Мъж държи плакат на митинг срещу промяната на името на Македония пред парламента в Скопие. В понеделник страната отмени парламентарния дебат по темата, тъй като нямало гаранции, че постигнатото решение ще задоволи Гърция. Снимка: Ройтерс

Докато расте напрежението около спора за името на бившата югославска република Македония, малко преди началото на срещата на върха на НАТО в Букурещ, особено полезни биха могли да бъдат поуките от съвременната история що се отнася до решаването на спорове, в които няма сходство в позициите на двете страни.

Първи пример: конфликтът между Италия и Югославия за град Триест, избухнал през 1945 година, който за малко не доведе до въоръжен сблъсък между силите на Тито и британската армия. Белград имаше аспирации към града, който временно беше завладян от Великобритания, а Рим претендираше за значителна част от полуостров Истрия, превзет от югославските войски. Позициите на двете страни не подлежаха на преговори и бяха изключително сериозен вътрешнополитически проблем за тях. Изглеждаше, че спорът не подлежи на компромис. Когато през 1954 година назряха условията, започнаха тежки преговори с участието на САЩ и Великобритания. До няколко месеца конфликтът беше уреден, като Италия пое управлението на града, а Югославия - управлението на останалата част от района.

Втори пример със статута на Берлин: Ялтенската конференция беше постановила градът да бъде разделен на четири окупационни зони. Трите западни сили - Франция, Великобритания и САЩ, държаха за спазване на статута, докато СССР отхвърли този статут и прие столицата на Източна Германия да бъде разположена в Източен Берлин. След тежки преговори между четирите сили през септември 1971 година се стигна до подписване на четиристранното споразумение, което реши този проблем до падането на Берлинската стена през 1989 година.

Македонци протестират срещу смяната на името на страната. Целта на създаването на “Велика Македония” беше да се откъсне българската Пиринска Македония. Днес управляващите може да изоставят тази идея. Снимка: Ройтерс

Колкото до конфликта между Гърция и БЮРМ, това, което сега може да се отбележи е, че непоколебимият отказ за компромис принадлежи на миналото, тъй като той беше създаден, за да обслужва великодържавническото поведение и хегемонизъм на титова Югославия, въпреки добре пресметнатите интереси на Скопие.

От есента на 1944 година до края на 1945-та Белград си беше поставил за цел да анексира България в рамките на една разширена федерация на южните славяни. Практическата цел на създаването на “Велика Македония” беше българската Пиринска Македония да бъде откъсната, така че София да влезе с отслабени позиции в новата федерация. Тито оказа силен натиск върху българския ръководител Георги Димитров, който забави реализирането на идеята с мотива, че партньорите в новата федерация - Югославия и България, трябва да бъдат равнопоставени. След настъпилия срив в отношенията между Тито и Сталин през 1948 година предявените претенции във връзка с македонската идентичност и иредентистките аспирации към София и Атина бяха подети от Белград най-вече за формиране на отбраната му по отношение на позицията на София, че славомакедонците са българи. Ако съседната бивша югославска република Македония иска подкрепа за своята цялост, застрашена от растящия след събитията в Косово албански иредентизъм, тя ще трябва да изостави окончателно мита за разделената нация и да потърси международно съдействие за укрепване на граничното статукво.

Само в рамките на тази логика може окончателно да бъдат решени всички висящи проблеми с Атина и де факто да бъде издигнат щит пред национализма, който застрашава единството на тази страна.

С други думи, ако конфликтите във връзка с Триест и Берлин някога бяха решени, защото замесените в тях страни отчетоха съществуващите реалности, сега посланието към ръководството на бившата югославска република е ясно: претенцията за македонския характер на държавата беше използвана като инструмент за великодържавническото поведение на Белград, но и като инструмент за контрол над Скопие. В този смисъл изоставянето на тази претенция в никакъв случай не би трябвало да се счита за отстъпление.

По БТА