Филип Трифонов: Не съжалявам, че останах в България

Имаме талантливи актьори, но положението с режисурата куца, смята един от любимците на българската публика

Филип Трифонов. Снимка: авторката.

Филип Трифонов е роден на 4 май 1947 г., учи актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на Апостол Карамитев. В киното пробива с ролята на Ран от „Момчето си отива”, където си партнира с Невена Коканова. Участва в български кино класики като „Преброяване на дивите зайци”, „Оркестър без име”, „Адио, Рио”, „Лавина”, „Иван и Александра”. Автор е на пиесите „Западна Германия – отечество мое” и „Тя”, поставя началото на жанра „stand-up comedy” у нас. Съосновател е на Естествен театър „Трифоноф & Гундеров” заедно с режисьора Николай Гундеров. От есента на 2006 г. работи в Сатиричния театър, където играе в постановките „Тестостерон” и „Детектор на лъжата”.

– Г-н Трифонов, как се чувствате след повече от 35 години в киното и театъра?

– Чувствам се добре за годините си и това го отдавам най-вече на положителните емоции, свързани с работата ми в киното…..

– Последните години като че ли сте се посветил повече на театъра?

– Подсещате ме за периода 1980/1990, когато бях посветен на киното като щатен актьор в Киноцентъра… След като стана ясно тогава, че киното е последното нещо което интересува „раздавачите на куфарчета”, се посветих на товаро-транспортна дейност, работейки две години в Германия като транспортировач на мебели. Връщайки се в България, продължих близо година да се препитавам от транспортната дейност, като шофьор на такси, и след кратко посвещение на киното в „Гори, гори огънче”, ща не ща трайно се посветих на театъра. През тия години създадохме „Естествен театър Трифоноф & Гундеров” със спектакъла „Аудиенция” от Вацлав Хавел, а със „Западна Германия –отечество мое” и „Тя” поставихме началото на „ресторантския” театър в България… Преди година новият директор на Сатиричния театър г-н Васев ни покани с Павел Попандов и Николай Гундеров в щата на поверения му театър и това сякаш ме върна в годините, когато с господин Попандов деляхме щата на Киноцентъра.

– Играете в две комедийни постановки в Сатиричния театър – „Детектор на лъжата” и „Тестостерон”. Публиката излиза от залата с широка усмивка. Според вас това ли е смисълът на театъра – да забавлява?

– Мисля, че за мнозинството занимаващи се с театър творци е много трудно да правят театър, в който по несериозен начин се говори за сериозни неща, не всеки е призван за това. Както не всеки може да напише „Добрия войник Швейк” и „Параграф 22”…, но трябва да се стреми. Ако зависеше от мен, бих включил тези два романа в учебната програма. Така че рецептата за добър театър опира до таланта, вкуса, чувството за хумор и гражданската позиция на режисьора.

Филип Трифонов в гримьорната на „Сатиричния театър“. Снимка: авторката.

– В „Тестостерон” играете с млади актьори като Захари Бахаров, Васил Сумрачки, Герасим Георгиев. Какво мислите за поколението, което навлиза в актьорската професия през последните години?

– Мисля, че талантливи актьори се намират и на улицата, но с режисурата положението куца.

– Как избирате ролите си? Отказвали ли сте роля? Има ли такава, която не бихте изиграли или постановка, в която не бихте участвали?

– Навремето като актьор в театър „София” отказах да изиграя една епизодична роля заради снимки в киното и се наложи да си подам оставката. Като студент съм отказвал роли в киното и то при мастити режисьори, но бях убеден, че постъпвам добре с оглед на бъдещите ми филмови изяви. Нещо като японската пословица „една крачка назад, две напред”…

– В „Детектор на лъжата” героинята на Албена Колева през цялото време се ядосва, че мъжът й харчи пари за пиене, докато дъщеря им „ходи без телевизор”. Телевизията у нас като че ли измести книгите, театъра, киното. Какво мислите за това?

– След 1990 г. има повече книги, повече телевизия, повече кино и театър. Така човек има по-голям избор или човек се познава по това каква телевизия ще избере… Аз лично гледам канала „History”.

– Много ваши колеги се снимат в телевизионни реклами. Вие имали ли сте подобни предложения?

– Това, че не съм имал подобни предложения, не е страшно, по-лошото е, че за роля в игрален филм получаваш по-малко от участие в подобни реклами. Аз лично бих предпочел да измислям реклами.

-Какво означава „успял” актьор в България?

– Актьор, участвал в някаква реклама и участващ в каквото и да е телевизионно предаване, според сегашните критерии се води за „успял”. Актьор: народен представител и министър са сред най-успелите в актьорската професия. Актьорът Роналд Рейгън се води за най–успешния американски президент след войната. Аз лично за успели като актьори смятам Алберто Сорди и Нино Манфреди (Бог да ги прости).

– Театралните салони се напълниха, не липсва зрителски интерес. С българското кино обаче нещата не стоят точно така. Според вас защо?

– Мисълта на Ленин „От всички изкуства за нас най-важно е киното” сякаш е непозната за българските законотворци и сега пари за два игрални филма в годината я има, я не. Не познавайки библейската мъдрост „По киното им ще ги познаете”, управляващите в държавата напразно се опитват да представят страната ни в благоприятна светлина пред света. Отделно, че кинотворците у нас в голямото си мнозинство са майстори на „кахърното киноизкуство” и са неспособни да видят една кахърна история откъм абсурдната й страна, за да ни доближат до истинското киноизкуство. Малкото на брой филми ограничават достъпа и на творци като авторите на „Георги и пеперудите” и „Самотни сърца”.

Филип Трифонов, Павел Попандов и Албена Колева в „Детектор на лъжата“. Снимка: Сатиричен театър

Какво мислите за филма на Милена Андонова „Маймуни през зимата”, в който участвате и вие?

– Филмът получи наградата в Карлови Вари. Достоен филм. Една от трите новели, за момичето без софийско жителство, страда от прекалена кахърност, заради което изпълнителката на ролята (Диана Добрева – б.а.) е и …наградена! А изпълнителката на ролята от следващата новела (Ангелина Славова – б.а.), на жената страдаща от безплодие (една история къде, къде по-кахърна) се държа блестящо и „некахърно”, като по учебник, но не бе наградена….

– Във филма си партнирате с фолк-певицата Бони, която дебютира в киното. Трудно ли се играе с човек, който няма актьорска подготовка?

– Изборът на Бони според мен беше едно от многото добри неща във филма. Първо защото нейната героиня е циганка и ако бяха избрали някоя черноока актриса, нямаше да звучи така документално и второ, тя стои добре на екрана и много сериозно подхождаше към ролята, не правейки нищо, в което не е убедена. По принцип за мен е трудно е да се играе с лошо написан диалог, а това у нас е повсеместно явление. Сегашните режисьори си мислят, че могат да пишат, а те с изключение на Людмил Тодоров, не могат да пишат и ставаме свидетели на … кахърно киноизкуство. Но тук трябва да благодаря на г-жа Андонова, че ми даде възможност да преправим написаното и да се очовечат епизодите, в които си партнирахме великолепно с Бони.

– Значи ли това, че вие можете да пишете диалог?

– Ами значи, щом в продължение на 14 години се препитавах с написани от мен текстове и хората в ресторант „Жълта крава” или „Отвъд алеята… зад шкафа” се забавляват и то – докато се хранят…

Филип Трифонов с актьора Добрин Досев в постановката „Тестостерон“. Снимка: Сатиричен театър

– И двата ви спектакъла „Западна Германия – отечество мое” и „Тя” определяте като „stand-up comedy”. Кое е особеното на този жанр?

– Особеното е, че актьорът е прав, докато забавлява публиката със собствен текст. За това начинание трябва да благодаря на г-н Александър Секулов от Пловдив, който през 1999 година след представление на Е.Т. „Трифоноф & Гундеров” в „Конюшните на царя” ми каза: „Майна, ти можеш да пишеш, защо не напишеш нещо за моето бистро „Петното”, нещо като „stand-up comedy”… И аз написах „Западна Германия…” Винаги ще съм му благодарен за това. После с този спектакъл 3 години се показвах в ресторант „Жълта крава” и обиколих българските общности в Канада и САЩ. Жалко, че такива хора не са продуценти в киното и театъра. Бих искал и г-н Станислав Раковски, съдържателят на ресторант „Отвъд Алеята зад шкафа” да се занимава с продуцентство, след като ни предостави безвъзмездно сцена за представления.

– Как реагира българската публика в чужбина?

– Реагират спонтанно и като намерили добро място да отгледат децата си.

– В един интернет сайт за кино ви цитират така: „Българи са онези, които навреме избягаха от държавата. Родината ти е там, където ти плащат добре. А когато я напускаш, вината не е в теб, а в тези, които те гонят.” И все пак вие сте в България… Какво ви накара да останете тук?

– Ако се върнем на това изказване, ще видите, че там не пише „които навреме избягаха от държавата” ,а „които навремето избягаха от Н. Р. България”… Бяга се от затвор, от концентрационен лагер. Сега няма бягане. Сега границите са отворени, отново сме част от модерния свят. Така че, ако бях избягал през 1967 година, щяха да ме обявят за „изменник на родината” и да побъркат родителите ми. Останах и не съжалявам. Имах късмет. Това, че много мои колеги след 1989 година заминаха да гледат децата си в чужбина, само може да ни радва, че са имали тази възможност. Има разни дипломати, с години не са се връщали в България, на тях лесно ли им е? Защо да не се поставим на тяхно място? Един мой колега беше дипломат, не издържа и се върна.

Филип Трифонов. Снимка: авторката.


-Участвал сте и в други български филми, които днес се определят като „култови” като „Оркестър без име”, „Адио Рио”, „Лавина”… Според вас на какво се дължи успехът им дори след толкова много време?

– Откровено казано, гордея се с участието си в сериала „Селцето” на режисьора Иван Терзиев, един спрян от цензурата филм през 1977 година и видял „бял свят” едва след 1989 г. Филмите „Иван и Александра”, „Защитете дребните животни”, „Силна вода”, „Преброяване на дивите зайци”, „Забравете този случай”… Навремето те получиха не само наградата на публиката, но и на критиката. Те и сега имат успех, защото дават ясна представа за времето, в което сме живели и не са правени от титани на кахърното мислене.

– Преди години бяхте кинозвезда в мащабите на България. Липсва ли ви това време? Разпознават ли ви по улиците, поздравяват ли ви?

– По-интелигентни хора ме разпознават… Все пак не всеки се интересува от историята на българското кино.

– Какво се случва с изкуството в България през последните години? Каква посока мислите, че ще поеме?

– За да мога да отговоря а този въпрос, заплатата ми трябва да е поне 1800 лв.,а не пет пъти по- малка.

– В „Детектор на лъжата” играете хипнотизатор, който без да иска разкрива дълго пазените тайни между двама съпрузи. Кого бихте поставили на детектор на лъжата в реалния живот?

– Тези, които отговарят за „европейските пари” в момента, може би и тези, които вече 20 години една магистрала не можаха да построят.

– След края на постановката миналата седмица зрителите дълго ви аплодираха изправени. За кого трябва да играе актьорът – за себе си или за публиката?

– Славеят ако пее за себе си, оперният певец пее за публиката. Същото важи и за актьора.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.