Стефан Арсениевич: В киното не може без малко лудост и много хъс

Успехът е хубаво нещо, но не трябва да те обсебва, казва сръбският режисьор

Режисьорът Стефан Арсениевич. Снимка: авторката

Стефан Арсениевич е един от най-обещаващите представители на новото балканско кино. Роден е в Белград през 1977 г., завършва Факултета по драматични изкуства в Белград, отдел за кино- и телевизионна режисура. От 1997 до 2002 г. прави късометражни и документални филми. През 2003 г. четвъртият му късометражен филм „Торсио” печели „Златна мечка” в Берлин, а през 2004 г. е номиниран за „Оскар” и получава още куп награди на различни кинофестивали. Преди няколко години Арсениевич участва в проекта „Поколение: Изгубени и намерени”, който събира в едно работата на шестима млади кинематографисти от Централна и Източна Европа, сред които е и българката Надежда Косева. Неговата новела „Великолепната Вера” разказва за бивша стюардеса, която, вече на възраст, работи като кондуктор и отвлича трамвай. Тази година Стефан Арсениевич гостува на София Филм Фест с първия си пълнометражен филм – „Любов и други престъпления”. Лентата проследява един ден от живота на Аница – попрехвърлила 30-те любовница на квартален бос, която отчаяно иска да промени живота си, като избяга в чужбина с откраднати от любовника пари. Сред сивия пейзаж на рушащите се белградски панелки Аница се сбогува с миналото, за да започне на чисто. Преди дни Стефан Арсениевич представи филма си пред българска публика в „Дома на киното” в София.

– За втори път сте гост на София Филм Фест, как се чувствате тук?

– Вчера имах рожден ден, за втори път ми се случва да празнувам рождения си ден тук. Чувствам се много добре, сред приятели, общо-взето като у дома.

– „Любов и други престъпления” се хареса на публиката в „Дома на киното”. Филмът участва и на фестивала в Берлин, какви бяха реакциите там?

– В Берлин имаше пет прожекции и на всичките публиката реагира много ентусиазирано. Радвам се, защото историята във филма е много лична и предполагах, че на някои ще им хареса, а на други не. Прожекцията в София беше много важна за мен, това е първият фестивал след Берлин, на който участваме. Бях доста нервен по време на прожекцията и това, че българската публика реагира добре, за мен означава много.

– Казвате, че сюжетът на филма е провокиран от действителна история?

– Става въпрос за една жена, в късните си тридесет години, която е трябвало да пренася пари от едно място на друго. Един път обаче тя си опакова куфарите, напуска страната и изчезва с парите. За мен това беше пленителна история, защото всеки си мечтае да започне нов живот с много пари някъде далече, а малко хора го правят. Дълго време мислех за това и накрая си казах, че това е историята, която искам да разкажа. Когато направиш нещо такова, няма връщане назад. Това беше най-интересно за мен, как се разделяш с нещата и хората, които са били част от живота ти, но никога повече няма да видиш, как слагаш черта на предишния си живот и просто тръгваш, за да започнеш нов живот някъде другаде. Това е и история за емиграцията, само че малко по-екстремна.

– Сюжетът се развива в сивата и мрачна обстановка на един панелен квартал, където цветовете като че ли са изчезнали…

– Всъщност това е кварталът, в който съм израснал и който обичам. Когато си мислех какво би ми липсвало, ако напусна страната, това със сигурност не беше архитектурата, а бяха хората. Така че това е част от визуалната концепция – фонът е много сив, а най-цветните и най-светлите неща в кадър винаги са лицата на хората. Така искахме да онагледим идеята, че на героинята няма да й липсва мястото, когато замине, а именно тези хора.


– Темата за емиграцията е застъпена и в новелата „Великолепната Вера”, явно че е проблем и в Сърбия. Според вас защо младите хора бягат в чужбина?

– То е някак очевидно – заради последните 15 години на войни и бедност. Не виждаш реална перспектива. Нещата се променят, но това става наистина бавно. Това също го има във филма, той е за прехода, преминаването от една система в друга. Чакаш нещата да се променят към по-добро и в един момент се оказва, че си пропилял целия си живот в чакане. Когато снимах филма, ставах на 30 години, сега съм на 31. Когато станеш на такава възраст, разбираш, че има все по-малко възможности за твоето поколение. Става все по-трудно за заминеш, вратите се затварят една по една. Разбирам хората, които искат да опитат нещо ново.

– Трудно ли се прави кино в Сърбия?

– Кино се прави трудно навсякъде, но в Сърбия е особено трудно. На практика е почти невъзможно да си намериш спонсори, ако не работиш по някакъв много комерсиален филм. Има два държавни фонда, които финансират по пет филма годишно. Ако не влезеш там, е наистина трудно да заснемеш филм. Но навсякъде по света за тази професия ти трябва малко лудост и много хъс. Просто вървиш напред и се бориш за филма си.

– Сръбското кино има много фенове в България…

– Затова и обичам да идвам тук…

– А гледат ли се български филми в Сърбия?

– За съжаление не, макар че българското кино има голям успех през последните години с филми като например „Лейди Зи” или „Ритуалът” на Надя Косева от „Поколение: Изгубени и намерени”. Хората обаче вече не ходят на кино. Затова и не видяхме тези филми по кината. Има проблем с разпространението. Много е трудно дори за сръбски филми да бъдат разпространени в Сърбия. До преди няколко години наши филми имаха повече зрители от „Титаник” или „Властелинът на пръстените”. Но сега ситуацията е ужасна. Кината са стари и се затварят. Отварят се нови кина, но те са по търговските центрове и моловете. Така че, ако не правиш нещо наистина комерсиално, нещата стават много трудно. Затова пък имаме възможност да ги гледаме на фестивали.

Режисьорът Стефан Арсениевич. Снимка: авторката


– В България битува представата, че сърбите не обичат много българите.

– Не, не, не. Това е само заради липсата на информация и на истински контакт. Докато работехме по „Поколение: Изгубени и намерени” с всички останали режисьори, разбрахме, че сме много близки, имаме подобни минало и култура, отношение към света и живота. И е наистина жалко, че не комуникираме повече. Не знам защо. Първо беше Желязната завеса, сега е „вие сте част от Европа, вие не сте…” Но това е нещо типично, не познаваш собствените си съседи, а си насочил поглед към някой, който е доста надалеч. Съжалявам, че не работим заедно повече от това, защото можем да постигнем страхотни резултати. Наистина се надявам, че нашето поколение може да промени нещо в тази посока.

– Когато получавате „Златна мечка” за късометражния си филм „Торсио”, сте едва на 26 години. Как се чувствахте тогава?

– Изведнъж се сбъдна мечтата ми от времето, когато учех и исках да правя филми. Тогава дойде и наградата от Европейската филмова академия, номинацията за Оскар. Дойде много неочаквано и честно казано бях малко уплашен. Смятам, че успехът е страхотно нещо, но може да те обсеби и да те унищожи. Затова през цялото време се надявах да остана здраво стъпил на земята и да продължавам по собствения си път. Опасно е ако започнеш да преследваш само наградите.

-Какво ви предстои оттук нататък?

– Ами продължавам да правя филми, опитвам се да си поставям нови задачи, да отивам все по-далеч. След три месеца и половина ще снимам късометражен филм в Берлин и това е най-хубавото от всичко.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.