Виртуални светове по испански

Биляна Иванова. Рисунка: Валентин Ангелов

Откакто живея в Испания си давам все по-ясна сметка за съществуването на виртуалните светове. Може би защото в тази страна има много повече компютри на глава от населението, отколкото в България. Може би защото испанците имат вроден вкус към развлеченията. А може би защото от малки имат досег с най-различни ролеви игри на живо или в интернет. Става дума за така наречените RPG (от английски: Role Playing Game), в които участниците се превъплъщават в различни персонажи и сами създават безброй ситуации на базата на една фантастична история и няколко първоначално зададени правила. Като се има предвид, че този вид игри са американско хрумване и започват своята експанзия през 70-те години на 20 век, никак не ме учудва, че аз научих за тяхното съществуване едва тук в Испания, и то на възраст, за която се предполага, че вече не е за игри.

Мой познат, Фернандо, ми разказа как когато бил тийнейджър си падал много по готическата градска култура – демек черни дрехи, виолетови коси, много пиърсинги, musica oscura (буквално тъмна музика) и пр. и пр. И попаднал на хора от тези среди, които всеки месец си давали среща по улиците на Мадрид, за да играят на една нашумяла на времето си ролева игра на вампири. Всеки вампирски клан носел своите отличителни знаци и когато се срещнели по улиците, изпълнявали ритуали на любезности или враждебност в зависимост от това дали са съюзници или противници. Дуелите вместо с юмруци се разрешавали със зарчета. Така всеки следващ ход в играта се определял от шанса и въображението на играчите.

При последното пролетно почистване в къщи намерих разни стари списания на мъжа ми. Почувствах се все едно съм изровила броевете на списание „Дъга” от детската ми библиотека в София. Само дето сред книжките на мъжа ми имаше няколко албума със страхотни илюстрации – извънземни чудовища, галактически войници, секси принцеси, елфи, дракони и куп други фантастични герои. Първо помислих, че са просто детски списания, обаче като се зачетох, се оказа, че историите са много сложни, обясняват с подробности генезис, космология, норми и йерархии. Тотално се оплетох в дешифрирането и попитах мъжа ми. На него също му беше трудно да си спомни подробностите на играта, но изведнъж се въодушеви, започна да рови из разни кутии и извади малки оловни фигурки, досущ като в албума. После ми разказа, че като тийнейджър ходел в един клуб за ролеви игри. С приятелите си от клуба купували картон, бои и разни други материали, от които изработвали сцените на игрите. Лунни пейзажи, джунгли, гори, бойни полета, въобще от каквото имало нужда. Най-големият майсторлък било оцветяването на восъчните фигурки, купували албумите с инструкции, в които се обяснявало с какви точно четки и движения се постига нужната светлосянка на наметалото на даден герой например. Истинска мания!

С това наследство никак не е чудно, че тук хората продължават да играят за развлечение дори когато вече имат по две, че и по три деца. Най-обичайна гледка на купон или рожден ден е домакините да извадят някоя конзола и цялата тайфа да се редува да подава пасове, да изкара трасето на Монца без да катастрофира или да счупи рекорда по бързо спускане със сноуборд в професионален стил. Някои игри постигат такава интерактивност, че на практика почти нямат никакви ограничения. Като например можеш да откраднеш жълто такси в наподобяващ Лос Анджелис виртуален град, да качиш някой стопаджия и накрая да го набиеш, ако не иска да плати маршрута. Тук всичко може, нали е виртуално. Сега, доколко е морално, това е друг въпрос.

Наскоро прочетох, че испанската общност в интернет играта „Втори живот“(SecondLife) вече наброява повече от 4 милиона души. Може би на фона на 40 милиона население 10 процента не е толкова впечатляващо. Но като се има предвид, че не става въпрос за безработните или социално слабите, ами за хората, които си играят на втори живот в глобалната мрежа, си е показателно. Представям си нещо като половин България да живее виртуално. На пръв поглед изглежда странно да чуеш млади хора как разпалено изброяват плюсовете на виртуалния си живот за сметка на реалния. 32-годишната Хулия е уеб-дизайнер. Изкусурила е своя аватар до такава степен, че наистина си прилича с оригинала. Е, само дето сутиенът на виртуалната Хулия е поне чашка Д, а краката й са с километрична дължина. Казва, че играе почти всеки ден, има приятели, среща интересни нови хора в мрежата и дори в последно време предпочита да „излиза” виртуално. В дискотеките на испанската общност във „Втори живот“ всяка нощ има най-различни партита, с истински диджеи, професионални и любители. Аватарите имат възможност за над 20 различни танцови стъпки, включително синхронизиран танц в група, на пилон, издигнат на платформа и т.н. Въобще никак не е трудно за всеки да бъде звездата на дансинга. И всичко това без да мръднеш от къщи, без да се налага да търпиш цигарен дим и блъсканица, казва Хулия.

Не се стърпях и също си направих аватар. Беше доста силно преживяване. В началото имаш едно стандартно тяло, но това е само в първите 10 минути. Достатъчно е да изкараш първите си линдени, т.е. виртуални пари. Това не е никак трудно. Един лесен начин е да прекараш известно време седейки на определени места. Това са точки, които създават търговците в играта, за да привлекат клиенти в своите зали. Мнозина печелят и от покупко-продажбата на земя и сгради, но това вече изисква по-добри познания в различни приложения за дизайн. С първите спечелени линдени си купих ново тяло. Изборът е много голям. На пръв поглед е малко стресиращо да трябва да избираш тялото си като форма, цвят, големина на дупето, цвят на очите, пропорции. Особено като се има предвид, че всички предложения са снабдени с чифт огромни гърди. Тук проблемът с комплексите явно е решен на едро, мисля си. Накрая си избирам да съм дългокрака мадама с много къса пола и татуировки. Тялото ми харесва и защото има възможност да се преправи, според желанието на собственика. Аз например решавам, че ще намаля малко гърдите на моя аватар. Купувам и няколко модни парцалки. Всичко много секси. Мисля си, че в реалния живот никога не бих сложила подобни одежди. Но и започвам да проумявам защо някои хора предпочитат виртуалния живот. Скрит зад една въображаема личност човек се освобождава от много от комплексите, които ни обвързват в реалното общуване.

Едно от най-хубавите неща във „Втори живот“ е летенето като нормален начин за придвижване. Да прелетиш над териториите в играта и да погледаш причудливите архитектурни виртуални творения е едно наистина стимулиращо преживяване. Освен шопинга и партитата, има и много други неща. Например виртуален космически център с информация за планетите, симулатор за подготовка за изстрелване в орбита, макети на летящи обекти и пр. и пр. Намирам също умален архитектурен комплекс в стил прочутия мавърски дворец Алхамбра, чиито средновековен оригинал в Гранада е една от най-големите туристически забележителности на Испания. Помотвам се из градините с портокалови дръвчета и шумящи фонтани, купувам си арабски тоалет с було за лицето и отивам да се помоля в джамията, която много напомня друга прочута андалуска забележителност – Кордобската джамия. В градините срещам и типичния американски турист (в случая друг играч), който ме пита на английски къде да се сдобие с арабски одежди, защото също иска да е в тон с обстановката.

В друга част на острова намирам странна тераса с кресла, повечето заети. Другите участници ми обясняват, че с престояването на определено време в тези кресла играта ти подарява полов орган. Това обяснява защо повечето аватари тук се разхождат дибидюс голи. Аз, оказва се, нямам нужда да поседя на тези столчета, имам си всички виртуални принадлежности като бонус към новото ми супер-тяло. На съседната площадка вече съвсем ми се оплитат кабелите при гледката на 10-на аватари в най-различни секс-пози. Запознавам се с едно момиче (е, в подобна ситуация никога не се знае със сигурност дали наистина е момиче), което ми обяснява, че е виртуална проститутка. Харесва й, че във „втория” си живот няма нужда от никакви задръжки и никой за нищо не я съди. Давам си сметка, че тук моралът е просто излишен. Тази информация ми идва малко в повече и решавам, че стига за днес. Гася компютъра и пускам телевизора. От раз попадам на петминутен репортаж на най-новия Шести канал (La Sexta), посветен на новината, че телевизията вече има виртуално студио във „Втори живот“. Всичко това с големи подробности разказано в централните новини! Сменям канала и попадам на друга виртуална новина – свои аватари вече имат президентът на правителството на социалистите Хосе Луис Родригес Сапатеро и главният му опонент от Народната партия Марияно Рахой. Явно в предизборните щабове е ноторно известно, че в играта движат 4 милиона души, които по време на предизборна кампания се превръщат в 4 милиона потенциални избиратели. Уф, мисля си, добре, че има и други виртуални светове, в които политиката не може да се промъкне така лесно.

Няколко дни по-късно решавам да зарежа играта „Втори живот”, прекалено е реална. По идея на мъжа ми скоро се пристрастявам към друга игра в Интернет, също толкова интерактивна, но много по-изкусурена и тотално фантастична. Сега съм нощна елфка с дълги уши и яки мускули. Ходя да трепя разнообразни чудовища, усъвършенствам лечителските си способности и двете си нови професии – шивачество и магьосничество. Записвам се в едно от многото братства и лека по лека се потапям в ново фантастично съществуване. Играем почти всеки уикенд. С новия си аватар мога да летя върху гърба на хипогриф из най-различни територии, печеля пари от тарашенето на убитите чудовища и продажбата на разни причудливи одежди, които създавам. Даже от време на време левитирам. Имам сметка във фантастичната банка, която мога да движа както от града на елфите, така от този на джуджетата или хората, други раси в играта. Наскоро достигнах необходимото ниво за да се науча да яздя, в случая един огромен бял тигър на райета. Вози доста по-плавно от моето поразнебитено ситроенче по улиците на Мадрид. Понеже съм шивачка, моята елфка често-често сменя виртуалните си тоалети. Може даже да лови риба и да танцува, да се смее или да разказва вицове, когато на мен ми скимне. Въобще води доста пълноценно, макар и виртуално съществуване.

Миналата събота вечеряхме с мъжа ми навън. По пътя в метрото обсъждахме стратегии за трепене на чудовища в група. Вече в ресторанта крояхме планове в коя от виртуалните земи да отидем, за да се сдобием с една специална перла, която е нужна за създаването на моята магическа пръчица от по-висок ранг. И на връщане в таксито преговорихме плана за действие за поредната опасна мисия, с която са се нагърбили нашите аватари. Вече в къщи си давам сметка, че цяла вечер не сме говорили за нищо, което реално да съществува. Но от друга страна виртуалният свят е още една, при това съвсем реална, възможност да бъдем хората, които сме – тези, които помагат на попаднал в нужда, тези, които се сдружават в общ интерес, или тези, които просто се наслаждават на живота и неговите ситуации, реални или виртуални.

Писмо отПисмо от Мадрид
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.