Нюйоркската филхармония в опит да сломи жестокостта на Северна Корея

Ким Чен-ир основава легитимността на режима си не на комунизма, а върху суров национализъм на расова основа

Б.Р. Майерс*

Симфоничният оркестър на Ню Йорк свири в Северна Корея
Симфоничният оркестър на Ню Йорк, ръководен от диригента Лорин Маазел, свири американския химн преди старта на концерта си в столицата на Северна Корея Пхенян. Концертът е безпрецедентно културно събитие, целящо подобряване на отношенията между комунистическия режим и САЩ. Снимка: Ройтерс

Диригентът Лорин Маазел твърди, че „обединяването на хората и техните култури“ може да „породи мирно сътрудничество“. Така, уповавайки се основно на собствения си опит в бившия съветски блок, той защитава представлението на нюйоркската филхармония в Пхенян. Ако съдим по коментарите в предишните няколко седмици, помощник-държавният секретар Кристофър Хил споделя неговия оптимизъм. Очевидно някои хора не могат да бъдат извадени от заблудата, че Северна Корея е марксистко-ленинска държава, и че като такава, може да се очаква да откликне на смелите жестове на добра воля и помирение, както направиха нашите противници от Студената война.

Време е Америка да разбере, че Ким Чен-ир основава легитимността на режима си не на комунизма, а върху суров национализъм на расова основа. Според вътрешната пропаганда в Пхенян севернокорейците са най-чистокръвните и непорочни хора в света. Нечистокръвните американци пък са изначално зла раса, на която никога не може да се вярва. „Любимият ръководител“ редовно обвинява янките-„чакали“ за многото беди на страната си. Когато в средата на деветдесетте години икономическата политика, основана на държавно планиране и контрол, доведе до глад, убил един милион души, Ким заяви, че американската заплаха го е принудила да се концентрира върху военните въпроси. (Всъщност, по това време тогавашният президент на САЩ, Бил Клинтън, изпращаше на Севера солидна помощ.) Освен това, според твърденията на Севера, единствената пречка пред обединението на двете Кореи е присъствието на американски войски на юг.

Не че Северна Корея не демонстрира повече добра воля към основния си източник на помощи – Сеул. Пропагандата признава материалното охолство на Юга, но продължава да настоява, че Северна Корея е единствената корейска държава, към която светът изпитва страх и уважение. Укорите към южнокорейското управление са, че то допуска кръстосване на расите и други действия, замърсяващи расовата чистокръвност.

Диригентът на нюйоркската филхармония Лорин Маазел на летището в Пхенян. Американските музиканти се надяват, че Северна Конея ще приеме концерта като жест на добра воля и ще доведе до помирение на севернокорейския режим с останалия свят. Снимка: Ройтерс

Изводите са ясни. Ако Ким нормализира отношенията с Америка, неговата изкупителна жертва за всички несполуки – севернокорейският народ – би очаквал бързо обединение на полуострова, естествено под негова власт, както и рязък скок в стандарта на живот. Нито едно от тези очаквания, обаче, няма шанс да се сбъдне. Режимът никога не би преживял общественото разочарование, което би последвало, и Ким е наясно с този факт. След като отдавна захвърли всякакви претенции за марксизъм-ленинизъм, не му остана нищо друго, с което да оправдае управлението си, освен конфронтационната антиамериканска политика.

Членовете на нюйоркската филхармония позират за групова снимка при пристигането си в Пхенян. Те ще изсвирят симфонията на Дворжак „От новия свят” като опит да размразят вкочанените от времето на Студената война връзки между САЩ и Северна Корея. Снимка: Ройтерс

Ето защо вътрешната пропаганда дава много ясно да се разбере, че не може да се очаква нищо от настоящите преговори с американците, чието въздържане от военно решение на ядрената безизходица се приписва не на желание за мир, а на страхливост. Всеки ученик е чувал широкоразпространената фраза, че „както чакалът не може да се превърне в агне, така и янките не могат да променят хищната си природа“. Тъкмо миналия декември партийното месечно издание „Чолима“ призова към „кръвна разплата“ с Америка. То цитира думите на самия Ким Чен-ир, че американските империалисти и севернокорейският народ „никога не могат да съжителстват под едно небе“. Човек не може да открие нищо в официалните медии, което да подкрепя убеждението на Кристофър Хил, че „има промяна в начина, по който ни възприемат“. Все пак, севернокорейците знаят, че ако искат да продължат същия маниер на безполезни преговори с администрацията на Буш до края на неговия мандат, трябва от време на време да симулират по-добро отношение. С тази цел беше отправена и поканата към оркестъра.

При все това, поканата не беше толкова смела. Въпреки че Лорин Маазел изглежда вярва, че има нещо невиждано в това да свири Дворжак и Гершуин в Пхенян, Ким Чен-ир никога не е бил против леката класическа музика. Дори обикновените севернокорейци да бяха допуснати до този концерт – Маазел сънува, ако смята, че други освен елита ще бъдат там – те не биха намерили нищо, което да породи съмнение в партийната линия. От филмите и списанията те са се научили да бъдат изключително предпазливи, когато „чакалите“ се усмихват.

Естествено, можем да предположим, че Лорин Маазел ще се завърне в родината с твърдението, че е открил културна „основа за взаимно разбирателство“ с домакините. Ще чуем и много патриотични глупости за разтърсващия ефект от изпълнението на американския химн в предния двор на Ким Чен-ир. В същото време севернокорейската пропаганда – не тази на английски и с гладки корици, а сивите брошури, получавани от местното население – ще се заеме енергично да изкриви представлението като второстепенна визита. Това би бил поредният опит на всъщност импотентната пропаганда да се подмаже на непоколебимия „Генерал“.

Улучването на подходящия момент е случайно, тъй като в месеците от февруари до април ритуалът на култа към личността в Северна Корея достига своя връх. След две-три години режимът почти сигурно ще публикува ново издание от „Безсмъртното управление“, поредица от книги в чест на най-големите победи при управлението на „любимия ръководител“. Повествованието ще бъде просто: Ким прави ядрен опит, Вашингтон протестира, Ким не отстъпва, Вашингтон изпраща музиканти да го развличат. Не е ли това напълно точна версия на събитията?

*Б.Р. Майерс е експерт по севернокорейските въпроси от университета Донгсео в Бусан, Южна Корея.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.