Норвежките арийчета и българските сирачета

Възпитаници на Дома за деца, лишени от родителски грижи в Трън. Снимка: Булфото

Инцидентите (тази дума е твърде слаба), които се случват в домовете за деца, и историите, които се завихрят около тях, упорито извикват асоциации със съдбите на децата от „Лебенсборн”.
„Лебенсборн” е другата страна на историята за „чистата арийска раса”, фактите за която доскоро бяха плътно покрити. В Норвегия тази история се разгръща по най-драматичен начин. След окупацията на страната хитлеровата върхушка решава, че генетичният материал на норвежкия народ е „чист” и той трябва да бъде използван, за да се множат представителите на ”чистата раса”, бъдещите господари на света. Хитлеровите войници са насърчавани официално да установяват връзки с норвежки момичета и да се погрижат да осигурят забременяването им. Не след дълго войникът отивал там, където „дългът го зовял”, а момичето получавало дискретно писмо, с което го канели да се освободи от бременността си в специално уредени за това домове. Повечето деца били изоставяни и грижата за тях поемали домовете „Лебенсборн”.

След края на войната тези деца (около 12 хиляди в Норвегия) изпадат в неописуемо ужасно положение. Норвежкото правителство се опитва да ги заличи от своята реалност: подготвя се екстрадицията им в Германия, (по-късно и в Австралия). Това не е случва поради забрана от ООН. Виден психиатър диагностицира вродени психически дефекти на децата от „Лебенсборн”, т.е. тезата за качествените и некачествени човешки същества абсурдно триумфира отново след края на войната. Отхвърлени и дискриминирани от норвежкото общество, тези деца се оказват във вихъра на следвоенните страсти на герои и предатели. Те понасят клеймото на виновника, без самите те да са виновни. Търпят издевателства и насилие в домове за изоставени и проблемни деца. Изпитват затруднения да се интегрират в обществото, да си създадат среда, да си намерят работа. Много от тях се самоубиват или бавно потъват в блатото на алкохола и наркотиците. В продължение на десетилетия обществото пази лъскавата си фасада на „едно от най-демократичните общества” в света, темата е заровена в мълчание и скелетите се пазят грижливо укрити в гардероба.

През последните десетилетия концепциите за хуманност обаче придобиват нови измерения. И докато обществото се гърчи в преоценка на понятията си, 60 години по-късно тези бивши деца отварят уста, за да кажат истината. През 2002 г. норвежки съд присъжда еднократни обезщетения за претърпените страдания на тези, които все още са живи. Смисълът не е в обезщетенията – дълбокият хуманен смисъл е в признаването на несправедливостта и погубените съдби на тези хора – и на вината на обществото. През 2006 г. те се обръщат към Съда по правата на човека в Страсбург – и губят делото. Норвежката държава „печели” с аргумента, че Конвенцията за човешките права е подписана от нея през 1953 г., а престъпното отношение към децата от „Лебенсборн” се е случило преди това. Ищците са единодушни: делото ще продължи, защото всъщност това отношение ги е белязало и съпровождало през целия им живот.

През 2008 г. децата в българските домове също отчаяно се въртят във вихъра на страстите на възрастните. Ето лелка, която обяснява как се е развихрила любовна драма между дете и 70-годишен дядо, как „палавата Клара” просто не подлежи на никакви наказателни мерки, как кмет пренебрегва предписанията на държавен орган и решава да се погрижи по негов си начин в поверения му вилает Трън, как децата изнудват местния кръчмар… ще чуете как тези деца стават жертви на чуждите страсти и грешки. Те няма как да излязат от този вихър – те са деца и не владеят интелекта и уменията на възрастните, за да разберат какво се случва с тях и да потърсят помощ. И „кадрите” на домовете, при цялото ми почитание към тяхната работа, не са подготвени да работят с тях. Наистина да „го подсушиш и да го нахраниш” не е достатъчно.

След време бившите деца, израсли в нашите домове, може да дръзнат да търсят признаване на техните страдания и провалени съдби чрез съда или просто от обществото. Много вероятно е отново да се разгори дискусия. И на въпроса: ”Какво направихте вие, за да се погрижите за нас?”, всички ние да имаме само един жалък отговор: „Пускахме SMS-и”.
Нашите SMS-и няма да променят съдбите на тези деца. Няма да ги променят каквито и да било актове на индивидуално милосърдие. Тази ситуация има дълбоки социални корени и трябва да бъде решена на държавно и обществено равнище.

Деца се разхождат пред Дома за деца, лишени от родителски грижи в Трън. Снимка: Булфото

Колкото и да се правят на ощипана госпожица, за която трябва да се говори „с любов”, или да хвърлят смехотворни манипулативни твърдения в обществото, българските управляващи трябва да погледнат реалността – този начин на отглеждане на децата не е хуманен, превръща ги в жертви на възрастните и не опазва техните човешки права. Този проблем е срам за България, която претендира да е европейска страна, и трябва да бъде ликвидиран възможно най-скоро. Аргументът „липса на политическа воля” едва ли е приложим при създалите се обстоятелства. От друга страна, моментът е повече от благоприятен за осъществяване на коренни промени. Доколкото съм осведомена, специалистите в областта на грижата за децата са на мнение, че тези домове трябва да бъдат закрити: добрата и достъпна алтернатива е децата да бъдат отглеждани в семейства от типа на SOS „Детски селища”.

България има човешки потенциал за осъществяване на такава промяна (както специалисти, така и хора, готови да работят за тази кауза). Вечният финансов недостиг също не може да бъде аргумент за бездействие. Филмът за Могилино не дискредитира България, а популяризира проблема и създаде възможности за събиране на финансови средства. По всяка вероятност и Европейският съюз ще предостави голяма част от нужните фондове. Едно ядро от добри специалисти плюс няколко добре подготвени мениджъра, на които да се предоставят ресурси и да се съдейства на всички нива, плюс вече изградената система по места на Държавната агенция за закрила на децата, могат да обединят усилията си за краткосрочно ликвидиране на проблема. Това е напълно реалистично – ако на този екип се създадат условия да се изтръгне от мъртвата хватка на родните административни и всякакви неуредици и да работи по европейски. А това наистина е нужно – не само на изоставените деца, но и за моралното здраве на обществото.
Все отнякъде трябва да се започне…

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.