Костас от Берлин, който пее на български

Тук има българка!”, провикват се към собственика на заведението гръцките ми приятели, които са ме завели тази вечер в “Терцо мондо”, заведение в в центъра на Западен Берлин. 71-годишният Костас не чака второ подканване, обръща се към мен и подкарва:

“Имате ли вино, имате ли руйно вино, руйно ли е то, руйно или не, щом се казва руйно вино, дайте го насам.”
Произнася думите съвсем чисто, без никакъв акцент. По-късно разбирам, че е научил текста фонетично, без да знае езика ми. Разбира се, знае какво пее.
“Имате ли моми, имате ли млади моми, млади ли са те, млади или не, щом се казват млади моми, дайте ги насам.”

Май само ние двамата от всички посетители в “Терцо мондо” разбираме песента. Гледаме се съзаклятнически. Странно е как само за минути и то благодарение на някакви глупави стихчета от шегаджийска песничка, Костас успява да изрисува образа на родината ми и да ме накара да се почувствам у дома. А сме на “Савини плац” под моста на линията на градската железница – както и да го гледаш, някъде в Европа, но все пак прекалено далече от къщи. Кимвам му с благодарност и забелязвам, че един от немците е вдигнал мобилния си телефон и го е поставил така, че да улавя пеенето на Костас.
“Имате ли баби, имате ли стари баби, стари ли те са, стари или не, щом се казват стари баби, дръжте ги за вас.”
Костас удря последния акорд на китарата. Неочаквано става тихо. Само от вдигнатия мобилен телефон се чува смях.
“Исках да поздравя една българска позната, казва немецът, смутен от внезапната тишина. От Кю-стен-дил”, обяснява той, старателно разделяйки името на срички.
Е, значи сме двама посветените – непознатата от Кюстендил и аз. Излиза, че понякога е необходима само една глупава песен и мобилен телефон, за да си направиш “родина”, независимо в която точка на света си се забил. Колко било лесно!

Преди да дойдем тук, гръцките ми приятели разпалено и гордо ми обясняваха, че Костас е знаменитост в Берлин и че няма човек, който да не го знае. Проверих при неколцина немски познати. Вярно, знаеха го. Дори и да не бяха ходили в кръчмата му, бяха чували за него. Повечето го бяха гледали по телевизията като актьор в сериала “Линденщрасе”, а “Терцо мондо” наричаха “място за среща на леви интелектуалци, където нарочно в менюто има “партизанска салата” или “балканско гнездо, където се събират всякакви от бивша Югославия, понякога турци и разбира се – винаги гърци”. Чух още и следното определение: “Костас е живата история на Балканите в емиграция.” И след като се бяхме сближили заради песента, помолих сам да ми я разкаже “тази история”. Ето какво записах:

Петото момче от шест деца

Роден съм през 1937 г. в село в областта Тесалия. Петото, последното момче, в семейство с шест деца. Никой от нашите не е работил селскостопански труд. Като войник баща ми се научил да пише красиво и затова го взели в кметството на селото да им води документацията. По време на Втората световна война той и по-големите ми братя бяха на страната на съпротивата, бориха се срещу нацистите. След това обаче съдбата така се обърна, че всички антифашисти бяха нарочени за комунисти и получиха забрана за работа. В Германия например “забрана за работа” означава, че нямаш право да си на държавна служба, но можеш да си отвориш хлебарница например. В Гърция щом си попаднал в тази категория, нямаш право нищичко да правиш. Непрекъснато арестуваха баща ми и братята ми, разпитваха ги, биеха ги. Постоянен тормоз. Двама от братята ми издържаха изпитите за университета, но не им дадоха да учат.

За да мога нещо все пак да ям, трябваше да работя. Когато станах на 15, поправих в свидетелството си раждане годината на 34-та и така изведнъж станах на 19 и вече можех да работя. Обикалях хълмовете около Атина, където се добиваше боксит и работех. Завърших вечерна гимназия. Исках да продължа да уча, но знаех, че няма да ми разрешат заради произхода. Един ден баща ми каза, че вместо да се блъскам тук напразно и да хабя пари, без да имам никаква сигурност за бъдещето, по-добре да ида в чужбина.

Аз съм госпожица

През 1955 г. се озовах във Виена с последните пари, събрани от баща ми. Знаех само три думи на немски: ich bin Fraeulein (аз съм госпожица). Това казваше сестра ми на немските офицери по време на окупацията в Гърция. За съжаление тия думи много не ми помагаха. Освен това се оказа, че за да се запиша в университета, трябва да държа приемен изпит. Намерих някакви гръцки учебници, четох, явих се на изпит, приеха ме. Но нямах пари, за да живея. Нямаше как да се издържам с фразата “Аз съм госпожица”. Някакви гърци ми казаха, че мога да се преместя в Берлин, където имало организация, която ти намирала работа, ако си студент. Така и направих.

1 западна марка за 4 източни

Да, имаше организация, която ти намираше работа. Но трябваше да си записал за студент. А за целта трябваха 60 марки. Нямах ги. Една година прекарах в ужасен глад. Залитах от глад, не можех да се движа, не можех да вдигна книга. Ядях най-много по-три пъти на седмица. По онова време Източен Берлин спаси живота на много гръцки студенти. Защото една западна марка беше равна на четири източни. Всеки от нас намереше ли или изкараше дори една марка, тичаше да я смени за източни и да се нахрани. Съвсем на границата, но в съветската зона, имаше барачка, където продаваха разни неща за ядене. Аз взимах грахова супа, която струваше 4 гроша.
След една година такъв кошмар баща ми внезапно ми изпрати 15 долара. Веднага платих таксата, записах се за студент, след което ми намериха и работа. Първия работен ден изкарах 10 марки. И отивам пак в същата барачка. Чудя се какво да си взема – две грахови супи, грахова супа с вурст или свински котлет с картофи. Гледах, пресмятах, накрая поръчах котлет. Лелките ми се смеят и викат: “Дете, какво се е случило?” Доволен им казвам, че съм получил първата си заплата. Те ме поздравяват. Грабвам чинията с котлета и я понасям към високите масички. Сещам се обаче, че съм забравил хлебчета. Те бяха безплатни и се канех да взема поне десет, да има и за следващите дни. И когато се връщам при чинията си, що да видя – един клошар захапал от котлета ми. “Той е мой!” – викам. А той: “Много съм гладен!” и продължава да дъвчи. Оставих го и си казах, че това е сигурно е Божието наказание за лакомията ми. Ако си бях взел пак грахова супа, нямаше да се случи така. Но аз направих прекалено голяма крачка, исках веднага да стана “друг” и останах с пръст в уста.

Политически активист

Следването ми се проточи, защото се захванах с политика. През 60-те по междуправителствена спогодба като гастарбайтери в Германия дойдоха много гърци. Никой не се грижеше за тях – нито Гърция, нито Германия. Живееха в мизерни условия, не знаеха езика. Добре, че бяхме ние, студентите. Вече имахме землячески дружества и си помагахме. Станах председател на едно от тях. Какво ли не съм правил? Колко пъти ми се е случвало да ида с някоя гъркиня на преглед при гинеколог. Стоя зад паравана и превеждам, защото иначе тя нищо не разбира. Правили сме училище по добро поведение. Казвах им: “Като влезете в кръчма, няма да викате, както правите у дома. Немските кръчми са пълни, но тихи. Ако на съседната маса има момичета, които ви се усмихват, това не означава, че веднага трябва да идете при тях и да ги поканите да си тръгнете заедно.”
1967 г. в Гърция се установи военна диктатура. Всички гърци в чужбина излязоха на улиците на протести. Заради тази ми дейност в Гърция ме осъдиха на 2 години и половина затвор.
Не се интересувахме толкова от положението в Германия, колкото от политическата ситуация в Гърция, но понеже нещата като време съвпаднаха, винаги ни свързваха с протестите на студентите от 68-а.

Турците

Турците дойдоха малко по-късно след гърците и бяха в още по-неблагоприятна ситуация от нас. Нямаха си студенти, нямаха си никой, който да е на тяхна страна. Натикаха ги в гета. В Западен Берлин отначало бяха дошли само жени – такава беше работата. Те естествено искаха да си докарат мъжете. Немците им казваха, ако намерят работа за мъжете си, нямат нищо против да вземат и тях. И тогава техните почнаха да ги изнудват. Обещаваха, че срещу 15 000 марки ще им осигурят договор. Познавам турски семейства, които си продадоха и последната крава в Анадола, за да дойдат в Берлин, след което се оказваше, че договорът е фалшив. Така е било преди, така е и сега – бедността е добра среда за разцвет на търгашите. Но на държавните служители изобщо не им пукаше. Ако Германия днес има проблеми с турците, то е защото от самото начало не направи нищо, за да ги интегрира. Само ги използваше.

Професор

Когато завърших следването си по архитектура, започнах работа като гост-професор във Висшето училище по изящни изкуства. Един ден обявиха мястото ми за редовно професорско. Никой освен мен не се яви и пак не ме направиха редовен професор. Поради две причини – първо: защото имах клеймото на активист от 68-а и второ: защото бях с гръцки паспорт. Аз и до днес съм с гръцки паспорт. Не защото съм чак толкова горд грък, а защото исках да изпитам как действа демокрацията, доколко е истинска. Исках да разбера как ще реагира едно общество, към което аз съм се нагодил, спазвам неговите закони с изключение на едно – не съм си сменил гражданството. Единственият ми грях беше, че съм чужденец. И това си остана непростим грях. Всички се надяваме, че сега, когато държавите ни са в ЕС, ще е друго. Обаче само се надяваме. На практика обществото си е останало едно и също. То продължава да не обича чужденеца.

Родината

Родината е това, което си изживял като дете. После, с годините, колкото по-далече живееш от мястото на раждането си, толкова по-големи са проблемите ти с родината. Бих я определил като съвкупност от много първи мигове – когато за първи път си стъпил бос върху счупени стъкла, когато за първи път майка ти е превързала раната, когато за първи път си паднал от дървото, първият шамар от дядо, първата утеха от баба, първият път, когато си спрял, за да чуеш как пеят птиците… Ако живееш далеч от мястото на тези първи изживявания, с времето лошото се забравя и спомените стават все по-прекрасни. Аз съм реалист и знам, че родината е визия, тя е спомените на едно пораснало момче и няма нищо общо с реалността.
Защото по-късно си правиш друга родина и тя е стаята, в която спиш, където е бюрото ти, книгите ти, любимата ти музика. И тази стая е на съвсем друго място, в друг град, в друга страна, далече, далече от мястото на първите спомени. Често искаш да се върнеш там, където си спал като момче, но откриваш, че не можеш да издържиш повече от две-три седмици, е вече те тегли обратно към новата ти родина.

Предател или приятел

Никой никога в Гърция не ме е обвинявал, че съм напуснал страната. Само това лято ми се случи една журналистка да ме нарече “предател”. Обаче аз само плюнах и си тръгнах. Поводът беше, че силно критикувах съвременна Гърция. Малцина от днешните гърци знаят кой е Сократ, малцина са чели “Антигона”, обаче иначе са много нафукани. В антична Гърция за боговете е имало два смъртни гряха – майцеубийството и това да се отнесеш зле с чужденеца. И какво наблюдавам при днешните гърци? Те също са високомерни спрямо чужденеца. Сякаш самите те дълго време не са се скитали по чужди държави. Във всяко гръцко семейство има човек, който по някое време е бил “чужденец” някъде по света. Но така се получава, когато един беден народ от селяни почне да получава много пари и си навири носа. Пазете се, това скоро ще дойде и при вас! Западноевропейските фирми ще отворят различни фабрики при вас, изведнъж ще видите, как стандартът ви на живот се повишава, ще придобиете по-високо самочувствие, но това е само привидно добро. Защото ще почнете да се боричкате помежду си за повече пари, ще станете други хора, ще изгубите човещината си. А когато един ден поискате да ви плащат дори само с едно евро повече, работодателите ще си вземат шапките и ще се изнесат в Азия. А вие първо ще сте изгубили човешкия си облик, а после ще изгубите и работата си.

Към младите

Като ходя из Източна Европа и навсякъде чувам едно и също: “Вземи ми ме при теб, готов съм на всякаква работа!” Човек трябва да е любопитен към всичко, да е готов да работи всичко, но не на всяка цена. Затова нека си определи цената и да си я отстоява. Иначе смятам, че младите хора от Източна Европа трябва да отидат на Запад, за да видят, че там не е раят. Но преди да тръгнат, ако не знаят историята на страната си, да я прочетат, да я научат, и да вървят напред с гордо вдигната глава. Да не позволяват да ги взимат за втора категория хора, само защото идват от по-бедни държави. Преминал съм през всички слоеве на западното общество, почнал съм отдолу, бил съм и “горе” и знам, че тук умеят рафинирано да скриват не съвсем демократичните си мисли зад красиви фрази. Младите хора трябва да се научат да се преборват с тези кухи фрази. Всеки по свой начин.

Снимки: авторката

Ние, балканците

Обединява ни това, че сме глупави хора. Вместо да се обединим и да бъдем силни, ние все се дърляме. Гледам по телевизията премиерите на разни балкански държави. Появи се при тях Буш и Блеър, потупа ги по рамото и те веднага почват да се държат сервилно. Не бива така, момчета! Дайте си повече тежест! Но кой ме слуша?
Ето, в моята кръчма работят хора от целите Балкани. Да са се скарали? Да са се сбили? Не! Значи могат да се разбират. Толкова сме близки един до друг, а все ровим да открием кое ни разделя. Бях веднъж в Струга и почвам да разучавам една песен. Държа пред мен лист с текста. Идва един македонец, дърпа ми листа и вика: “Това е македонска песен, а тук текстът ти е на български! Не бива така да я учиш!” Е, не сме ли глупави хора?

Щом животът играе и аз ще играя

Докато бях студент, все така се случваше, че живеех при някоя възрастна дама. Пет хазяйки смених и петте все ме питаха защо уча архитектура, а не съм станал актьор. Може би съм приличал на някой актьор, който тези възрастни дами са харесвали, не знам. Последната обаче беше най-напориста, сама отиде и ме записа на курс по актьорство. Дори ми плати първата вноска. А на мен взе, че ми хареса. Естествено, взимаха ме все грък да играя. Шест-седем филма имам, но най-голямата популярност дойде със сериала “Линденщрасе”. В 500 серии съм се снимал.
Днес вече съм актьор само тук, в “Терцо мондо”, но това ми харесва. Всяка вечер различни хора, движение, песни. Има и такива, които редовно идват.
Кръчмата имам от 1974 г. Това е първата гръцка кръчма в Западен Берлин. Едни италианци я продаваха и търсеха грък да я купи, защото я замислили като място за политически сбирки. Оттам и името – “Третия свят”. А италианците правят пица, испанците предлагат риба, само в гръцките кръчми се говори непрекъснато за политика. И сега тук събираме помощи за бедстващи народи, помагаме на балканците, правим какво ли не…

Интервюто се проточи. Посетителите почват да тропат и да викат Костас да запее пак. Той ми се извинява, че все пак му се налага да си върши работата, взима китарата и подкарва:
“Обичам те, защото си хубава,
обичам те, защото си тук,
обичам целия свят, защото ти живееш в него.”
После обаче се връща обратно при мен. Забравил да ми каже нещо.

Независимостта като проблем

Има по-добре и по-зле функциониращи общества. Немското е от първия тип. Тук можеш да получиш документ по телефона. Докато в Гърция или България не е така. Там трябва с дни да се редиш на опашка, докато получиш едно разрешително. В Германия регулаторът са парите. Възрастната майка няма нужда от помощта на своята дъщеря, защото има добра пенсия, защото има осигуровка. Докато при нас осигуровката е семейството. При нас хората знаят, че не могат да се надяват на парите, защото законите са се променили сто пъти и междувременно са изяли парите им. Единствената опора им остава семейството. На Запад не си признават, но аз знам, че ни завиждат за това. Защото в момента, в който станеш независим благодарение на парите си, оставаш сам. Имаш свобода, но не знаеш какво да правиш с нея. Докато ние сме зависими един от друг, тежим си, пречим си, но не можем да си представим живота поотделно. Силата на бедните е в семейството. Дори и да пеем, “дръжте си за вас старите баби”, ние никога не бихме ги оставили в старчески дом. Това ни е съдбата и колкото и да се мъчим да избягаме от нея, тя винаги ще ходи подире ни и ще ни застига.

Берлин–София

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.