Kaто във филм за Студената война, но наистина. Животът на Фреди Фосколо

Роденият в София Фреди Фосколо от майка българка и баща французин е осъден на 27 г. затвор за антикомунистическа дейност. През 1996 г. го обявяват пак за персона нон грата и го гонят от България. Снимка: Петър Добрев

Aлфред (Фреди) Фосколо е роден през 1942 г. в София от смесен брак между българка и французин. В младежките си години живее във Франция и всяко лято се връща у нас. Така само за кратко време успява да стане член на една от първите нелегални организации в България по времето на комунизма, да разпространява позиви, изправили ДС на нокти, да влезе в затвора за шпионаж и накрая да избяга с бъдещата си съпруга за Франция. Оттам организира бягствата на още българи, пише в западната преса за положението в комунистическа България и съдейства на българските борци срещу режима. След промените беше обявен от управлението на Жан Виденов за „френски шпионин“ и екстрадиран от страната. Малко след това получи официално извинение, а днес има българско гражданство и продължава да пише за проблемите на България – както у нас, така и в чужбина. За всичко това Фреди Фосколо разказва пред e-vestnik :

Баща ми е французин от италиански произход. Запознава се с майка ми в Париж и идват да живеят в София. Втората световна война заварва семейството ми в българската столица, където баща ми основава френска детска градина. През 1949 г. властите закриват всичко и семейството ми се мести във Франция. След десет години, когато напрежението между Западния и Източния блок понамаля, започнахме да идваме всяко лято в България.

В продължение на няколко години аз всяко лято идвах в България, запознавах се с мои връстници, слушахме рокендрол. Аз внасях първите плочи на Елвис Пресли, на Рей Чарлз, които тук първоначално бяха забранени. Не съм се смятал за някакъв герой, бях младеж, с младежко виждане за света, може би повлияно от Франция. Тук намерих много приятели, сред които и бъдещата ми съпруга Райна. Някои от тези мои приятели искаха да направят нещо, защото 65-а година имаше нещо като леко „размразяване“, смяташе се например, че Левчев дисидентства. Така няколко човека основахме Съюз за независимост и възход „Левски“ – една от първите нелегални организации в комунистическа България. Не ме беше страх, че рискувам спокойния си живот във Франция. Просто действах по начина, по който бях възпитан и виждах света.

Съчини се текст на един позив и ме натовариха да го напечатам във Франция и да го внеса следващата 66-а година – преди деветия конгрес на БКП. В позива не ставаше въпрос за взимане на оръжие, а за някакво опомняне на хората. Програмата беше от девет точки, които днес изглеждат съвсем банални: излизане от Варшавския пакт, свобода на сдруженията, многопартийност. За времето си може да е било наивно, но така го разбирахме тогава. Тогава нямаше ксерокси, затова напечатах позива на циклостил в Париж и внесох нелегално 500 бройки в България. Разпространявахме ги в пликове по пощата – на случайни адреси, взети от указателя – в София и в провинцията. Членове на съюза бяха над 20 души, които често се събираха да дискутират.

Интересно беше, че в позива бяхме написали хората да го разпространяват с викове „Само Левски“. Това много обезпокои Държавна сигурност, защото те нямаше как да знаят дали по стадионите хората подкрепят футболния отбор „Левски“, дали подкрепят нас, или и двете заедно. 1968 г. пък се падна, че „Левски“ би жестоко ЦСКА със 7-2 и стана голямо спонтанно шествие от стадиона до паметника на Левски. Това мисля допълнително е изнервило ДС, която добре е знаела за нашия позив, защото от 500 бройки около 200 веднага са се озовали при тях. Но знам също, че позивите са достигали и до места, където не сме ги пращали. Не всички са били доносници, напротив. Българите не са повече доносници от другите народи, правил съм сравнение и с френската история по време на Втората световна война. Процентите на доносниците се оказват едни и същи между българи и французи.

Междувременно с бъдещата ми съпруга Райна бяхме решили да сключим брак. На нея и трябваше разрешение от властите, тя искаше да останем тук, а не да живеем във Франция. Подаде няколко молби, но винаги й връщаха откази. Съвсем изненадващо, докато бях войник във Франция, аз получих писмо от българското посолство, че въпросът е решен и трябва да отида в България. Радвах се със сълзи. Отидох в София, но тогава се случи Пражката пролет, нещата изведнъж се затегнаха и отново не ни разрешиха да се оженим. Поех с „Ориент експрес“ обратно, Райна и приятелите ме изпратиха. Бяхме се разбрали да продължаваме да подаваме молби за брак пак през следващата година, а ако не стане – да помислим и за бягство.

Тръгнах с влака, но когато той спря на Драгоман, в купето ми влязоха двама души с шлифери и ме свалиха. Влакът замина, а на мен ми казаха, че съм арестуван от Държавна сигурност.

Заведоха ме на третия етаж на Софийския централен затвор, където тогава беше следственото на ДС. Предполагах, че отдавна ме наблюдават и веднага си помислих най-лошото, нищо че реално нямаше причина чак да ме очистят. Следователят ме пита за кого работя. Казах: за себе си. Поисках защита от френския консул, на което веднага ми се изсмяха. Обясниха: „Момче, всички видяха, че си заминал с влака, той пътува 50 км на българска територия и 2000 на чужда. Ние не можем да отговаряме защо не си пристигнал. Ако искаш отново да се качиш на този влак, отговаряй.“

Тогава си дадох сметка, че никой не знае къде съм. Чак после разбрах какъв ужас е било това за близките ми, за майка ми и баща ми, които, след като не съм пристигнал, са звънели в България само за да разберат, че съм се качил на влака. Три седмици бях „изчезнал“, всички мои роднини и приятели бяха в паника. Чак след това оттук официално обявиха, че съм задържан. Опъвах се, опъвах се, но те изкараха позива. Оказа се, че е имало предател – един от 20 души, син на убит от Народния съд, колкото и иронично да звучи. Но после разбрах, че това е нещо нормално в схемата на вербуване. Хора с такова минало биват подлагани на огромен натиск и често това е бил единственият начин да имат що-годе нормален живот. Но трябва и да кажа, че преди това син на убит партизанин, лейтенант от Държавна сигурност, ни предупреди, че ни готвят нещо. Нещата не са толкова черно-бели, колкото често се представят.

В крайна сметка си признах, че съм отговорен за позива. Искаха да кажа кой ни е накарал: френското ли разузнаване, американското ли. Обясних, че всичко съм направил сам, поех отговорността. Но това явно не е изглеждало достатъчно, защото ме обвиниха и по член 104 за шпионаж. Това предвижда затвор от 10 до 20 години или смърт.

Фреди Фосколо (вдясно) пред Паметника на жертвите на комунизма в София. Снимка: de-zorata.de

На 6 януари 1969 г. започна процесът срещу мен и още двама приятели – Александър Иванов и Петър Бояджиев. Дотогава нямах никакъв достъп до адвокат. Между другото ме обвиниха и за притежание на оръжие – пистолетът на дядо ми от Балканската война, който намериха вкъщи. От всички обвинения получих присъда от 27 години вкупом. Адвокатът, за когото баща ми плати доста пари, заяви, че наистина заслужавам смърт и единствената му защита беше да апелира към обвинителите да докажат колко хуманен е социалистическия режим. Все пак аз се радвах, че има процес, за да се знае къде съм. Надявах се и да мога да кажа нещо публично, но нямах никаква възможност. Обвинителите дори казаха, че агенти на империализма като моя милост са организирали събитията в Чехословакия, а не народът там. Обвинителното слово на прокурора започна с думите : „Усилията на империализма не престават!“

Освен мен беше осъден и Георги Костов, емигрант във Франция – задочно на смърт. Петър Бояджиев получи 12 години затвор, а Александър Иванов – 10 години. Жена ми също беше арестувана и осъдена на шест месеца затвор, въпреки че нямаше нищо общо и дори не знаеше за позива. Опитаха се да я накарат да стане прокурорски свидетел срещу мене, но тя отказа и това беше наказанието й. Тогава осъдиха задочно и двама мои приятели, Антон Машев и съпругата му, които преди това бяха избягали с малка гумена лодка от Созопол до Турция!

Един месец останах в „тежкия салон“, смъртното отделение на Софийския затвор, където естествено беше доста тягостно. Там бях сам в килия и се чудех дали ще прекарам така следващите 15 години. Но след това ме преместиха в Старозагорския затвор, където бяха политическите затворници. Такива имаше 100-150 души, което не е никак малък брой. Вярно, между тях нямаше много интелектуалци, повечето бяха селяни, работници, но достойни хора. Имаше и доста помаци, много свестни хора. Работих две години в дърводелната, докато на 30 април 1971 г. ме извика началникът и каза да напусна затвора до обяд – получил съм помилване, съвсем изненадващо. Само два дни преди това имах свиждане с Райна и аз й бях казал да ме зареже и да си оправя живота, вместо да чака 20 години. Стана скандал, карахме се, тя си тръгна сърдита, а ето какво стана малко по-късно… Между другото 69-а година присъствах на бунта в затвора, когато момчетата се опитаха да избягат със сила. Имаше стрелба от вишките, един от затворниците се хвърли от покрива…

За да бъда освободен е имало натиск от страна на Франция, първоначално муден, после по-сериозен. Главната причина беше, че се готвеше конференцията в Хелзинки на Съвета за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 г. , която донесе доста облекчения в режима. В тази светлина моето присъствие не беше нужно, даже беше черна точка. Май месец 1971 г. идваше за първи път и френският външен министър на посещение в социалистическа България. И затова моето присъствие в затвора беше неудобно. Пуснаха ме, даже не ме екстрадираха, а ми казаха да се оправям. Отидох в София, позвъних на вратата на Райна, тя ме видя и припадна. Когато се свести, веднага ме попита: „Как избяга?“ Отговорих й, че ако бях избягал, нямаше да дойда при нея.

Отново обаче не ни дадоха право да се оженим. Опитвахме, опитвахме, нищо. Решихме, че няма друг изход, трябва да се бяга. Набързо обясних на Райна следния план: след една година да чака пред „Александър Невски“, където аз да й изпратя по мой човек документи, с които да избяга нелегално за Франция. Купихме два еднакви шала, чрез които да се познаят със свръзката. Когато й говорех това, нямах идея как ще се осъществи всичко. Не знаех как ще намеря документи и кой ще ги донесе. Просто знаех, че нещо трябва да се направи.

Прибрах се във Франция, където станах съдружник с друг избягал българин, вече споменатия Антон Машев, който имаше строителна фирма. Събирахме пари, за да изтеглим Райна и дъщеря й, която тя имаше от първи брак, но която аз познавах от шестмесечна възраст и винаги съм приемал за мое дете. Намерихме истински паспорти, на които сложихме снимки на жена ми и на малката. Пратих хора да видят как се минава границата с дете, какви печати се слагат и всички подобни подробности. Френска двойка отиде с дете, загуби си уж паспортите, а всъщност ги даде на мой човек, който разши страницата с печатите и я сложи в пригодените от мен паспорти на Райна и детето. Да предупредя, че с новите паспорти това вече не става.

Фреди Фосколо. Снимка: Петър Добрев

Всичко точно, но предвидената среща с Райна не се състоя, може би по моя грешка. Операцията излезе ялова. Не можаха да се срещнат със свръзката, явно не са се познали или аз съм дал грешна информация. Ядосах се много и реших аз да отида лично. Избръснах се, станах къдрав, сложих очила и повторих същата операция на 1 януари 1974 г. Имахме среща в подлеза пред ЦУМ, той беше почти празен точно след Нова година. Този път срещата стана. Отидохме на ЖП гарата, там за да стигнеш до международните влакове трябва да представиш паспорт. По едно време обаче, малката Сузи изчезна. Паникьосахме се напълно, още повече, че не можеше да я извикаме на български, паспортите ни бяха френски. В крайна сметка я намерихме, не можехме дори да й се скараме, защото нито тя, нито жена ми знаеха френски. После чак разбрахме, че тя познала един свой съученик и се е скрила от него, за да не й проговори той на български.

Минахме границата – в адско напрежение да не се повтори историята с Драгоман. Беше малко като във филмите – влакът тръгва, вали сняг, граничари с автомати и кучета обикалят. Но беше наистина. Слава Богу, нищо лошо не се случи и благополучно стигнахме до Турция. Два дни след това се озовахме във Франция, където най-накрая се оженихме. Две години по-късно ни се роди още една дъщеря – Мона, днес доктор по политология в Париж.

Организирал съм още едно успешно бягство – през 1981 г. Ставаше въпрос за мой приятел, Петър Бояджиев, който влезе в затвора заедно с мен, но престоя пълни 12 години. Можеше с работа да си спести поне две, но се държеше много курназ и не искаше. Когато все пак излезе, той влезе във връзка с нас и организирахме бягството му. Този път направихме скривалище в бусче „Фолксваген“, което също мина успешно. Бог е с нас явно – с нами Бог.

От 1981 г. започнах да се занимавам с журналистика. 1985 г. влязох в списание „Нова алтернатива“ – те нямаха кой да пише за България. Редовно пишех за страната в това списание, както и за някои от ежедневниците. Помогнахме с кампании за д-р Николай Попов през 1986 г. – бивш политзатворник, когото не пускаха на Запад. Борихме се и за Димитър Пенчев, мой приятел от затвора, който беше осъден на смърт през 1962 г. за възстановяване на БЗНС „Никола Петков“. Когато излезе от затвора, го подгонват около „възродителния“ процес, нищо че няма нищо общо с него. Пратиха го във възстановения Белене да копае царевица, вече не при старите условия, но все пак лагер. После го въдвориха в Бобовдол. Ние направихме кампании в пресата и се принудиха да го пуснат на Запад – след доста перипетии. Днес живее в Марсилия и още сме във връзка.

Направихме и акцията с Едуард Генов. През 1968 г. той беше пуснал позиви против навлизането на съветски войски в Чехословакия и беше влязъл в затвора. След това го екстрадираха в САЩ.

Заедно с Петър Бояджиев бяхме във връзка с първото независимо дружество за правата на човека в България, с Илия Минев и други хора. Разпространявахме по „Свободна Европа“ и печата техни статии. 1988-1989 г. следяхме внимателно „възродителния процес“, бяхме в постоянна връзка с хора като Зайнеб Ибраимова, пращахме журналисти да вземат тайно интервю от Желю Желев. Стараехме се да помагаме с каквото можем.

Тогава във Франция Изтокът се възприемаше като една сива, безименна зона. Французите не правеха разлика между Полша, България, Унгария и Албания. Това беше непозната територия. Ние се опитвахме да направим така, че да се знаят истинските неща.

Работех извънредно като журналист, по моя лична инициатива. Знам, че Държавна сигурност винаги е смятала, че сме слуги на някое разузнаване. И ние не знаем за кое, защото такова нямаше. Всичко беше една лична инициатива на хора, които са смятали, че така трябва да се постъпва.

След промените се върнах в България през 1990 г. Имах щастието да присъствам на големия митинг на Орлов мост. Тогава си казах, че каквото съм могъл да направя, съм направил, нека вече българите сами си поемат нещата.

Но 1996 г. нещата се промениха. Връщах се за осми или девети път в България, вече по изцяло лични дела. На летището обаче ме спряха, казвайки ми, че съм персона нон грата. Те се позоваваха на решение от 70-те. Отказах да напусна България, това е моята родина и никой не може да ми нарежда да си тръгна. Казах им, че може да стане само насила и легнах на земята. Те ме заключиха с белезници за един радиатор. Принудиха се да дойдат осем души полицаи и насилствено на ръце да ме закарат в самолета. Върнах се в Париж, веднага отидох в българското посолство и вдигнах скандал. Там ми се извиниха, че е станала грешка и аз ги накарах да ми дадат постоянна виза. В същото време в парламента в България се вихреха големи скандали, бях обявен за френски шпионин. Тогава щеше тъкмо да има президентски избори, на които спечели Стоянов. Явно някои хора са били в паника и са искали да си направят реклама чрез мен.

Имах късмета да бъда и на януарските събития от 1997 г. През 2002 г. получих и българско гражданство, което дотогава никога не съм имал. Продължих да пиша за България, но вече в един по-друг аспект. Идеята на „Нова алтернатива“ беше да дава трибуна на хора от Източна Европа, които нямаха трибуна в родните си страни преди падането на стената. След падането на стената вече гледахме как се развиват нещата, кои са новите сили.

Не съм търсил тези приключения в живота си, те сами се случиха в моя живот вместо той да бъде нормален. Не знам дали ще видя да изчезва опашката на комунизма, но се надявам. Не се отчайвам, защото знам, че подобен преходен период на осмисляне на историята е имало и във Франция след немската окупация от Втората световна война. Там проблемът за колаборационистите излезе 30 години по-късно. Трябваше да дойде второ, трето поколение изследователи, за да се заинтересува дали са верни приказките, че целият френски народ се е опълчвал на окупатора. Учените започнаха да вадят архиви и да гледат. Така ще стане и в България. Имам вяра в младите, въпреки че доста ги хулят. Те ще направят от нашата памет история. Докато мога аз ще работя – за да има памет, която да стане история.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.