Тъжната съдба на лидерите от “коалицията на желаещите”

Американският президент Джордж Буш на неочаквана визита във въздушната база Ал Асад в иракската провинция Анбар. Буш отиде при военните заради нарастващите критики от Конгреса, които настояват американските войници да последват коалиционните партньори и да се изтеглят от Ирак. Снимка: Ройтерс

Това беше необичайно самотно рандеву. Пред оредяла група репортери, един провалил се президент и датският му съюзник си стиснаха ръцете, усмихнаха се за пред камерите и заговориха за предстоящия уикенд, по време на който възнамеряват да се отдадат на планинско колоездене и риболов.

Покана за посещение в ранчото му в Крофърд, Тексас, е рядка чест. И президентът Буш я оказва само на най-близките си приятели. За седемте години, откакто заема президентския пост, само шестима световни лидери могат да се похвалят, че са били негови гости там и в официалната резиденция в Кемп Дейвид. Единият е руският президент Владимир Путин, който сега е заклет враг и активен член на така наречената „ос на лукавите“. Той, както и колегите му от Франция и Германия Жак Ширак и Герхард Шрьодер, загубиха благоволението на Буш, когато отказаха да подкрепят инвазията в Ирак.

От останалите петима, всички изтъкнати лидери на „коалицията на желаещите“, само датският министър-председател Андерс Фог Расмусен е все още на власт. Останалите – Тони Блеър във Великобритания, Хосе Мария Аснар в Испания, Силвио Берлускони в Италия и Джуничиро Коидзуми в Япония – вече напуснаха високите си постове – прогонени от гневни гласоподаватели или подали оставка и с опетнено наследство. Някои планират да се върнат в политиката, други избягват светлината на прожекторите, опарили се от злополучното си участие в Ирак.

Първият скалп беше на Хосе Мария Аснар и той успя да изплаши дори най-верните съюзници на Вашингтон. Като министър-председател на Испания, той се готвеше за лесна победа на изборите през 2004 година, когато атентатите във влаковете за Мадрид убиха близо 200 души. Направи катастрофалната грешка – обвиняваше баските сепаратисти, дори

Бившият испански министър-председател Хосе Мария Аснар беше първата жертва от лидерите на “коалицията на желаещите” в Ирак. Той беше обвинен, че участието на испански контингент в Ирак е превърнало Мадрид в мишена за терористите. Снимка: Ройтерс

след като стана очевидно, че атентатите са дело на ислямски терористи. Аснар загуби не само заради тази заблуда, но и заради разпространеното убеждение, че именно участието на Испания във войната, въпреки силното обществена съпротива, е причината страната да се превърне в мишена за терористите. Първият ход на Хосе Луис Родригес Сапатеро, след като спечели изборите, беше да обяви изтегляне на испанските войски от Ирак, което – както се очакваше – предизвика гнева на Вашингтон.

След това дойде ред на Португалия. Тя изтегли войските си в началото на 2005 година, малко след като Жозе Мануел Барозу, домакинът на срещата на върха за планиране на войната на Азорските острови, подаде оставка, за да стане председател на Европейската комисия. Новият престижен пост донякъде успокои Барозу, който се оплакваше, че е бил подлъган от Вашингтон да подкрепи войната и насъскан от агресивния Аснар. Миналия февруари Аснар, който в момента води специализантска програма по политическо лидерство, за първи път призна публично, че войната е била основана на неверни сведения на разузнаването.

Силвио Берлускони, пламенният бивш премиер на Италия, не е от хората, които се извиняват, но растящото обществено недоволство срещу войната, подхранено и от случая, при който американски войници застреляха италиански агент, който връщаше отвлечена журналистка, го принудиха да обещае, че ще изтегли трихилядния италиански корпус от Ирак. Въпреки това, преди електоратът, разгневен от кризата в Ирак и от бушуващите корупционни скандали, да посочи на Берлускони вратата бяха изтеглени едва 300. Неговият наследник Романо Проди използва първата си реч като премиер, за да обяви, че войната е била „фатална грешка“ и да допълни, че Италия ще изтегли контингента си до последния човек.

Господин Коидзуми, най-популярният политик в следвоенна Япония, се измъкна почти неопетнен от войната в Ирак, до момента, в който криза с японски заложници заплаши рязко да обърне общественото мнение срещу него. Въпреки че недоволството в японското общество срещу ангажирането в Ирак беше силно, изпращането на японските сили за отбрана във военна зона за пръв път след Втората световна война, донесе гордост на нацията, която дълго време търпеше унижението да предоставя своята отбрана на други страни. Господин Коидзуми си тръгна невредим, оставяйки своя наследник Шиндзо Абе да обира негативите от близостта му с все по-непопулярния Вашингтон.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.