Битак и душевност на два народа – български и ромски

Снимка: Благой Сребрев

“Тука, бате, не е магазин. Нема етикети, нема чорбаджии. Ти си казваш цената, аз си казвам цената. И че се разбереме като братя. Ти си българин, аз съм циганин, голема работа. Важното е да се върнем вкъщи с пари в джеба. А и ти да си доволен. Дай си лапата. А така…”. Това е част от монолога на мургав търговец от софийския битпазар.
Информация най-вече за гостите на столицата: Пазарът, наричан за краткост “битак”, на който всичко можете да купите или продадете, а ако искате – само да позяпате, се намира в столичния квартал “Малашевци”. До него се стига по улица “Лавандула”. Така й е името, иначе няма нищо общо с неопитност, неумелост, чувство за неловкост и подобни състояния на духа, с които се свързва едноименното растение. Наблизо тече река “Малашевска”, а видът на коритото й може да докара до инфаркт, инсулт, най-малкото – до алергичен спазъм, някой редови член на произволно избрано екологично движение. Толкова боклук на едно място, колкото има по бреговете на тази вада, сигурно може да видите само на сметището край Суходол.
Софиянците с по-дълъг стаж помнят, че по време на реалния социализъм, преди да се определи това място в “Малашевци”, битакът се събираше между новата сграда на театър “София” в парк “Заимов” и булевард “Сливница”. Но властта на плановото стопанство взе връх над свободната търговия и премести в края на 80-те години неформалното сборище от продавачи и купувачи.

Снимка: Благой Сребрев

Така се стига до улица “Лавандула” и регламентирани наеми на сергии срещу 2 лева за поддръжка на района. Дребната такса се събира стриктно от специално назначени хора. Плаща всеки, който е изложил своята стока. В работни дни на поляните, опасани с метална ограда, почти няма кого да напсуваш. Обаче в събота и неделя, няма начин да си тръгнеш, без да отнесеш оттам някоя вещ, често да чуеш и нематериална “благословия”, звъннала зад гърба ти. Над 70 процента от идващите на битака са роми, като понякога пристигат и сръбски цигани с по една кола стока. Сред множеството обикаля възрастна ромка със забрадка и тика количка с термоси с кафе и чай. Продава още кюфтета, които боде с вилица от една голяма тенджера. Друго за ядене и пиене на битака не се вижда.
“Добре, че зимата мина. По едно време тук беше минус 10-15 градуса и почти не идваха хора. Гледаш само тук-там мангал до мангал, а помежду им – мангал, на който се греят”, разказва заклет фен на битака, който не пропуска уикенд. (Малък съвет: Ако посещението ви е за първи или втори път, най-хубаво е да се прикрепите към опитен водач, който е на “ти” с половината от продавачите). – Но ето – вече изгря слънце. Софиянци почнаха да си разчистват мазетата и таваните. Сега е моментът за някой голям удар”, продължава да обяснява гидът и да крачи смело из тарапаната.

Снимка: Благой Сребрев

Наистина има метални сергии, но повече от половината от тях са празни. Всъщност истинските биташки търговци са нещо като битници. Те постилат по едно чердже или покривка, на която изсипват стоката. В общия случай това са неща, събирани в и около кофите за смет. Понякога ромски бригади биват викани да опразват постройки, които ще бъдат събаряни. Така вещи, трупали прах с десетилетия, стигат до битака.
“Ти само гледай, ако решиш да купуваш, остави на мен да се пазаря – не млъква екскурзоводът. – Каквато си лавандула, 100 процента ще ти отрежат главата за някой боклук. Ако забележиш нещо интересно, отмини поне на 10 крачки, а после леко-леко се върни. Загледай стоката пак, после пак отмини на 5-6 крачки. Така привличаш вниманието на продавача. Не бързай да го заговаряш. Отначало е важен жестът и физиономията на лицето ти. Абе ти нали си рибар. Не можеш да засичаш още при първото чукване. Чакай, докато налапа куката!”, съветва опитният купувач. И добавя, че е черпил опит от битаците във Варшава по същото онова време на социализма.
“Ле-ле там какво беше. Те поляците са си по душа търговци. Казваха, че в събота и неделя цяла Варшава се дели 50 на 50 – половината стават продавачи, другата половина – купуват. Ум да ти зайде! Битакът – това е място, на което отиваш, за да си вземеш нещо, само защото е страшно евтино. Може да не си предполагал, че такова нещо съществува. После, като се прибереш вкъщи, почваш да се чудиш за какво служи, на теб за какво ти е, да го подариш ли, или просто да го оставиш в мазето. Оттам – при някое пролетно почистване, ще стигне до кофите боклук. И пак ще се върне до битака”, обяснява вещевия кръговрат вещият в малашевските дела.

Снимка: Благой Сребрев

На едно място спираме пред трима мъже и постелката пред тях, на която са наредени различни стоки – от стари книги – до втора ръка аксесоари за GSM. Нищо не ми хваща окото, но моят водач се пресяга през купчината и някъде изотдолу вади тъмни очила. Слага си ги. Пита: “Колко ги давате тия?” Тримата отговарят в хор като взвод войници: “5 лева!” Приличат си като тризнаци. Лицата им са изпъстрени от характерните белези на хора, отдадени на алкохола. Не са цигани, а българи. Макар и да е рано, личи си, че вече са ударили поне по едно малко, за да избягат от сутрешното треперене на ръцете…
“А, не. Повече от два лева не давам”, отсича моят придружител и с театрален жест сваля очилата. Но не се навежда да ги върне в купчината, а продължава да ги държи в едната ръка. Това значи, че разговорът не е приключил. С другата ръка бърка в джоба, вади шепа монети от по един лев. Приготвя две монети.
“Чакай, чакай. Защо 2 лева? Виж – отстрани пише “Пиер Карден”. Оргинални са. През тях се вижда меко.” Пет къси изречения, казани от тримата продавачи, които сякаш са репетирали цяло денонощие как да се държат на срещата ни. Споглеждат се като тричленен съдийски състав. Оказва се, че седящият на столче в средата е нещо като техен тартор. Той взима думата: “Дай три лева, ние сме трима души, трябва всеки да изпие по една ракия!” Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. С въздишка водачът ми прибавя още един лев към приготвените два и – позволявам си да перифразирам водещия Бареков: „Имаме сделка!“

Снимка: Благой Сребрев

Стоките условно могат да се разделят на няколко големи групи. Първата – това са вехториите. При тях е изключено да се говори за цени. Например два железни кревата, която някога са били бели, а сега – слонова кост, с наивистични пейзажи по таблите, производство на самоук майстор отпреди 9 септември 1944 г. се продават по 50 лв. единия. Ако се вземат на едро пазарлъкът може да свали цената до 30 лв. за креват. “О, креватите седат още от декември. Тоя циганин, дето ги продава, не е много сговорчив. Аз съм го мъчил да ми продаде двата за 40-50 лева, ама не ще. Но и на мен не ми трябват. Мислех да ги поосвежа, когато ми остане време и да ги подаря на едни приятели за вилата им”, поснява гидът.
Втората група са инструментите. Има стари и ръждясали дрелки, флексове, режещи дискове, триони, комплекти с гаечни ключове. Цени – от 4-5 до 10, най-много 15 лева. Наред с тях обаче се продават и неупотребявани инструменти – насред пазара имаше цели комплекти в пластмасови куфари, наредени един върху друг на почти двуметрова камара. Продавачите са роми. На промоция в “Практикер” подобен комплект струва около 100-120 лева. На битака може да се вземе двойно по евтино. “Циганите казват, че не са крадени, а ги получават с вагони от Румъния. А иначе били внасяни от Дубай и са някакво китайско производство. Продават ги на принципа на амбулантната търговия и изкарват по някой лев, сигурно си виждал да ги предлагат по паркинги и на капанчетата край магистралите”, хвърля светлина водачът.
Електрониката е отделна група. Употребявани GSM-и, стари и нови батерии и платмасови обвивки предлага почти всеки продавач. Монитори, компютри, само кутии и само платки, дискове за по 10-15 стотинки и DVD за 50 ст. Кабели и куплунги има в изобилие. Продават се и телевизори, най-вече портативни. Първенство държат онези, от старата и изпитана съветска школа “Юность” – цветни и чернобели. Струват към 30-40 лева, но на полето няка ток, не могат да се пробват, не се знае дали работят.
Най-накрая стигаме и до най-важното, това за което идват и доста от посетителите – произведенията на изкуството. По-горе споменахме старите книги, но те не се продават особено, защото на битака идват такива, каквито антикварните търговци не харесват за сергиите си по центъра на София и на площад ”Славейков”. Предлагат се множество статуетки, вази, обкови, които биха заинтересували някой реставратор и т.н.

Снимка: Благой Сребрев

Не е за вярване, но на битака има толкова картини, колкото може да побере една средно голяма софийска галерия. Картините донасят и роми, и българи. Някои от платната са с рамки, други – навити на руло. Има потънали в прах, но има и свежи. Отварят се класьори с акварелни рисунки, графики, скици с туш и молив. Познавачите обикалят, сменят по два-три чифта очила, оглеждат, търсят подписи на художници. Прекупвачи пресрещат далеч преди входа носещите картини, искат да разгледат. Ако нещо им се види интересно, веднага казват цена и са готови да я платят. Говори се, че преди години двама-трима роми докарали една каруца картини. Минавали покрай някакво софийско читалище и ги видели да стоят изхвърлени навън. Натоварили ги и ги докарали. Разпродали ги по 4-5 лева. Сред тях имало едно издължено правоъгълно платно с река и някакви лодки в стил Далечния изток. На един от купувачите нещо му правела впечатление тази картина, гледал я отпред-отзад, отгоре-отдолу и все му се виждала позната. Намерил един, а после и втори изкуствовед. Оказало се, че картината е рисувана в началото на 70-те години не от кого да е, а от Дечко Узунов. Постепенно историята се изяснила. По онова време големият майстор бил включен в делегация на Съюза на българските художници, която заминала за около един месец във Виетнам. И бай Дечко – както са го наричали приживе, нарисувал няколко пейзажа, за които запалени колекционери могат да убият човек. И до ден днешен не се знае къде е отишла и за колко хиляди е била продадена тази картина, купена от циганите на битака за 5 лева.

Снимка: Благой Сребрев

Прекупвачите пробват да пласират някои картини за 200-300 евро, като се кълнат, че не са фалшификати. Разбирачите не бързат, защото е общоизвестно, че се правят копия, подправят се подписи на старите майстори и изобщо – лесно е някой да бъде излъган. Често картини се купуват заради рамките, особено ако са масивни и с орнаменти, правени през 20-те години на миналия век.
“Който идва тук, има шанс да спечели. Много хора вместо на Витоша, пристигат тук в събота и неделя за разходка по битака. Може и нищо да не се купува, може случайно да изпадне нещо свястно за без пари. Но трябва да се следи”, заключава екскурзоводът.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.