Да станеш бежанец в България

Иракчаните Митиа и Фархат разказват за живота си след пристигането в България

Преводачката Джули (в средата с черната блуза) се снима с бежанци в стаята за игри ва Агенцията. Снимка: авторката

„2007 година беше много хубава година за иракчаните, защото България не отказваше бежански статут. 2008 обаче е лоша година за иракчаните, защото отказите са много“, това констатира бежанецът от Кюрдистан Фархат Махмуд Мохамед. На 9 април, тази година, след близо 6 месечно чакане, той е получил статут на бежанец в България.

Най-кратко казано бежанецът е човек, който е преследван в родината си заради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група. Дефиницията обаче не разкрива отделната съдба на всеки, който взима крайното решение да напусне своето родно място, за да си намери ново. Всеки един от тези хора има своята история, своята драматична съдба, пътувал е дълго, не е спал, не е ял, платил е солидно, за да бъде натъпкан в камион или кола, от която го „разтоварват“ на границата на мечтаната нова родина.
Да избягаш е най-лесно, често казват онези, които не одобряват бягството като решение на житейските проблеми. Това обаче важи за един друг свят, а не за онзи, в който животът се свежда до оцеляване. Тук да избягаш, е единственият изход.

18 милиона души в целия свят се ползват от международна закрила като бежанци поради войни, конфликти, насилие, бедствия. От 1992 година към българските власти са се обърнали 16 хиляди души с искане статут на бежанци. Оттогава досега е предоставена закрила на около 5000 души. От 1993 година досега Държавната агенция за бежанци при Министерски съвет е била потърсена от 3623 иракчани.
От Агенцията съдействаха да се срещнем с Митиа и Фархат – и двамата кюрди от Северен Ирак. Говорим с помощта на преводачката Джули, защото те не знаят български.

Митиа е около 35 годишна жена. Тя моли да не бъде снимана по време на разговора. Митиа е бременна, това ще бъде второто й дете. В скута й се е гушнало 4 годишно момиченце, което постепенно се унася. „Казвам се Митиа Али Тахер, кюрдка съм от Ирак, през 90-те се случи инцидент с нашето семейство…“ Жената спира да говори и започва да плаче. Тя обаче не иска да спира записа, за да се успокои, а ридаейки продължава да говори: „Баща ми беше военен от армията на Саддам. Бях на 20 години, живяхме в Киркук (б. а. – град в северен Ирак, на 250 километра от Багдад). през 91 година. Тогава започна конфликт между армията на Саддам и кюрдите, които защитават Кюрдистан. Те започнаха да убиват всички, които бяха към армията на Саддам. Една вечер нахлуха в нашия дом и започнаха да стрелят безразборно. Голямата ми сестра почина на място, средната загуби окото си, аз ръката си (показва белега на лакътя си и разместената кост). Баща ми ме закара в болница в друг град, започнах лечение и като се пооправих, заминахме за Багдад. Там лежах в болница един месец, като се пооправих, се върнахме в Киркук. Животът ни продължи нормално. Спрях обаче да ходя на училище, заради здравословните ми проблеми. Стоях вкъщи, докато ми излезе късметът да се омъжа за таткото на дъщеря ми. Той живееше в Холандия и майка му пристигна да се запознаем. Той самият нямаше информация за моите проблеми. Сватбата ни беше през 2005 година, след нея той се върна в Холандия. Без да ми каже защо, той замина и аз трябваше да живея с майка ми. Той се върна, когато се роди малката, но пак замина.

Деца на бежанци са се подредили до стена, изрисувана от тях самите в стаята за игри. Снимка: авторката

Тогава обаче отново започнаха да заплашват баща ми, пишеха ни ужасни неща по вратата, звъняха ни по телефона, искаха той да се присъедини към тях. В Киркук има много партии, много групировки и баща ми като бивш военен, го искаха от тях, но той искаше да живее мирно. За това цялото семейство замина за Истанбул през 2007. Там станаха бежанци. Аз останах в Ирак с детето и брата на съпруга. Избягахме в кюрдския град Захо. Там се срещнахме с трафикант, който обеща, че ще ни закара до София. Искахме да се спасим в някоя европейска държава. Когато се качихме в камиона, шофьорът го запечата. Не знам колко време пътувахме, не сме слизали, не знаехме ден ли е, нощ ли е, шофьорът забрани да говорим. Изведнъж той отвори вратата и каза: „Слизайте – онези светлини са България”. Свали ни в Свиленград и ни каза, че това е София. Там полицията ни задържа. Бяхме много уплашени.
Останахме 1 месец в затвора и ни закараха в София. В затвора ми направиха изследвания, защото не се чувствах добре и се оказа, че съм бременна. Когато ни докараха в София ни казаха да чакаме, докато получим статут. Бащата на детето ми дойде в България малко след пристигането ни. Отношенията ни обаче бяха лоши, той ме обиждаше, унижаваше и реших да се разведем.“

Митиа е сама с двете си деца – едното е в ръцете й, другото все още в утробата й. Цялото й семейство е в Турция. В общежитията към Агенцията за бежанци тя живее от 6 месеца и все още чака да й се предостави статут на бежанец. „Не съм доволна от ситуацията, но не съм мислила да отида при семейството ми, не искам, те също са бежанци. Аз съм по-добре от тях, защото съм в европейска страна. Ще се опитам да събера семейството ми тук, ако получа статут. Тук имам сигурност, аз съм в Европейския съюз. Въпреки, че условията тук не са много добри за живот, съм по-добре отколкото бях в Ирак. Тук съм по-спокойна. Когато получа отговор, бих излязла на квартира.
Нямам никого тук освен Бог и Агенцията. Никога няма да се върна в Ирак, смъртта ни чака там … вече е край“, с пресипнал глас казва Митиа.

Фархат е от Кюрдистан, Ирак – млад, образован, възпитан. Първите български думи, които научава, не са псувни, тъй като според преводачката Джули той е „духовен човек“. Фархат е сунит, кюрд и комунист – комбинация от възгледи и принадлежност, заради които трудно би могъл да останеш жив в Ирак. Фархат е ентусиазиран от интереса към него. „За първи път от 5-те месеца тук, виждам, че някой проявява интерес към бежанец, за съжаление. Това ме притеснява. Лично за мен е проблем, че няма интерес към нас. Аз бях журналист, писах за вестник и за списание… Живеех в област Кюрдистан в Ирак, работех като журналист в един вестник, снимах се във филми, завършил съм скулптура.

Фархат Махмуд Мохамед – иракчанинът, който получи статут за бежанец в България на 9 април 2008 година. Снимка: авторката

Имахме сериозен семеен проблем и се наложи с цялото ми семейство да се преместим в Багдад. При нас, когато има сериозен семеен проблем – всички са заедно, за това напуснахме всички. Въпреки, че в Багдад беше ад, ние нямахме избор (Фархат не желае да разкаже за семейния проблем).
Заминахме през 2007 година. В Багдад се чувствах като актьор в екшън филм – атентати, смърт, на всяка крачка. Багдад е един много красив град. Марко Поло даже е наричал Багдад „най-хубавият град”. Но аз видях друг Багдад – единствено кръв и миризма на барут. В Багдад се страхувах да работя като журналист, затова отворих фризьорски салон. За сунитите е много опасно да живеят в този град, за кюрдите пък е два пъти по-опасно. Аз съм и сунит, и кюрд, а съм и комунист (усмихва се).
Пътуването ми започна 2007 година с прехвърляне в Турция – заминах с виза. Целта ми беше да замина за Европа. В Турция обаче реших да замина за България. Свързах се с трафиканти, уговорката ни беше за 2000 долара да ни прехвърлят в европейската страна. Тръгнахме цяла група от Истанбул, през Одрин. В нощта, в която тръгнахме от Одрин, обаче имаше пътна проверка и ние се върнахме. На другата вечер тръгнахме отново. Пътувахме с колата донякъде, не знам точно – няколко километра преди границата, оттам продължихме с трафикантите пеша. Вървяхме цяла нощ, към 4 сутринта стигнахме границата. Преминахме я пълзешком – под граничната тел (смее се). Като разказвам е интересно и забавно, но в действителност беше много труден момент, бяхме изморени, минавахме през гори, пълзяхме – бяхме целите в рани. Стигнахме до един ауотобан, там трафикантите ни оставиха и ни казаха, че малко по-натам ще ни чака кола, която ще ни закара до София. След няколко минути обаче ние видяхме, че колата, която трябваше да е такси, е полицейска кола. Трафикантите ни бяха излъгали. Полицаите обаче се оказаха много възпитани, държаха се много добре с нас. Едва се разбирахме – къде на английски, къде с ръце. Тогава научих думата „добре”.

От полицейската кола обаче започна най-трудният момент – чакането. Много се страхувахме да не ни върнат в Турция, защото колата тръгна към турската граница, спря между двата пункта и там ни взеха пръстови отпечатъци. За щастие колата обърна към България отново. Закараха ни в затвора в Свиленград – там ме държаха 19 дни. 19 дни гладувахме, но пък отношението беше много човешко.
Не знаехме къде сме, само че сме в европейска държава. Интервюираха ни, минахме през съд, тъй като бяхме пресекли незаконно границата, но съдът реши, че сме невинни. След заповедта за освобождаване, трябваше да ни закарат в София. Ние обаче останахме още 4 дни в затвора. Една сутрин дойде кола на Агенцията за бежанци и казаха: „Качвайте се, отивате към София”. Спряха ни на едно място, което не знаехме какво е – в колата едни казваха: ”Това е София”, други: ”Това е агенцията за бежанци”. Оказа се обаче, че това е затворът в Бусманци (б. а. – „Център за временно настаняване на чужденци“). Аз бях много объркан, защото ни обещаха да ни закарат в Агенцията в София, а се оказа, че отиваме в затвор.
Не мога да опиша психическото си състояние. Стаите бяха чисти, прилични, но това не беше затвор като другите. Имаше хора от 2 години и половина, които не знаеха защо са там и кога ще ги пуснат. В нашата група бяхме 10 човека, аз излязох от там след 58 дни чакане, а от групата ни има хора, които още чакат. Всеки ден изминат в Бусманци отговаря на една година. Не спях, не ядях, чаках какво ще се случи с мен. Проблемът там е, че нямаш определен ден, в който знаеш, че твоят въпрос ще бъде разгледан и ти ще излезеш. Един афганистанец чакаше 11 месеца, за да започне процедурата за неговия статут. Имаше хора, които си зашиха устните с конец, за да им се обърне внимание и да се ускори процедурата. Ако България не иска да приема афганистански, или ирански бежанци, просто да не ги задържа, да ги връща. Един иранец, който беше извършил престъпление в родината си е задържан повече от 6 месеца в Бусманци, Ако беше излежал присъдата си в Иран, тя щеше да е 3 месеца.

Стаята за изобразително изкуство малка бежанка показва рисунката си. Стената на заден план е изрисувана от 14 годишни деца, приютени от Агенцията. Снимка: авторката

Ние излизаме с цел да живеем свободно в европейска страна, ние бягаме от проблем, не можем да останем в нашата страна. Не очакваме затвор. Ако знаем това, няма да тръгнем. Аз имах стара информация за България – за 90-те години, когато е била социалистическа страна и е имало ред. Когато разбрах, че България е в Европейския съюз, очаквах да се спазват същите закони и същия ред, какъвто е и в другите членки. Моята информация беше, че само 2 седмици ще бъда задържан и ще мога да се обърна към Агенцията за бежанци. Но се получи това отклонение към Бусманци, където е място за депортиране, а ние преди това минахме през съд и бяхме оневинени.
Когато получавах валута за прехрана в Бусманци, нямаше чейндж бюро, където да си обменя пари, нямаше как да си купя необходимите ми неща. Хората, които имаха семейства вече в България, им носеха продукти, но за нас беше много трудно.
Един ден едно момиче, което работеше там – Надя, дойде при мен и каза:” Фархат, от утре си свободен!” Не можах да спя от радост! Дойдох в агенцията на 31 октомври 2007 година, дадох пръстови отпечатъци, интервюираха ме два пъти. И чаках три месеца за още едно интервю, когато разказах цялата си история. На 9 април 2008 година аз получих статут на бежанец.

Във връзка с живота ни тук – аз съм в двете крайности, виждам и хубавото и лошото. Лошата страна е свързана с икономическото положение на България, което се отразява на нас като бежанци. Много се бавят процедурите на бежанците, много време се чака отговорът за статута. Двете неща са свързани – заради слабата икономика ние получаваме едва 55 лева на месец, докато изчакваме получаването на статута, което пък трае понякога с месеци. Ако нашите семейства не ни помагат финансово, няма да можем да оцелеем. Парите, които получавам тук и за цигари не стигат. Временната карта, която получаваме, по време на процедурата, не ни позволява да започнем работа никъде. Дори и да започнем, ще бъде нелегално с ниска заплата.

Откакто проведоха интервю с мен – 4 месеца и 9 дена минаха в голямо притеснение. Много благодаря на българската държава, която прие сериозно моята ситуация. Надявам се от българска страна да не се бави толкова процедурата. Ако ще се отказва статут – нека това да става по-бързо, както и обратното, защото такова чакане е голям стрес.“

Фархат казва, че няма намерение след получения статут да продължи към западноевропейска държава. Целта му сега е да научи български, той е част от Националната програма за обучение, в която се включва 6 месечно обучение на езика. Предстои и интервю за работа, в което ще се уточнят интересите му. При самото си пристигане иракчанинът даже подава молба в Агенцията да му съдейства да издава вестник за бежанци. Представил е план и е подготвил материали за него. Все още чака отговор.
“Моята цел е българите да имат повече информация за бежанците. Иска ми се да знаят кои сме, какви сме, защо сме тук. Повечето идваме тук от мюсюлмански страни, които се свързват с война и тероризъм. Има много хора живеещи в Агенцията, които могат да бъдат много полезни на България. Нека българи да пишат за нас, защото има много неща за разказване.

Какво знам на български … може, после, как се казваш, не искам, искам, колко – смеейки се изрежда Фархат – Искам да науча всичко, свързано с културата. Разбирам повече, говоря малко.“
Според Фархат иракчаните и българите имат много общи черти, даже и визуално си приличаме. „В сравнение с другите европейски нации, тук по-малко се проявява расизъм. Не съм почувствал, че съм чужденец, в отношението на хората. Много добре се държат хората с нас. Това може би е заради влиянието на комунизма, може би оттам е останало истинското, човешкото отношение. В Иран бях чел, че произходът на българите, по-скоро на част от тях, идва от Кюрдистан, може би за това добре се отнасяте“ , казва Фархат, чийто живот започна отново от 9 април 2008 година.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.