Пекин 2008: бойкотът е безсмислен

Историята на олимпийското движение показва, че по-ефективен е политическият и икономически натиск

Световният шампион на Китай на сто метра с препятствия Лю Сян (вляво) вдига олимпийския огън пред погледа на президента Ху Цзинтао в Пекин. Положението с човешките права в Китай е плачевно, но бойкотът на олимпиадата няма да помогне за подобрение. Снимка: Ройтерс

Въпросът за бойкот на олимпийските игри в Китай беше повдигнат във връзка с вълненията в Тибет и това не изненада никого, защото историята на олимпиадите е белязана от политиката. Засега обаче изглежда надделява сдържаността, тъй като предишните бойкоти почти не успяха да принудят страните домакини да направят промени. „Ако направим списък на най-лошите идеи, бойкотът на олимпийски игри ще е начело. Освен че ненужно и несправедливо наказват спортистите, олимпийските бойкоти не постигат абсолютно нищо“, каза Даръл Сийбъл, говорител на Американския олимпийски комитет.

Михаел Веспер, генерален секретар на Германския олимпийски комитет, направо заяви, че би било „наивно“ да се мисли, че на хората в Тибет или в Китай ще им стане по-добре, ако пекинските игри бъдат бойкотирани. “Диалогът е ключът към подобряване на положението в Китай”, добави той.

За бойкот не призовава нито Далай лама, нито организациите за човешките права и правителствата. Сериозно се обсъжда единствено възможността да се бойкотира церемонията по откриването на 8 август. „Да не се правим на по-големи тибетци от Далай лама“, заяви френският външен министър Бернар Кушнер за вестник „Паризиен“.

Самият Международен олимпийски комитет очевидно не е заинтересуван от бойкот, но неговият президент Жак Рох знае, че границата между спорта и политиката е тънка и че, както в случая с олимпиадата в Южна Корея през 1988 година, може да предизвика промени, при това за добро. „Надяваме се, че Китай ще се промени, като се отвори за зоркия поглед на света, чрез 25-те хиляди медии, които ще присъстват на игрите. Игрите са сила, която може да донесе само позитиви. Те са катализатор за промяна, а не панацея за всички злини“, каза той.

Олимпийското движение страда от политически проблеми от самото си начало през 1896 година, когато Унгария имаше самостоятелен отбор на олимпийските игри в Гърция, въпреки че беше част от Австро-Унгарската империя. Бащата на съвременните олимпийски игри Пиер дьо Кубертен оправдава това с „олимпийската геополитика, която е по-важна от държавния суверенитет“.

Тениска на “Репортери без граници” представя олимпийските кръгове като белезници. Организации и правителства призовават за икономически и политически натиск срещу китайското правителство, за да подобри положението в Тибет и с човешките права в страната. Снимка: Репортери без граници

Но олимпийското единство приключи, когато на победените в Първата световна война Германия, Австрия, Унгария, България и Турция им беше забранено да се състезават на игрите в Антверпен през 1920 година, а Германия не беше добре дошла и на игрите в Париж през 1924 година. Същото се случи и след Втората световна война, когато Германия и Япония не бяха допуснати в Лондон през 1948 година. Междувременно, през 1936 година, Адолф Хитлер се възползва от олимпийските игри в Гармиш Партенкирхен и Берлин и ги превърна в пропагандно шоу на нацистка Германия.

Бойкотите на игрите започват „след като включването на Съветския съюз политизира олимпийското движение“ след 1952 година и продължават по време на Студената война, според тогавашния президент на Международния олимпийски комитет Зигфрид Едстрьом. През 1956 година Испания, Холандия и Швейцария решават да не участват в олимпиадата в Мелбърн, след като Съветите брутално смазват народното въстание в Унгария. Освен това Египет, Ирак и Ливан бойкотират игрите в знак на протест срещу ролята на Израел по време на Суецката криза.

Най-тъмният период в историята на олимпийските игри е 1972 година. Тогава палестински екстремисти атакуват лагера на израелските спортисти на игрите в Мюнхен. Първо загиват двама израелци, а когато спасителната операция на германските власти се проваля, умират 9 израелски заложници, един полицай и петима от нападателите. „Игрите трябва да продължат“, заяви един от шефовете на МОК Ейвъри Бръндидж на траурната церемония на олимпийския стадион в Мюнхен.

Така и стана, но с много намалено участие на следващите три олимпиади. 28 африкански страни напуснаха Монреал точно преди началото на церемонията по откриването през 1976 година, след като МОК не изключи от участие отбора по ръгби на Нова Зеландия. Четири години по-късно Америка оглави бойкот на 42 страни на игрите в Москва след съветската инвазия в Афганистан, но западният свят беше разединен, когато Англия, Франция и други страни решиха да участват. Не беше изненада и когато Съветите и по-голямата част от техните съюзници си го върнаха на САЩ, като не участваха в олимпиадата в Лос Анджелис. Но Румъния участва – на тези игри през 1984 година дебют направи и комунистически Китай. Съветския съюз не изтегли войските си от Афганистан след бойкота от 1980 година, а южноафриканският апартейд продължи повече от десетилетие след 1976-а.

„Миналото показва, че бойкотите на олимпийските игри не дават желаните резултати. Влагат се много емоции“, заяви германският триатлет Ян Фродено, който призова по-скоро за политически и икономически натиск.

Белгийската спринтьорка и европейски шампион Ким Геверт е една от многото атлети, според които МОК трябва да бъде по-селективен, когато избира домакините на бъдещите олимпиади. „На страна, която не спазва човешките права, не трябва да се позволява да организира олимпиади. Но от гледна точка на спортиста положението е трудно. От една страна искаш да се изявиш където и да си в света, но от друга, не можеш да си затваряш очите за случващото се.“

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.