СофияПловдивВарнаБургасРусе

Кризата във вестниците или кой ще замени Тошев и Гочева

Тошо Тошев. Снимка: Булфото
Венелина Гочева. Снимка: Булфото

Тошо Тошев, главен редактор на “Труд” и Венелина Гочева, главна редакторка на “24 часа” ще бъдат сменени. Този слух се носи в професионалните среди. Появява се периодично в последните години. Защо? Очевидно има настроения, че с вестниците става нещо лошо и главните им редактори трябва да бъдат сменени.
Какво по-точно става с двата най-големи вестника? Количествената страна на кризата е спадът на тиражите. Пред 1998-2000 г. в. “Труд” е бил с рекордни тиражи – 300-400 хил. през седмицата, 500 хил. в събота. Днес е около 95 хил. през семицата, 160 хил. в събота. Тоест спадът за 8-9 години е над 300%. Намаляване на тиражите на традиционните вестници има в цял свят, но такъв драстичен спад като в България е необичаен. Подобно е и с “24 часа” (в момента с тираж около 70 000 през седмицата, при 220 000 през 1997 г., но с рязък спад още през 1998 г.).
Този отлив на читатели периодично подхранва слухове за смяна на главните редактори на двата вестника. През 1999 г. има действителна смяна на главния редактор на “24 часа” – Валери Найденов, което подкрепя очакванията, че издателите на двата вестника, “немците”, както ги наричат, ще вземат мерки. Неотдавна в. „Уикенд“ писа, че главната редакторка на „24 часа“ Венелина Гочева ще бъде сменена (виж тук справка за Гочева). След седмица публикува опровержение, че твърденията не отговарят на истината, подписано от прокуриста на пресгрупата.
Допреди няколко години обаче нищо особено застрашително за бизнеса на издателите не се е случвало – тиражите падат, разходите намаляват, а рекламите на страниците се увеличават. Важното е било да се запази статуквото, да няма сътресения, които да попречат на бизнеса.
Какво обаче се промени сега? България вече е член на ЕС. Издателите от ВАЦ вече не са толкова притеснени за бизнеса си тук, който силно можеше да се повлияе от политиката по-рано – която толкова обича да се бърка в медиите.
Но междувременно се случи нещо, което показа, че двата основни вестника в България са професионално изостанали, тенденциозни и истерични, което навреди на авторитета на ВАЦ в Европа.

Случаят “Батак”

“Труд” и “24 часа” бяха двата основни вестника, които раздухаха до национален въпрос един тясно професионален случай, една дисертация, която щеше да бъде представена на семинар, да мине на обсъждане в научните среди и никой нямаше да й обърне внимание. Но двата вестника измислиха враг и дни наред се бориха с него (виж тук за случая).

Статията в сп. „Шпигел“.

Трудно е да се прецени дали това е криворазбран професионализъм – измисляне на скандал, за да се спечели общественото внимание или иманентна на двата вестника истеричност, която води до откровени лъжи.
Няколко месеца след случая в немското сп. “Шпигел” се появи статията “Терор заради една картина”, описваща случая “Батак” – как авторката на дисертацията е заплашвана, тероризирана по телефона и т. н. “Шпигел” рисува картина, характерна за едно изостанало общество и националистическа истерия, типична за Балканите. На практика публикации в двата вестника станаха повод за нелицеприятни за България статии в немския печат.
Сп. “Шпигел” си е дало труда да прати журналисти във в.”Труд” да говорят с главния редактор. И те го описват като плейбой и парвеню, с разкопчана риза и златен ланец, духащ пушек от пурата си (виж тук цялата статия от “Шпигел”). След тази статия целият немскоезичен печат, не само в Германия, се почувства длъжен да опише случая и да обърне внимание на двата “булевардни” вестника (както ги нарича “Шпигел”) – издания на ВАЦ. Това предизвика издателите да пратят делегация в България, начело с Бодо Хомбах, бившият политик, който сега е на служба във ВАЦ. Освен с главните редактори, германците се срещнаха и с президента Първанов, като навсякъде са се сблъскали със същата невежествена параноя по случая Батак.
Очевидно ВАЦ има проблем. Неговите два вестника в България съвсем не съответстват на равнището на европейски медии. Дискредитират страната и издателя.
Че нещо не е наред с двата вестника се вижда от пръв поглед. Само ако нареди човек “Труд” и “24 часа” до няколко европейски или световни вестника от същата дата, може да остане смаян от заглавията: „Пържолите по 9,50 за Коледа”, „Гласят жива гъска за Саркози” („Труд”), „Продаваме метеорити по 1500 лв. килото“, „Мамят с размразени пържоли“ („24 часа“) и т. н.

Характерни заглавия в „Труд“ и „24 часа“ с „искат“ и „пускат“.

Невярна информация, авторско право, език и стил

Откъдето и да го погледнеш, българските вестници (не само “Труд” и “24 часа”), миришат на цървул. И са пълни с невярна информация, с юридически неиздържани публикации, които в една западна страна биха довели в съда до големи обезщетения на засегнатите, но тук още няма широка практика хората да се съдят с вестници. (Най-дребен пример в тази посока: още преди да има излязла присъда, „24 часа“ нарича с думите „австралийският касапин“ чужденец, наръгал смъртоносно българин с нож).

Специален проблем е авторското право. В българските вестници се краде. До неотдавна в “24 часа” и „Труд“ още можеха да се видят снимки, под които пише: “Снимка: Интернет”. Откакто един блогър даде под съд вестника защото е препечатал снимка от блога му, подобни надписи изчезнаха (но шестват във вестници като “Атака” и “Телеграф”). “Труд” също ползва снимки от Интернет, но вече не пише откъде са.

Езикът и стилът са унифицирани и елементарни. Бомбардират читателя с натрапчиви заглавия без подлог: “Искат..”, “Пускат…”, “Вдигат…” „Нищят”… Като някаква парадигма. Това е манталитет-атавизъм от социализма. Тогава имаше едни “те”, отгоре, които правеха всичко – спират тока, вдигат цените, пускат банани.

Вестниците твърдо използват и т. нар. ние-стил. За каквото и да става дума в държавата, се говори в първо лице множествено число. „Купуваме си Еър форс 1” („24 часа”) „Харчим ударно 1,3 млрд.” („Труд”) и мн. др.
Ние-стилът е естествен, когато става дума за спортни срещи (“Бихме Германия”), но е нелеп, отнесен към действия на правителството, бизнеса и др.
Това също е атавизъм от социализма. Тогава “ние” изнасяхме вино, правихме калашници, летяхме в космоса, строихме социализма. Днес фирмите са частни и правителството, а не ние, решава какво да купи, харчи и т. н.

Вестниците насадиха шаблонни изрази като „култов” (всеки втори филм, хит и др. е култов), „лента“ (синоним на филм), „градоначалник” (стара българска дума, означаваща военен комендант на града, а не кмет), „финансово-кредитна институция” (новоизмислен синоним на банка), „публичното пространство” и др. Като някаква всеобща папагалщина вестниците подхващат една дума и я превръщат в паразит.
Приложенията на “Труд” и “24 часа” (за здраве, класика и стил, и др.) са пълна скръб, в сравнение със западните вестници, дори и с някои други български вестници (само за пример – заради приложенията си, които при това не са особено качествени, “Стандарт” настигна по тираж “Труд” и “24 часа”).

Заглавия в „Труд“ и „24 часа“ в характерния „ние-стил“.

По много белези

печатът у нас е още тоталитарен

Тоталитарна е и обстановката в редакциите. Строго пирамидална структура, безпрекословно подчинение “на шефа”, дори когато иска глупости, атмосфера като в наказателна рота.
Тези тоталитарни остатъци трудно ще отпаднат. Дори да изчезнат носителите им – хората от социалистическия печат като Тошев, които още ръководят вестници, вече има техни мутанти, възпроизведени в сегашния модел вестник.
Въпросът не е само до организация и методи на работа. Тоталитарният модел погуби професионалната журналистика у нас, основно чрез заплащането. Частните “Труд” и “24 часа” наследиха принципите на социалистическите вестници, благодарение на своите шефове Тошев и Блъсков, които бяха дребна номенклатура от социализма (виж тук справка за Тошев). В тях, за да ти расте заплатата, трябва от репортер да станеш редактор, зам.-шеф на отдел, шеф на отдел, зам-главен редактор. Да растеш по някаква йерархична стълбица. Като се огледа човек из вестниците – който до 30-35 години не е станал някакъв шеф, е напуснал професията. Почти няма репортери над тази възраст. Това е унизително – крещят ти, нареждат ти какво да пишеш, как. На планьорки в “Труд” се посочва дори кой да напише коментар и какво да съдържа. (Може би това е една от причините “Труд” да се слави с най-тъпите малки коментари в печата. На шега ги наричат не коментари, а “дописки с елeменти на разсъждение” – винаги еднотипни, скучни, обикновено по измислени или хиперболизирани проблеми).

Тошо Тошев, министърът Даниел Вълчев (в средата) и Венелина Гочева. „Труд“ и „24 часа“ дискретно, а в някои случаи дори грубо подкрепяха министъра срещу учителската стачка. Снимка: Булфото

Като пусне човек примерно Си Ен Ен и види една пресконференция в Белия дом, ще забележи, че 60-годишни репортери задават въпроси. Професията репортер в условията на свободни пазарни медии предполага заплащането ти да расте, независимо че ти си оставаш репортер. Прочутият Питър Арнет беше репортер и на 70 години.
Като погледнеш в българския парламент – репортерки не по-възрастни от 25 години тичат около депутатите. Такива и по-лесно се манипулират. Тук-там се появяват 30-годишни, които направо се смятат за ветерани.
В българските вестници добрият репортер след няколко години блъскане или става послушен началник, за да може да живее според изискванията на годините си, или естествено изпада от професията и намира нещо по-доходно.

Но това са професионални проблеми, които остават скрити за читателя. Той забелязва друго – съдържанието. Това е най-голямата причина за отлива на читатели от „Труд” и „24 часа”. По теми, по които тези вестници мълчат, т. нар. жълти вестници пишат постоянно.

Читателите постепенно преливат към жълтите седмичници,

чиито тиражи продължават да растат. Специалното отношение на “Труд” и “24 часа” към определени политици бие на очи. За двата вестника има теми и хора табу. За президента Първанов се говори като за покойник – или добро, или нищо. Двата вестника не пророниха и една дума за ловната разходка на Първанов до Симитли в деня след пожара във влака. Само „Дневник” и „Експрес” съобщиха новината, подсетени от местния благоевградски вестник. Жълтите седмичници също писаха за случая. Макар и със закъснение в. „Сега” пусна репортаж, който доказваше, че Първанов действително пристигнал рано сутринта там и е бил с някакви ловци. Президентството отрече и така постави въпроса – лъже ли държавният глава? Нито ред нямаше за това в „Труд” и „24 часа”.
Друга личност табу за двата вестника е вътрешният министър и силен човек в БСП Румен Петков. Нито един остър въпрос към него. Нито едно питане по множество скандални случаи. Неприкосновен е и Ахмед Доган.

Заглавие на първа страница на „24 часа“.

Особено е отношението към Бойко Борисов. „По-рано бяхме вестник на Бойко Борисов и тройната коалиция, сега сме само на тройната коалиция”, казват колеги от „Труд”. Двата вестника „Труд” и „24 часа” от години всекидневно се грижеха за образа на кмета, а преди това генерал Борисов. В един момент неотдавна “Труд” започна кампания от публикации срещу него, които се обясняват с честолюбието на главния редактор, който се засегнал от оплаквания срещу “Труд” от страна на не по-малко честолюбивия кмет на София.
“Труд” използва пропагандни похвати, прави кампании срещу един или друг политик. Макар да е с претенции на сериозен информационен всекидневник, често пуска на първа страница фотомонтажи и колажи, а във всеки брой има разголени жени, подобно на английските жълти вестници. По същество е хермафродитен, обединяващ булевардно издание и вестник с морализаторски статии по политически и държавни проблеми.

Подобен е и “24 часа”, но той се специализира повече в

пиар публикациите

Натрапчиво публикува интервюта и очерци за хора от бизнеса и дори за хора от сенчестия бизнес. Например печално известен герой с прозвището Пилето, срещу когото текат дела за контрабанда на пилета, беше разгърнат на 2 страници в “24 часа” със заглавие “Коя е тази светска личност”. В текста, без въобще да му се споменава прякора, се казваше, че Пилето е най-търсената светска персона.

Венелина Гочева с президента Първанов. Снимка: Булфото

Сред най-често появяващите се с интервюта и статии хора от бизнеса са примерно предприемачът Георги Гергов и банкерката Петя Славова. В колегията се чудят как е възможно толкова откровено в “24 часа” да се публикуват пиар публикации. А специалното отношение към определени политици е постоянна практика и вече дори не се коментира.
На практика “Труд” и “24 часа”, подобно на времената на социализма, “провеждат политиката на партията”, в случая на силните на деня.

Кризата на двата вестника е

криза на българските вестници въобще

Издателят на “Труд” и “24 часа” действително не се бърка в редакционната работа и е оставил отговорността на главните редактори, които са се оплели в конюнктурата.

Заглавие на първа страница на „24 часа“, което се оценява като подкрепа на предприемача Георги Гергов. Той иска да увеличи уставния капитал на Пловдивския панаир, а държавата отказва, защото ще намалее процентният й дял в дружеството.

В останалите вестници, с малки изключения, издателите директно нареждат какво да се пише и се месят непрекъснато в редакционната работа. Главните редактори там са маши, с които издателите управляват изданията си. Дори издателите постепенно се превъплъщават и в ролята на главни редактори, какъвто е случаят с бившата шефка на тотото – като собственик на в. “Монитор” тя неотдавна оглави редакционния съвет на вестника.

Има и външни фактори, които задълбочават кризата – епохата на Интернет. Вестниците вървят по петите на електронните медии и са принудени постоянно да ги цитират или ползват като източник на информация. Това отслабва влиянието им. Наред с това на страниците им често се появяват теми и текстове, които дни и седмици преди това са минали в Интернет сайтове. Така се получава сериозно разминаване между интернет-аудиторията, която е по-млада, и вестникарската.

Аудиторията на “Труд” е предимно по-възрастна, по-консервативна. Двата вестника като цяло са изпуснали най-младата аудитория, която дава перспективи за бъдещи читатели. Волю-неволю “Труд” и “24 часа” се целят в поколенията над 40-годишните. Това е свързано и с възрастта на шефовете в редакциите, които нямат интереси извън собствените и никакво разбиране към нещата, които интересуват по-младите. Техни прерогативи са политическата конюнктура, наложена от главните редактори.
Изходът от това положение е неясен. Дори да бъдат сменени главните редактори на двата основни вестника, промяна към по-добро трудно може да се очаква. Администрацията на издателите е консервативна, бавна, неспособна на радикални действия.

Кризата на вестниците продължава.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.