били са по-сигурни. Свободата винаги носи несигурност, но при тази несигурност всеки носи кръста на своето решение, човек трябва да защитава това, което иска. Някои хора не са готови за свободата си. Казват: „Едно време беше много хубаво.“ Какво му беше хубавото на едно време? Имало какво да ядем, ‘бахти шибанията. Много се радвам, че докато бях млад, приключи тая простотия със социализма, защото това е пълна изродщина. Все едно сега да ме закараш да живея в Китай. Не искам да живея в Китай, нито в Русия, нито в Америка. Мисля, че са малко държавите като нашата, които имат тази смесица на кръвта. Някои казват, че е за лошо, но с поред мен не е за лошо. Всичко е гледна точка. Ако кажеш, че е за лошо, винаги ще намериш защо да е за лошо, но ние имаме способността и възможността да сме както Испания, Гърция, Италия, Франция, Марсилия – да сме южна кръв. Те са по-диви хора, необуздани, много импулсивни и не може да дойде някой от север или някой руски мужик, или тексаски селянин да ти каже какво да правиш. Ти си импулсивен, ти си див кон и го отхвърляш, това е хубавото. Но българинът, за разлика от всички тези народи, които изредих, е потиснат. Той няма достойнство, защото никой не знае своя род, а и да го знае, това не го изпълва със самочувствие. „Дедо ми е бил такъв, дедо ми е бил онакъв“ и нищо. Трябва да имаме национално съзнание, което в никакъв случай не е свързано с национализма и няма общо с простотии като „Атака“, фашизъм и т.н. – тези неща нарочно ги направиха при нас, за да може да се объркат нещата и когато започнеш да говориш за нацията, да ти казват: „Ама ти си националист.“ Не, напротив, аз съм българин и съм за българите. В крайна сметка обаче съм и човек на света. Жалко и тъжно ми е, че България вече от около 5 години е изчезнала. България реално е само име, територия, но всъщност няма нищо такова.

Снимки: авторката

– Ти беше и в чужбина на работа. Защо се върна? Какво не ти хареса там?

– Чужбина си е чужбина. Ние не оценяваме факта, че като дойде някой чужденец, ние, българите, му се огъзваме веднага, докато, ако ти отидеш там, те ти казват: „Какъв си ти? Българин? Не знаем каква е тази държава, не те знаем и теб какъв си, оправяй се.“ Колкото и да се правят, че всички са толерантни към чужденците, това са абсолютни глупости. Ти си камък, където си хвърлен, това е. Но природата ни е прекрасна и може би някой я е харесал и затова сме обречени вече. Знае се за отрицателния прираст и не е тайна, че циганите, които сега ги наричаме роми, правят по 6, по 10 деца. Няма нищо лошо, както искат да си се казват, но не може да правиш 10 деца, ако не можеш да ги храниш. Аз не съм длъжен да храня твоите деца. Това си е твой проблем. Някой като ми каже – в Африка са гладни. Добре, но аз какво съм виновен за тази работа? Когато имам възможност, аз ще направя деца и ще гледам да ги нахраня. Никой не може да ми хвърли неговата отговорност. Не приемам държавната политика, която от една страна е хубаво да е толерантна, но от друга страна трябва да бъде рестриктивна и да ограничава правата, когато нещата заприличат на зайцевъдството. Примерно, правиш 5 деца. Можеш ли да ги нахраниш, да осигуриш на всяко по 150 лева за храна, за облекло, да им плащаш таксата за обучение? Не можеш. Отиваш в трудов лагер и работиш. Както е в Америка.

– Така ли е в Америка?

– Не е точно така, обаче по принцип така трябва да бъде. Така е в нормалните държави. Имаш ли дете, трябва да се грижиш за него. В Китай знаеш как е ограничена раждаемостта. Нямам нищо против хората да имат деца, но трябва да са задължени да се грижат добре за тях. Не може да го родиш и да го хвърлиш в дома.

– Или да го забравиш на полето…

– Да – и в един момент всички казват: „Ние искаме да има благотворителност.“ Какво значи благотворителност, дайте да се разберем. Ако едно дете се роди болно, окей, трябва да му се помогне. Родителите не са виновни с нищо, наистина, това е Божа работа, нека му помогне кой както може. Но някой си има 6 деца, взима помощи, без да работи, едното го е пратил да краде, другото да проституира и в крайна сметка държавата трябва да се грижи. Не трябва да се грижи държавата. Грижи се ти, бате! Затова аз съм против.

Има ли някой от участниците в „Пей с мен“, който да те наследи на музикалната сцена?

– Предаването е такова, че общо взето хората са певци и изпълнители, които са сингъл или в дует. А аз се занимавам с музика в група. Странно ми е, че повечето от тези, които пеят рок музика, са прекалено свенливи и свити. Забелязвам също и, че притеснението расте пропорционално с възрастта. Колкото е по-възрастен човекът, който се явява, толкова е по-притеснителен. Децата не се притесняват. Явно стресът се наслагва с годините, това ми е изводът. Това вече го видях и никой не може да ме върне от това мнение.

Снимки: авторката

При теб има ли го този момент с наслагването на стреса?

– Винаги го има, естествено. Никой не е роден научен, никой не е велик, никой не е нещо повече от другите. Всеки яде, ходи по нужда и накрая умира, така че всичко това е един балон, в който въпросът е човек да намери своето щастие, да живее в душевен мир. Това е смисълът.

„Хиподил“ беше единствената група, която полицията продължи да преследва, а Министерството на културата – да забранява, дори и след 1989 година. Ще разкажеш ли за 90-те, защо ви арестуваха на концерта във Варна, защо ви забраниха албума „Надървени въглища“?

– Няма какво да разказвам. В книгата ми „Булгарно“, която излезе на пазара, всичко е разказано за този период. Писнало ми е. Това е като да повтаряш една и съща случка, като да правиш едно и също нещо. Опитът и професионализмът изпъкват чрез емоцията. Затова понякога ми е хубаво да имам тръпка да правя нещо ново. Като го направиш вече 3 пъти, започваш да влизаш в релсите, в матрицата и да го даваш професионално, без да изпитваш прекалено чувства – нещо трябва да се свърши, върши се и – буф, дай следващото. Не влагаш никаква емоция.

Каква музика харесваш в момента? Слушаш ли още „Слеър“?

– „Слеър“ е хубава музика, но моята музика е ска-музиката, както й казват на Запад, по-веселата, тип частушка – „Меднес“, „Ману чао“, руските „Ленинград“, „Здоб ши здуб“. Предимно искам весела музика. Писна ми разни разплакващи балади и простотии. Минал съм го това ниво на тийнейджърството и за мен животът вече е една наслада. Искам да се наслаждавам на живота, който ми остава. Не искам да се кахъря и хитрите копелета да ме манипулират да се лашкам от тука в там. Искам да си живея моя живот и да съм щастлив. Другите да го духат. Който ми пречи, да изчезва. Ебати.

В този смисъл бунтар ли си повече или толерантен – ако нещо не ти харесва, как реагираш?

– Толерантен съм, докато някой или нещо не излезе насреща ми да ми пречи. След като нещо си е позволило да ме провокира мен, и аз го провокирам. И който издържи.

Случвало ли ти се е да се сбиеш с някого извън залата за карате?

– Разбира се.

Снимки: авторката

Как се стига до тези случки?

– Ще ти обясня принципно нещата. Както казват в „Пей с мен“: „Принципно аз съм от Димитровград, но живея в София, принципно аз съм от Разград, но живея в Пловдив.“ Повечето участници така казват, че принципно са родени еди къде си. Това е българската черта – липсата на самочувствие и национална гордост. Какво като си от Радомир? Какво като си от Горна Джумая или от Долна Джумая? Какво значение има, нали си в България? Но не – ти си „мрън-мрън-мрън“ и „аз съм българче“. Затова изчезваме като нация и ще изчезнем. То е решено. Въпросът е, че ако ние не се събудим, край. Краят е много близък и това се крие.

Да се върнем на твоя темперамент?

– Не се хваля с моята толерантност, защото понякога ми трябва съвсем дребно нещо, за да избухна. Кибритлия съм, не съм от много търпеливите хора. Но когато видя, че един човек е толерантен, отговарям с толерантност. Когато видя, че един човек е агресивен, ще му отговоря с двойна агресивност, ако мога. Винаги. Това, ако те ударят по едната буза, да си дадеш и другата, при мен не минава.

Ако някой те удари веднъж, ще му го върнеш два пъти, така ли?

– След като някой си е позволил да го направи и няма основателна причина за това нещо, ако подбудите му са неправомерни и не са провокирани от някакво мое действие, аз ще го ударя не два пъти, а ще го пребия.

Как се съчетавате с Камен Воденичаров като водещи, разбирате ли се?

– Камен е добър професионалист, има много опит. Аз съм по-голям кретен, нямам толкова опит и съм си импулсивен. Но щом са се хванали с мен, значи трябва да очакват такива неща, защото аз не мога да влезна в роля, която ми е неприсъща, вече съм на години, не мога да се променя. Известен съм с това, което съм. Щом са ме избрали, ще ми носят простотиите.

Карате ли се понякога?

– Не сме стигали до караници. Нормално е да имаш различия във възгледите, но това е част от работата. Но няма нищо фрапантно. Важното е, че забавата за публиката е голяма. След 5-ата минута хората започват да се смеят. Точно това е и нашата роля. Да разчупим хората, да ги отпуснем. Така че, общо взето нашата клоунада е тежка. Ние излизаме, а след нас идва истинският кастинг, в който реално те трябва да покажат какво могат. Като застанеш да чакаш 10 минути пред стаичката и ти е нервно все пак. На всеки му е нервно. Който казва, че въобще не му пука, трябва или да е професионалист, или да е някакъв луд.

В момент от „Пей с мен“. Снимка: 7/8

С „Хиподил“ се събирахте, разделяхте, щяхте да издавате албум. Кога за последно свирихте заедно?

– Ако прочетеш книгата, ще видиш каква е историята на „Хиподил“. Когато се върнах в групата, Пешо и Лъчо ме изгониха от групата втори път и аз им теглих една майна. След което през 2002 година те дойдоха при мен с предложение да работим заедно и 2003 година стана „Скакауец“. След което на Лъчо не му се занимаваше с музика, тъй като не виждаше хляб в това нещо. Аз си продължих със „Светльо & the Legends“ и нашите пътища се разделиха. Това е.

Какво ви предстои сега със „Светльо & the Legends“?

– Със „Светльо & the Legends“ издадохме албум, който е доста силен, но в момента всичко е Пи Ар, всичко е машина, в която не е важна звездата, а продуктът. Това нещо унищожава изкуството и затова вече няма изкуство. Не може да ми обясняват, че Бритни Спиърс е певица или че Мадона е певица. Това са глупости. Те са продукти. Нищо повече. Каквото и да ми казват за Мадона – колко е велика, колко е такава или онакава, т’ва е ташак, бате. Тя е продукт. „Ролинг Стоунс“ са звезди. Дейвид Бауи е звезда.

Харесваш ли класическата музика?

– Да. Винаги, когато съм напрегнат, когато стресът ми идва в повече, е хубаво, разпуска. Това е хубавото на тази музика, че е направена с инструменти, в които няма нищо изкуствено. Самите инструменти създават една истинска музика. Машината, колкото и да направи звука, не става. Истинското е истинско.

Религиозен ли си?

– Не. В религията не вярвам. Че съществува Бог, съществува, но поповете не ги приемам като пратеници на Бога. Бог е във всеки от нас, частицата е вътре в нас, във всеки човек. Не може да ми каже някакъв, че аз съм му овцата, а той ми е пастирът. Не става.

Много пъти си казвал, че хората не трябва да те взимат насериозно. Ти самият взимаш ли работата си навътре?

– Напрежението е голямо. Може да го караш на ташак, но като вкараш емоция в него (а ако не вкараш емоция, няма смисъл да го правиш), умората си е голяма. И затова е смешно, когато някой каже за друг: „Абе, тоя е музикант, тоя е певец“ и не приема, че наистина правиш нещо сериозно. А ти си човек, който се занимава с духа. Работиш с духа, както друг работи с ръцете си, трети – с ума си. Различни нива са и в йерархията на професиите духовното ниво е най-висшето ниво навсякъде в развитите държави. Защото този човек ти формира културата, той ти пише книги, той ти прави музика, филми. Той ти прави мечтите. Представя ти ги пред очите, показва ти ги, дава ти ги. Ти днес ходиш на работа 8-10 часа, връщаш се и искаш с нещо да разпуснеш. Този човек работи, когато ти почиваш. Във всяко общество това е най-високоплатената работа. В Гърция един певец взима средно около 20 000 евро на вечер.

На вас със „Светльо&The Legends“ по колко ви плащат на участие?

– Винаги има някакви тарифи, но аз ти говоря за отношение, не за тарифи. Когато тръгне отношението, тогава ще тръгнат и парите.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.