Кольо Гилъна: Не съм от тези, които до последно излизат на сцената

Пънкът вирее в по-бедните държави, в развитите слушат поп, казва бившият вокал на „Контрол”

Кольо Гилъна. Снимка: авторката

Николай Йорданов, по-известен като Кольо Гилъна, е емблематичният глас на „Контрол” от първите десет години на съществуването на бандата. Бунтарските текстове и ексцентричното излъчване на музикантите превръщат „Контрол” в истинска пънк легенда на българската сцена. Парчета като „Леле Како”, „Най-щастливият ден”, „Бий хлапето” стават хитове през 90-те, а днес звучат като евъргрийни.

Кольо Гилъна се разделя с групата през 1998 г. и се захваща със собствената си банда „КГБ”, с която прави още един хит – парчето „Безделник”. Днес обаче той е далече от образа на „ухиления, почерпен, безгрижно повръщащ” пънкар. Затрупан е с работа в продуцентската къща на Магърдич Халваджиян „Глобал филмс”, към което занимание изглежда се отнася доста сериозно. Макар че тръпката от музикантския живот му липсва, не иска да бъде от онези „звезди”, които тормозят публиката до края на дните си. Избягва да се появява в медиите и предпочита феновете да го запомнят такъв, какъвто е бил на сцената преди десет-петнайсет години.

[audio:http://e-vestnik.bg/media/audio/kontrol/Kontrol%20-%20First%20-%20100%20-%20150.mp3] – 100 / 150
[audio:http://e-vestnik.bg/media/audio/kontrol/kontrol%20-%20Komunisti%20Komsomolci.mp3] – Комунисти, комсомолци
[audio:http://e-vestnik.bg/media/audio/kontrol/Kontrol%20-%20Lastochka%20Poi.mp3] – Ласточка пой
[audio:http://e-vestnik.bg/media/audio/kontrol/Kontrol%20-%20Kofi%20Za%20Bokluk.mp3] – Кофи за боклук
[audio:http://e-vestnik.bg/media/audio/kontrol/Kontrol%20-%20Lele%20Kako.mp3] – Леле како

– Истинското ти име е Николай Йорданов, но всички те знаят като Кольо Гилъна, как ти излезе този прякор?

– Този прякор ми е още от пети клас, много съм го разказвал това. Бях голям фен на „Deep Purple” с Йън Гилън. Това беше първата група, която много харесах. Навремето, това е било 75-а година, имахме още големи забрани, бяхме зад Желязната завеса, радвахме се дори на сръбски групи, та камо ли на „Purple”, на „Led Zeppelin”, на хард рок групите от онова поколение. И аз много се бях запалил по „Deep Purple” с Йън Гилън и навсякъде в класа все за това разказвах. И те започнаха :„Абе стига с тоя Гилън, Гилън, Гилън” и така станах Кольо Гилъна….

– Слуша ли „Deep Purple” в България?

– Не, и трите пъти, когато идваха в България, умишлено не отидох на концерта, исках да си запазя спомените от едно време и да не ги развалям. Защото те са вече на съвсем други години. А и аз вече имам едно такова музикално увреждане, то не е точно музикално увреждане, но когато гледам един концерт, вече не го гледам като фен, а го гледам като музикант. И бях сигурен, че няма да се изкефя така, както бих се изкефил, когато съм бил по-малък. Но затова пък с голям кеф отидох на първия концерт на Йън Гилън в Москва през 90-92-а година. Йън Гилън ми подари тогава своята хармоника, всъщност не ми я подари – метна я в публиката, а ние бяхме най-отпред… Много се изкефих на това, снимахме се с него. После на концерта в България на стадион „Академик” пак отидох, така че него не го пропускам.

– Беше вокал на „Контрол” в продължение на десет години, с какво свързваш тази част от живота си?

– Много хубаво време, което свързвам само с хубави неща. Изкарахме едни прекрасни години, имахме късмета да станем популярни, то освен таланта, трябва и много късмет. Ние го имахме този късмет, заедно с още много групи от онова поколение – „Ахат”, „Ера”, Милена, „Нова генерация”. Беше страхотно време, защото творяхме с кеф, работеше се със страшен ентусиазъм. Тогава никой не мислеше за пари, никой не мислеше как да си оправи живота оттук нататък с музика, всичко се хвърляше в голям ентусиазъм и купон, добре поживяхме тогава.

– Как реагираха на музиката ви преди 89-а, имахте ли проблеми?

– Преди 89-а бях в казармата, така че аз лично не съм имал проблем. След като се уволних, една година по-късно през 88-а г., направихме „Контрол” и тогава се започна, в началото имахме много големи проблеми. Гонеха ни заради облекло, имаше такава цензура в БНТ. Ласка Минчева, режисьор на един „Ален мак” (б. р. – младежки фестивал на т.нар. ангажирана песен), ни сваляше дрехите, ние бойкотирахме с други дрехи. От София ни докараха абитуриентските костюми и бяхме много смешни – излязохме с абитуриентски костюми и хеви метъл гривни върху тях… Но винаги измисляхме някакви неща и излизахме от ситуацията, когато имаше такава цензура. Имаше цензура на един фестивал на група „Кале” и май че ги арестуваха, в Приморско пък арестуваха Денис от „Ахат“… После много бързо дойде перестройката. Трябваше да има гласност, демокрация и перестройка. И тогава започнаха да обръщат по-малко внимание на текстове против властта, които пеехме.

– Имате едно парче от началото на 90-те Демократична ръченица”, в което се пее „партии като гъби никнат и растат им зъби”. Осемнайсет години по-късно нещата не са се променили много. Докога ще я играем тази демократична ръченица според теб?

– Виж какво, то никога няма да се промени това нещо. Може би само ние и Индия сме държавите с най-много партии. Всъщност за Индия не съм сигурен, но ние сме от най-известните с това. И след като има толкова много партии, не знам, барем нещата се оправят в България. Аз много не го вярвам де, но нали…

Кольо Гилъна. Снимка: авторката

– Песни като „Леле Како”, „Най-щастливият ден”, „Бий хлапето”, продължават да се слушат, според теб на какво се дължи успехът им?

– Аз се радвам на това, че станаха евъргрийни по някакъв начин. Не знам на какво се дължи. Може би сме уцелили точната спойка на една песен, за да стане хит. А то обикновено, когато един хит е много голям хит, той си остава дълго време. Остава си за вечни времена в съзнанието на хората. Няма рецепта за такова нещо.

– „Най-щастливият ден” посветена ли е на някого конкретно?

– Не, тя е пародия на любовен текст. Как един човек толкова много се радва, че една жена вече не е със него и т.н. Владо Унгареца ги пишеше тия текстове и много се кефехме на неговото поетично творчество, защото винаги имаше някакъв сарказъм, ирония, пародия. А и такъв ни беше и стилът навремето. Може би затова сме били и от най-популярните групи, защото имахме какво да кажем с музиката. Накрая, когато се разделяхме, си бяхме и поомръзнали, вече бяхме стигнали до едно ниво, в което няма какво ново да измислим. Доста е трудно човек да се задържи дълго време.

– Какво стана с групата ти „КГБ”?

– Тази група е много дълга история. Съществува горе-долу от 91-а година. Минаха сигурно над трийсет души в тая формация, най-накрая беше записан и мастериран един албум, който вече пета година чака, поради продуцентски неволи не може да излезе. Общо взето повечето песни ги има в Интернет, така хората пак ще слушат. Но аз много бих искал да излезе, просто официално да стане достояние на повече фенове. Защото това може би е един от малкото албуми, които съм правил, който изцяло ми харесва. А според мен, когато на теб ти харесва, това е най-важното. С кеф си го слушам. Някои албуми на „Контрол” не ги слушам с такъв кеф, колкото този.

– Имате ли участия напоследък, свирите ли по клубове?

– Не, вече всеки си има някаква работа, бизнес и т. н., и нямаме време толкова. За това си трябва човек да си отдели времето, да се съсредоточи и да се хвърли само в тази посока. С музиката не може да има компромиси.

– Може ли да се живее от музика в България?

– Може, защото ако си хит в момента, топ звезда, ще имаш много концерти, много участия и съответно много добри хонорари. И ако умееш да управляваш средствата, които взимаш, спокойно можеш да живееш и да се развиваш по този начин.

– Това не се ли случва основно с поп-фолк звездите?

– Не само, защо поп-фолк? Примерно Мария Илиева, Миро от „Каризма”, „Ъпсурт”, Графа. Мисля, че тези имена доста добре печелят в днешно време в сравнение със средния българин. Най-важното е, че хората им се кефят и че оставят и следа след себе си. Така че след време да кажат, това е Графа, той е направил така, така и така, или това е Мария Илиева, тя е записала това и това…

Кольо Гилъна. Снимка: авторката


– Жив ли е българският пънк?

– Ами май вече не. След като и Светльо стана водещ. Говоря с най-добри чувства, защото той е много готин. „Хиподил” се разделиха, „Светльо и легендите” едва ли са с някаква концертна дейност по десет или двайсет концерта месечно, инцидентните участия тук-таме не водят до живот на този стил. Макар че всеки един стил си има своето време и своята давност. Пънкът е музика, която е протест, която се пее повече в страни, които са социално и икономически зле. Музика като траш метъла и пънка върви адски много в държави, които са по-беднички. В добре развитите страни се пее поп музика.

-Това означава ли, че България вече върви към групата на развитите страни?

– Да, при всички положения. Вече съвсем нормално е един човек, който работи, да си позволи поне веднъж да отиде за една седмица в чужбина. Навремето беше абсурд. Значи вече се доближаваме до европееца, дори и малко. След като можем да си го позволим, нещата отиват на добре.

– В момента работиш в продуцентска къща „Глобал филмс”, с какво точно се занимаваш там?

– С всичко се занимавам, общо взето съм директор продукции, изпълнителен продуцент на клиповете, които правим, директор продукция на предавания като „Великолепната шесторка”, навремето имаше „Фатално привличане”, „Точка на пресичане”, „Сладко отмъщение”.

– Как реши да се захванеш с подобно нещо?

– Ами Маги Халваджиян ме покани, точно беше направил първата си фирма, „Макс груп”, бях един от първите, които започнаха работа при него. В началото бяхме не повече от десет души. Тогава правех „Сладко отмъщение” и „Точка на пресичане” по МСАТ. Започнахме от един малък апартамент с три стаи, сега стигнахме до огромен офис с над 150 души екип.

– Не ти ли липсва сцената?

– Ами на моменти адски много ми липсва. От осем години и половина се занимавам с телевизия и съответно нямам толкова време за музика. И това вече започва да ти липсва, имаш тръпката. Преди две години бяхме на турне, последното ми турне с „Контрол”, заедно с „Ахат” и „Щурците”. Беше чудовищно изживяване. Двайсет и два дни такъв купон, и то добре заплатен купон, си заслужаваше. Такива моменти ми липсват. От друга страна обаче вече и възрастта си казва думата, плюс това се изморяваш, няма я тази енергия, която навремето се хвърляше на сцената. В момента съм на 44 години и вече съм малко не за сцена. В смисъл – да дадем път на младите. Аз не обичам да съм от тези хора, които до последно излизат на сцената, дори и вече да са смешни за публиката.

– Би ли участвал отново в подобно турне?

– Ако излезе такова, с удоволствие бих се включил, защото както се казва, до последно музиката си остава моят живот и до последно, докогато мога, ще се кефя на музиката. Въпросът е, пак да ти го повторя, че не искам да омръзвам на хората. Или хората да останат с друго впечатление от мен. Нека остана в съзнанието на всички фенове, какъвто съм бил 10-15 години назад.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.