Христо Стоянов: Отец Боян Саръев прави от църкви хотели. Покръстените от него се именуват по ислямски канон

Помаците трябва да се оставят на мира и сами ще се определят като българи

Христо Стоянов. Снимка: Петър Добрев

Христо Стоянов, на 52 години, е български писател и журналист. Автор на скандалната трилогия „Скритият живот на една помакиня“, „Рязаният поп“ и „Братът“, след която е съден за разпространение на порнография и неколкократно бит от помаци. По тази причина в момента съди държавата в Страсбург. Заради книгата си „Копелето, евангелие от Юда“ е анатемосан и отлъчен от църквата. Впоследствие писателят си спечелва и негодуванието на интелигенцията с „До СтрасТбург и назад“ и „Глутница за единаци“. Роден в Габрово, кв. „Дядо Дянко“, но отраснал в Смолян, Стоянов има интересен поглед върху сложните взаимоотношения в Родопите и не се свени да изкаже мнение по често премълчавани проблеми.

– В книгите си на много места казвате, че помаците са просто българи с друга вяра. Не е ли обаче на моменти критиката ви към тях толкова жестока, че да настрои отрицателно българите християни?

– Не, не мисля. Местните и без това ги познават много добре. Генчо Стоев, лека му пръст, когато прочете „Скритият живот на една помакиня“, каза : „А, бе, Христо, помаците трябва паметник да ти издигнат, след тази книга аз ги обикнах.“ Аз не смятам, че съм настроил някого отрицателно, аз просто съм разказал една човешка съдба. Идването на модерното и противопоставянето на му с религията и биологията на едно младо момиче, ако щете. Книгите ми не са някаква целенасочена критика на Исляма. В „Рязаният поп“ става въпрос за спекулата с религията. Аз не противопоставям. Книгата е чисто документална, но ако я разгледаме литературно, образът на бащата помак е най-положителният, той търпи развитие, той е единственият, който се променя.

– Но дали обикновеният българин християнин ще се замисли за проблемите на помашката общност, за които вие говорите, или по-скоро ще остане впечатлен от силно еротичните сцени в книгите?

– Зависи от читателя. Всеки чете Маркес различно, например. Един етнолог ще намери много в моите книги. По същия начин, ако чете „Сто години самота“ или „Любов по време на холера“, философът ще открие философията, етнологът – етническите проблеми, а порнографът ще намери само голото еб..не – защото там го има всичко това. Там просто го има животът. Аз съм се опитал да направя точно това. Да опиша живота, да направя портрет на едно време. Всяка книга е един вид такъв портрет, но трябва да имаме движеща се картинка, да не застиваме във фотографията, има и други техники.

Снимка: Петър Добрев

– Обсъждайки точно темата за помаците във вашите книги, не може да се пропусне образът на „рязания поп“, който вие не веднъж сте казвали, че е вдъхновен от Боян Саръев.

– Думата не е “вдъхновен”. Точно г-н Саръев да ползвам за “вдъхновение” ли? Аз се вдъхновявам от красотата, а той нито е красив, нито умен, нито интелигентен. Ти интелигентно ченге виждал ли си?! Боян Саръев е уволнен милиционер, след което кара шестмесечни курсове за свещеник. То и милиционерското му образование е такова, но както и да е. Уволнен е между другото от милицията дисциплинарно, заради случка като тази в „Скритият живот на една помакиня“ (б. р.- В книгата ченге прави дете на млада помакиня, с която изневерява на жена си. Помакинята ражда детето, но веднага го удушава). Тогава лежи три месеца в психиатрията, за да избегне съдебното преследване. След това кара курсовете за свещеник и става поп. Става въпрос за спекула с религията. Тя е една от най-конвертируемите валути във всички времена, заедно с национализма. Колко се спечели от религия и национализъм?

– Това напомня и настоящата роля на Волен Сидеров?

– Абсолютно същата история. Той беше във в. „Демокрация“, а след това стана говорител на „Първа частна банка“, след това на „Мултигруп“, а след това на „Овъргаз“. После се насочи към „Монитор“. Това е един човек, който беше във всички мафиотски структури на България. Каква е ролята на говорителя на една такава формация? Да отклонява общественото внимание от нещата, които стават. По същия начин той днес спекулира с национализма. Оказва се, че национализмът е в ръцете на мафията, същото може да се каже и за религията.

– При това положение правилно ли е да се идентифицира българинът с религията?

– Аз съм атеист, но като съм атеист – не съм българин. Има много добри българи, които са мюсюлмани. Аз имам приятел българин от турски произход, Азиз Таш, който сега е преподавател в Истанбулския университет. На премиерата на първата му книга един националист – в кофтия смисъл, защото национализмът има и много други смисли, го попита : „Какъв ти е майчиния език?“ Тогава Азиз отговори „турски“ и цялата зала настръхна. Той обаче продължи: „Майчиният ми е език е турски, но родният е български.“ Това е моделът, който трябва да преследваме. Азиз тогава беше на 18 години, но ми отвори очите за правилния модел за тази страна. Щом като имаме роден език, по телевизията не би трябвало да има майчин. Това разделя, а не моята книга. По националната телевизия едновременно има и роден, и майчин език. Така родният става официален и се разграничава от майчиния – това е разделението, ние сами се делим. Имаме свобода на словото, имаме демокрация, но имаме и официален език. Аз не мисля, че в Америка или Франция има предавания на майчин език по националната телевизия. Това е пълен абсурд. Има си частни телевизии, имаш свободата да направиш цяла телевизия на турски, ако искаш. Това е, стига да не е антибългарска политически.

– Дали обаче Саръев и Сидеров вършат всичко от меркантилизъм или дейността им е част от някаква по-голяма игра? Например игра, която бившите ченгета играят в Родопите?

Снимка: Петър Добрев

– Чист меркантилизъм. Според мен това с ченгетата до голяма степен е измислица на хората с комплекси. Комплексари като Иван Костов, които ги е яд, че преди 10-и не са правили нищо. За съжаление обаче разбрах, че приятели са били доносници. Писах го и в едно есе, че всеки Христос си има своя Добромир Задгорски (б.р. – Става дума за депутата Добромир Задгорски от Коалиция за България, който беше доказан като агент на Шесто управление на ДС). Това са много тъжни неща. Но постоянното съзиране на дългата ръка на някогашните служби е точно комплексарска история. Едва ли някой вече може да командва. Архивите са опасни до момента, в който спят някъде. Тогава от страх да не ти извадят архива, ти можеш да служиш на всеки. Но когато архивът вече е изваден, върху теб не може да бъде въздействано.

– Значи според вас Саръев си плете само собствената кошница?

– Разбира се. Той от църкви прави хотели. И сега да завъртим на 144 ще ни кажат телефоните на три негови хотела, единият от които е “Св. Йоан Предтеча“. Има черно и бяло духовенство. Саръев е от бялото духовенство, а те нямат право да са в манастир. А изведнъж той добавя хотелска част към църква. Хотелска част може да има само към манастир. Саръев иззема едни други функции.

– Обединява или разделя дейността на Саръев в Родопите?

– Твърди, че българизира помаците. Но религията ли идентифицира човека и можеш ли да българизираш българин? Повече от 90% от приелите християнството от Боян Саръев се именуват по канона на Исляма. Там са Карамфил, Бисер, Седеф, Захаринка. Това именуване на неживата природа е по мюсюлманската традиция – те не се именуват на светци. Става въпрос за мимикрия. Хората не могат да разберат християнството в същността му, не го познават, не знаят дори най-дребните неща и затова боготворят Саръев: виждаш ли, той е българин. Не може той да излезе и да каже: „Аз българизирам“, защото аз съм го питал: „Тогава по твоята логика защо не българизираш майка си и баща си, те още са с турско-арабските имена, айде българизирай ги, нали си толкова ербап.“ Той отговаря: „Ама тяхната религия не ми пречи, те са българи, но изповядват друга религия.“ Щом за тях е така, защо за другите не е така? Това е голямата трагедия.

– Според вас има ли изобщо смисъл да се сменя вярата на помаците или просто те трябва да се интегрират към останалата част от обществото?

– То е казано от старите турци: интересът клати феса. В момента, в който се създадат условия за работа и така-нататък, те постепенно ще се интегрират като българи, те няма къде да ходят, дори да са си с ислямската вяра. Аз мисля, че ние започнахме да търсим прекалено много пластове. Тук по-скоро действа скалпелът на Окам – всичко, което се набива в очи, е най-трудно да се забележи. Според мен нормалните отношения могат да бъдат такива, когато нещата започнат да се развиват. Вярно, помаците разчитат повече на общността си, отколкото на себе си, затворени са все още, ние сами ги капсулираме. Една общност се капсулира, когато се героизира. Ние ги героизирахме исторически – насила са приели Исляма и т.н, както писа Антон Дончев. Когато ти опоетизираш една такава общност, както направи Хайтов, тя придобива една вътрешна гордост – виж ме, хем са ме били, хем са ме ебали…

– В „Скритият живот на една помакиня“ обаче, голямата мечта на бащата е децата му да избягат от помаклъка. Това не е ли все пак свързано и с религията, не само с изкуствената капсулираност?

– Да, но много хора биха се измъкнали от помаклъка, особено младите, ако имаха някакви средства да излязат от селото. В „Помашка рулетка“ разглеждам и един друг проблем – за сериозното разпространение на синдрома на Даун сред помаците. 14% от новородените в Чепинското корито са с тази болест. Това е поради близките родствени връзки между бащата и майката на детето. Няма и как да е иначе, родителите забраняват момичетата да се женят извън селото, даже чужд помак не дават да се вземе, защото не е сигурно. Така че се налага буквално роднини да се женят, няма опресняване на гените. От друга страна е беднотията, те не могат да излязат и се закотвят на картофите. А там, където няма досег с модерното, идва религията. Надеждата е нещата малко да се разширят, сега както отвориха пътя за Гърция например. Там районът от двете страни на границата е населен предимно с българи мюсюлмани. Но за разлика от нас гърците имат национална политика. От тяхната страна на границата няма такова строителство на джамии.

– Не играе ли огромна роля за капсулирането на помаците и т.нар. „възродителен процес“, който засяга и тях? Да не говорим, че той не е единственият.

– Разбира се, 1896 г. е първият. При социализма за помаците големите проблеми са 70-а година.Тук отново опираме до непоследователността на нашите политици. Едни им дават български имена, после други им връщат старите. После пак се появява някой, казва „мамито ви помашко, сега ще ви направим християни“, и пак им сменя имената. Ако всичко беше свършило през 1896 г. досега щеше да е напълно забравено, нещата се забравят за един век. Но най-интересно е, че на върха на всеки „възродителен процес“ стои помак. На върха на днешния неофициален „възродителен процес“ стои Боян Саръев. Навремето начело на „възродителния процес“ в Смолян беше Величко Караджов, който също беше помак. От такива хора идва идеята за цялата работа. Това е синдромът на вълка единак. След като се е отделил от глутницата, той иска да повлече и други, да не е единственият, който бяга.

– Днес помаците често обвиняват българската държава за споменатите „възродителни процеси“, които вероятно са допринесли за днешната объркана идентичност на общността.

– Да, но какво направиха самите помаци, за да обвиняват. Те какво направиха, за да се идентифицират? Те стоят на едно място и когато им позволят – лаят, когато не им позволяват – не лаят. Аз бях 70-а година свидетел как в Смолян се сменяха имена и върху паметници, дори от Балканската война. Така на убитите помаци от Чепеларе им бяха сменени имената на паметника. Сулейман е загинал за България, а ти му сменяш името на паметника на Орлин, което е пълен абсурд. Но това е нещо типично българско и за това ние и до днес нямаме нация – ние нямаме памет. Ние непрекъсната рушим паметници, ние нямаме самочувствие – това не е цивилизационен акт.

– Очевидно възродителните процеси не водят до никъде. Според вас какво трябва да е правилното отношение към помаците?

– Хората трябва да бъдат оставени на мира и те сами ще се определят. Има си естествени закони, ние не трябва да се бъркаме.

– В този смисъл не е ли книгата на Антон Дончев „Време разделно“ едно малко грубо набъркване?

Снимка: Петър Добрев

– Да, тя е базирана на т.нар. „Райковски дневник“, който описва събития от 1756 г. – когато Чепинското корито приема Исляма. Там е описано как са изколени 200 първенци от с. Райково, сегашен квартал на Смолян, които не са искали да приемат чужда вяра.Турската система обаче ежегодно е правила преброявания, за да събира повече данъци. Не само на хората, но и на добитъка, само мравуняците не е преброявала. Та преди събитията, описани в дневника, в Райково са преброени 236 жители. Да изколиш после от тях 200 първенци е малко абсурдно. Чак 1990 г. се направи химичен анализ и се оказа, че дневникът е писан 1913 г., когато е един от „възродителните процеси“. Излиза, че става въпрос за фалшификат. Затова и доста съм бъзикал Антон Дончев по темата, нищо, че книгата му иначе е прекрасна. Но все пак тя е по поръчка, не може да се отрече.

– А защо има такава неравнопоставеност в образованието между българите християни и мюсюлмани?

– Точно тук държавата трябва да има национална политика. Няма значение колко деца има в едно село, заслужава си там до последно да има училище, за да може да се образоват. А сега има един минимум на учениците, след който се съкращават учители и се върви към закриване на училището. А помаците няма как да излязат извън селото, за да учат, автобусите не ги устройват. Така настъпват имамът и ходжата, започват неделните училища. Родителите казват, че и там децата им се учат, могат и имами да станат, могат и Господ да станат, както се казва в стария виц.

– По този начин ли се народиха странните идеи при помаците за техния „велик древен произход“?

Снимка: Петър Добрев

– Това е спекула. Причината е, че те искат най-после да бъдат обособени. Защото не може да ги дърпат, един път „на ти си името”, втори път „дай си ми името”. Те вече искат идентичност.

– Защо не потърсят българската си идентичност?

– Ама как ще я поискат, когато българите непрекъснато или ги приемат, или ги отхвърлят. Помаците са несигурни. Когато са при българите, на тях им трябва сигурност. А идентичността обединява. Дори тя да е фалшива, обединява.

– Като македонската примерно?

Ако щете като българската. Какво българско има вече в нас на този кръстопът? Но ние имаме своята идентичност. Ние казваме, че сме българи и край. От тук нататък не мърдаме.

– Тоест въобще не е необходимо идентичността да е на етническа или религиозна основа?

– Да, тя е състояние на духа. Според французите „всеки който се съобразява със законите на Франция и говори френски език е французин.“ Това е нация. Нацията е съвкупност, казах го още в началото, от етнически и религиозни общности. Тя е състояние на духа и на държавата съответно.

– Какво мислите за т.н. наречените „външни емисари“, дали някой отвън мъти водата на помаците?

– Аз самият съм писал за такива неща, тогава работех в „Новинар“ и бях кореспондент в Смолян. За съжаление нещата опират до мозък.

– До мозък?

– Да, значи дошъл някой външен човек и тогава се включва мисленето на родопчанина за ябанджията. Ябанджия е външният човек, който е дошъл едва ли не да ти изяде попарата. Един приятел англичанин написа една великолепна книга за България, Джон Хамилтън се казва той, а книгата е „Чашата на гадателката”, занимава се и с помаците. Много добра книга, може би единственият сериозен портрет на времето, в което живеем, и то направен с поглед отвън, безпристрастен и същевременно с много страст, защото той много обича България. Та Джон Хамилтън казва: „Христо това село е пусто, защо има нова джамия?“ Казвам му: „Защото това са знаци по пътя.” Правоверният като дойде в България, ще знае, че тук са неговите хора. За мюсюлманина отвън това са знаците, които са му необходими да разбере, че това е негова територия. В исляма няма граници, няма националности, всички са братя в качеството си на мюсюлмани. Нещо, което е заложено и в християнството, но впоследствие се изражда. Така че там, където има джамия, това е ислямска територия. Това е, от което те се вълнуват.

– Обикновените хора не разбират тези неща, не знаят как да ги виждат, какво трябва да се промени у тях?

– Трябва да почнат да се обясняват тези неща. Но не както ние ги обясняваме, по принципа на официоза, не държавата да ги обясни. Ще го привлечеш, когато му покажеш, че той е индивидуалност, той не е общност, той си има своите човешки качества. За съжаление те се чувстват силни, когато са общност. Ще успеем по някакъв начин да го отмъкнем от тази общност, но не когато като Боян Саръев го отмъкнем, за да спечелим поредната мъртва душа за хотела му, а когато направим от този човек равнопоставен. Малко или много ние ги гледаме с друго око, едва ли не високомерно. Има го това високомерие, защото ние сме мнозинството все пак. Ние ги гледаме от позицията, ъгъла, гледната точка, която държавата е създала за тях и която ги обособява като такива полу-грамотни, полу-идиоти, група от олигофрени. А те не са олигофрени, сред тях има интелигенти хора, въпреки че тези неща съм ги писал, за съжаление там няма художници, там няма писатели, един писател нямат помаците, един художник нямат, един композитор нямат. Някой задавал ли си е въпроса защо? Защо в Родопите е най-богатата фолклорна област, а няма индивидуални творци? Защото става въпрос за анонимност, те живеят анонимно. Изкуството, каквото и да е, е опит за себеизява. При тях няма себеизява. При тях има общност и анонимност. Аз пея песен, но не съм я написал аз. Нищо, че е моя.

– Когато никой друг не се интересува от тях, това не ги ли затваря в омагьосан кръг?

– Да. Да, значи от друга страна пък се строят църкви, но това е по-скоро като противопоставяне, „ние строим църкви срещу вашите джамии”. Ти да си чувал, някога, някой, който строи църква в Родопите да казва, че я е построил, само защото иска да построи църква? Всеки казва: „При толкова много джамии трябва да се построи църква.“

– Като контраудар?

– Именно, точно това е страшното. Там всяка джамия, те са 101 засега само в Смолянско, може би и малко повече, та там всяка джамия има ходжа и имам. В 68 църкви има 6 свещеника. По 10 църкви на свещеник. Представи си църква, която, това съм го писал, точно две години никой не стъпва в нея, никой няма повод да отиде. Изведнъж се оказва, че църквата е обрана и в сводката на полицията пише: „Църквата е обрана между 1 януари 1997 и 3 декември 1999.” Значи две години там никой не е ходил и попът не знае кога точно е обрана, може би на 2-ри януари? Открадната лопатка и стара пишеща машина „Орион” си спомням, отразявах случая за пресата тогава. Попът знае, че тази църква му се води, но две години никой пенсионер не се е гътнал, да отиде да го опее.

– Тогава ясно е, че от тези църкви няма смисъл?

– Да. За съжаление се строят само заради това. Когато тръгна църквата на Пампорово, идеята беше да се види от високо, да се знае, че това е българско. Разбира се, че тя е показност, всяка църква, всяка джамия е показност. Джамията се прави, за да покаже, тя е знак, обаче ние не правим знаци на християнството. Църквата на Пампорово не стои като знак. Тя стои като среден пръст…

– Защо не се говори по темата за помаците в обществото? Защото нямаме национална идея?

– Нямаме. Какво правим ние, каква е нашата национална кауза, някой излязъл ли е, казал ли е? Каква е стратегията на държавата? Какви национални интереси защитава? Бургас- Александропулис не е национална идея, тя е икономическа идея. Козлодуй? Поврякаха малко, изкараха няколко командировки, но проблемът с Козлодуй остана. Някой да говори за Козлодуй? Ще го закрият, ще направят Белене, Стефан Цанев ще напише втора поема „АЕЦ – Белене”, той направи „Първа атомна”, ще направи и „Втора атомна“…

Нацията е съвкупност от етнически и религиозни общности. В България за съжаление приемаме други идеи. В Америка един с дръпнати очи след два дни казва: „Аз съм американец от китайски произход.“ Време е и в България да достигнем до такива позиции. А ние омесваме понятията и не можем да създадем нация с нашите различни терминологии – българи, турци, помаци…

БългарияИнтервю