Леле, к’ви цици – така ме посрещнаха в първия ми час в 4-ти клас

Вили М. е на 24 години и е студентка последна година в Софийския университет, специалност педагогика. За да се дипломира, трябва да напише курсова работа и да мине задължителна държавна практика. Разпределена е в едно от елитните столични училища да преподава български език и математика на четвъртокласници. Вили разказа за сблъсъка си с училището и учениците в 4-ти клас.

Трябваше да изкарам една държавна практика и ме разпределиха в едно училище, което е със статут на едно от най-елитните в София. Първото изречение, което чух, когато влязох в час беше: “Леле, к’ви цици!”. И това е само началото. Децата нямат елементарно възпитание и изобщо не знаят какво е възпитание, нямат задръжки, няма цензура при тях, няма абсолютно нищо, а жалкото е, че тяхното поведение е живо отражение на това, което те виждат вкъщи или на приятелския кръг, с който са заобиколени. Кои са тия родители, които са доволни и одобряват приятелствата на децата им. Не знаят изобщо за какво става въпрос, не знаят изобщо в каква институция се намират. Обясняват, че една проста учителка нищо не може да им каже, защото мама или тате работят адвокат, лекар и т. н.

Бях убедена, че отивам там, за да им преподавам по български език, литература и математика, но се оказа, че аз трябваше да съм приятел, трябваше да съм възпитател, трябваше да съм преподавател и започнах да изпълнявам адски много функции. А в интерес на истината децата са супер интелигентни. Много интелигентни, много умни и жизнерадостни, но просто без никакво възпитание. И страшното е, че родителите смятат, че училището е отговорно за това. Масово според родителите учителите са тези, които трябва да възпитават и да отгледат децата им, защото те са много заети, ходели на работа, за да осигуряват нормалния живот на децата си. И абсолютно всички родители са на мнение, че ако децата им са добри, те са получили това възпитание вкъщи, но ако са лоши – учителите не са ги възпитали. И най-забавното беше… всъщност не знам дали трябваше да се смея ли, да плача ли, а моята откровена реакция беше живо онемяване. Децата отидоха на зелено училище, върнаха се след една седмица и започнаха да ми обясняват така ентусиазирано кое момче на кое момиче къде било бъркало, какво било правило и какво му било правило после това момиче.
Направо ме е срам да кажа какво ми разправяха, всеки си има въображение, знае за какво говоря.

А как протичаха часовете по български и математика… Първо, децата не са грамотни. Не знам какво са ги правили досега, но те са деца 4-ти клас, които трябва да държат нещо като матури или тестове в края на учебната година, за да могат да преминат в 5-ти клас. По български, литература и математика правиха примерни тестове. Тестовете по математика, както и всяко контролно, което им се даде, те го решават без никакви грешки. Поне така беше в момента, в който аз ги заварих. След това, решавайки да проверя на какво ниво са всъщност, останах много разочарована, защото когато им дадеш писмено да решат нещо в тетрадките те си вадят джиесемите и го смятат с тях. Реално те не могат да смятат, наистина не знаят как. И ми отне доста време, докато им обясня, че аз не съм там, за да ги дразня и за да ги командвам, а че съм техен приятел и учител, и съм там, за да им помогна те да усвоят този материал. Нещата стигнаха дотам, че те самите идваха при мен и ми казваха: “Госпожо, аз това не го разбирам, ще ми го обясните ли?” Оставахме след часовете и така децата малко по малко свикнаха.

По математика учат най-вече деление с двуцифрено число, без остатък, но с опашка. Те се опитваха да се изтарикатят и ми казваха, че не могат да ги решават с опашка, но като видят задачата и знаят как се решава. И съответно даваха верен отговор. Ясно беше, че има някакъв начин, по който го правят и аз го открих. И това, дето хората казват, че предприемат драконови мерки, това, което аз направих, беше с почването на всеки час да събирам всички джиесеми на бюрото при мене.
Абсолютно всички деца имат джиесеми. Едно от интересните неща беше, един от първите ми часове, когато все още само наблюдавах преподавателката, звънна му на едно от хлапетата телефонът, то започна да си говори в час. Учителката му каза, че трябва да си затвори телефона. Той й се разкрещя и й вика: “Не е възпитано да ме прекъсваш, докато говоря по телефона, ти млъкни.” При което при заплахата от нейна страна “Ще ти взема телефона”, той каза: “А ако ти строша ръцете?” Жената не направи нищо, защото нямаше друг избор, а аз нямах право да се меся, защото само наблюдавах. Друго, което много ме впечатли е, че тези ученици не ги плашат забележки, не ги плашат двойки, не ги плашат родителски срещи, не ги плаши и директорката, защото всеки божи час директорката влизаше и с едни и същи хора се разправяше всеки път. Абсолютно никой и нищо не е в състояние да ги накарат да направят нещо, което те не искат или не им е приятно. Ако реши да говори глупости в час и аз му кажа: “Не искам да те слушам, това са глупости”, той ми казва: “Ми ти като не искаш да ме слушаш, аз защо да те слушам тебе?” И почва да си шуми, да си говори по телефона, да прави каквото иска.

За да си учител при тези условия трябва да намериш своя начин за справяне с децата. Аз открих начин за себе си. Просто трябваше да падна до тяхното ниво. Не аз да съм отгоре, да съм ръководител и учител, те да се водят по мене, аз паднах на тяхното ниво, за да бъдем и приятели и оттам вече нещата ни потръгнаха. Трябваше да стана една от тях, трябваше да се принизя до 4-ти клас. Най-важното нещо е комуникацията и когато са задоволени и двете страни, тогава и се работи по-лесно. Когато им покажеш, че хем си им приятел, хем знаеш малко повече от тях и искаш да ги научиш, ако намериш как да им предизвикаш интереса, нещата са много по-лесни. Но там е работата, че на един преподавател с 40-годишен стаж не можеш да му обясниш, че поколенията се променят, че дисциплината и патриархата, които са били едно време, вече ги няма.

Децата нямат места в бележниците си за забележки. Класната им е разписала най-обикновени тефтерчета, в които те да продължават да си събират забележките. И когато сме си говорили по въпросите как ги наказват в къщи те казват: “Ами не ми дават да играя на компютъра.” Масово това е единственото наказание. Играят игри на компютъра. Също влизат в някакви сайтове за запознанства, а трябва да се има предвид, че те са на не повече от 9 – 10 години. Освен това са много по-компетентни за някои неща, отколкото съм аз. Книги обаче не четат, но пък за сметка на това всички гледат „Наруто“. Това е детско анимационно филмче за едно малко момче, което иска да стане нинджа. С приятели се обучават в специално училище за нинджи, взимат различни нива. Както и да е, много е интересно детското в интерес на истината. Учи на дисциплина и аз точно това използвах, за да се разбера с тия хлапетийки. Вадеха едни албумчета в час и залепяха едни лепенки в тях. Мен това адски много ме дразнеше, но просто нямаше как – взимах им албумите и в края на часа съм длъжна да им ги върна.

Специално в този клас всички деца са много диви – и момичета и момчета. И за да вляза в техния тон, дори и аз започнах да гледам детското „Наруто“. Може и да е смешно, но трябваше да знам за какво става въпрос. На всичко отгоре се бият през междучасията и се правят и те на нинджи. Най-добре това го знаят децата от съседните класове, които непрекъснато биват маризени, и на които непрекъснато им се прилагат кунг-фу хватки. Другите класове не са като този клас.

Когато ги наблюдаваш, стигаш до извода, че се интересуват само от 2 неща – от компютри и от Наруто. Нямат други интереси. И ако това ще е бъдещето на България, силно се надявам тези деца да емигрират. Аз, която силно обичам децата и съм твърдо против емиграцията, ако това е нашето бъдеще, предпочитам да емигрират, защото се съмнявам, че ще се променят някога. Особено с родители, които страдат от абсолютно безхаберие, с преподаватели, които не желаят да се занимават с тях, влизат в час и излизат разплакани, или пък цял час преподавателите си решават кръстословици, докато тия се избиват.

И тук идва въпросът – защо не се грижели учителите за дисциплината… Ами тия деца нищо не ги плаши. Аз измислих начин за справяне, но така и не го приложих, защото децата ми показаха, че могат да бъдат и добри и не исках да ги наказвам. Казах им, че за всяка дивотия ще пиша писма на родителите, при което децата буквално ми се изсмяха. Тогава им обясних, че искам на следващия ден писмата да ми се върнат с родителски подпис. Някои реагираха, остро, други не, защото знаех, че имат по-големи братя или сестри и те ще подпишат писмото. После като крайна мярка им казах, че ще искам родителите да ми се обаждат лично, за да потвърдят, че детето им им е дало писмото. Тогава вече децата малко се кротнаха. Написах само едно единствено писмо, но така и не го пратих. Пък и аз бях там, за да упражнявам преподавателските си умения и педагогическите си знания, а не да съм звероукротител.
Бях там за един месец, като 4-5 дена наблюдавах, а през останалото време бях даскалица. И това беше, за да покрия държавните изисквания. Има изпитна комисия, която идва и гледа как се справяш и те оценява. Но все пак успях да се справя с шумните деца… Те ми станаха приятели, бяха ми обещали да се държат прилично и наистина се държаха така.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.