Проф. Николай Овчаров: Да спреш иманярството е все едно да спреш хашиша в Азия. Абсурд!

Проф. Николай Овчаров. Снимка: Булфото

Проф. Николай Овчаров е на 50 г., най-популярният археолог в България, заедно с Георги Китов. Наричат го българския Индиана Джоунс, както наричат и Китов. От 8 години Овчаров работи върху останките на Перперикон, който се превръща в известен туристически обект благодарение на усилията му. Син е на археолога проф. Димитър Овчаров. Автор е на книги и множество статии в областта на средновековната история. Член е на ордена на българските тамплиери.

– Проф. Овчаров, още колко години работа има на Перперикон?

– Превръщането в туристически център го правим вече. Тече един голям европейски проект, който в общата си сума трябва да надхвърли 3 милиона евро. На този етап е минало проектирането на посетителски център, включващ музей, чийто строеж трябва да започне към края на годината. Там туристите ще получават информация, ще има кафенета. Дано да не попречи спирането на средствата сега. Преборих се 3 километра около Перперикон да няма никакво строителство. Има един незаконен строеж, който ще бъде ликвидиран при започването изграждането на посетителския център. И в тази много красива сграда ще има лаборатории. Инвестициите за центъра ще възлизат на около 1 милион евро. Веднага след него ще се електрифицира, ще се направи канализация на самия хълм, реставрация и консервация, където ще отидат също 1 милион евро.

Но за археологическата работа – още 200 години минимум. Перперикон се оказа грандиозен град. Археологическата работа тече вече осма година, тази година пак имаме средства от държавния бюджет, аз работя изключително с тези средства. В първите години започнахме със средства от 50 хиляди лева, сега вече са към 200-250 хиляди лева. Говоря само за археологията.

– Големите обекти при нас не са ли по-малко запазени, отколкото в другите страни, в Гърция да речем?

– Не съм убеден, че в Гърция има много по-запазени неща.

– У нас, за разлика от южните страни, температурната амплитуда е голяма – зимно време става – 30, през лятото +40, останките се разрушават? По нашите земи често са разрушавали крепости, останки от миналото, използвали са строителния материал…

– Температурата не е от значение. Просто България има една доста незавидна съдба – през 14 век, според един османски хроникьор Мехмед Нешри, в българските земи има най-много и най-здрави крепости на целия Балкански полуостров. Днес обаче от тях почти нищо не е запазено. Има малки изключения в Източните Родопи, като Устра, Моняк – по-запазени. Историческите превратности, османското нашествие, са причината.

Проф. Овчаров представя на пресконференция находки от разкопките. Снимка: Булфото

Перперикон също е бил опожаряван. Една крепост, като се съпротивлява, е ясно какво я очаква. Освен това турците са унищожавали крепости на невралгични места, където са смятали, че може да се превърнат в опорни точки на съпротивата. За Плиска и Преслав още през 16-17 век – това аз съм го хванал в моята 25-годишна работа, дворцовата църква в Преслав (43-метрова базилика), от нея намерихме един единствен камък, всичко останало беше основа. А там намерихме 15-16 огромни варници, с диаметър по 4-5 метра. Цялата красота на симеоновата столица – и варовика, и мраморите, и мозайките – са били претопени. Има един османски документ, в който пише, че най-доброто сладкото от сини сливи става с вар. А най-добрата вар се вади от Шуменския санджак. Е, в Шуменския санджак са били кариерите – Плиска, Преслав, това са били едни нескончаеми кариери, използвани в продължение на столетия. Или казано с други думи гордостта на българското царство е станала на сладко от сини сливи. В рамките на шегата, разбира се.
По време на руско-турските войни в края на 19 век много от запазените крепости край Дунав и по морето са били взривени – Варненската, Свищовската крепост. Когато руснаците се изнасят, ги взривяват, за да не могат да се използват от турците.
От друга страна е немарливостта от страна на българското население, което няма уважение към своите паметници. През 19-20 век старите крепости са били използвани за направата на къщи. По времето на Стамболийски има акт, който се издава, да се стимулира това нещо. Вярно е, че това е времето, когато идват много емигранти от Македония, Беломорието, но все пак това не е бил най-добрият вариант – посягане върху историята. Но така или иначе това вече е станало.
Перперикон е едно голямо изключение, защото той е много добре запазен – не само скалните изсичания, които стигат до 7-8 метра, но и в последно време открихме много добре запазени зидове. Миналата година например открихме един фрагмент от крепостната стена от римския период – около 40 метра дълъг, запазен около 7 метра височина. Перперикон дава това, което липсва на нашите паметници – една много добра запазеност, без да е нужно да се стига до бутафории и строежи, каквито се направиха в Плиска, Преслав и донякъде в Търново.
А що се касае до Гърция, мога да ви кажа, че там напоследък се достигна до една много интересна политика, те направо отстрояват – строят отново цели акрополи. На остров Родос, град Линдос, къдато от античния град не е запазено нищо, тъй като там са били родоските рицари, в момента целият акропол с храмовете се прави наново. Само че не е като при нас през 80-години, когато Плиска и Преслав бяха направени от едни отвратителни бетони и ги лепяха с плочки. В Гърция си ги правят от дялан камък и на хората им харесва това. Нарича се анистелоза и в момента много се спори по този повод. Типичен пример е Ефес, където много неща бяха направени от фрагментите, но къде реставрирани, къде достроени. Но аз направих анкета сред чужденци и българи, и се оказва, че на хората им харесва. Може би и ние не би трябвало да сме чак такива големи пуритани, за каквито се изкарваме и Националният институт за паметници на културата ни слага големи забрани в тази насока.

Проф. Николай Овчаров. Снимка: Булфото

Аз променям своето виждане и смятам, че при една добра реставрация, може би и ние трябва да поработим в тази насока.

– Как се развива иманярството? В миналото, сега?

– Първо това е един от най-сложните въпроси. Като се каже иманяри, хората си представят някакви хора с кирки и лопати, които ходят и копаят. Има и такива, но всъщност иманярското явление е много по-широко и типичен пример на закона „търсенето определя предлагането“. Ако нямаше колекционери, ако нямаше износ в чужбина, нямаше да има и търсачи. Реално погледнато иманярството винаги е съществувало, даже в тракийски гробници се намират копчета на римски легионери, което показва, че още преди 2000 години римляните са били сред първите грабители.
В по-ново време е разпространено така нареченото малджийство. Малджиите са турски иманяри, така да се каже, които търсят по карти. Изглежда малко странно за 21 век, но съществуват. Само преди 8 години гробницата на Орфей при Татул, при скалната пирамида, беше разбита, заради една дупчица, направена още в древността. На всеки нормален човек му е ясно,че в скалата не може да има нищо, но те нямат нормално мислене, това са хора, поболели се на тема злато – обикновено прости и неграмотни.
През последните 20-30 години се появиха хората с машинките, колекционерите. В общи линии обществото мисли, че това става след 10 ноември. Нищо подобно – първите машинки навлязоха в края на 70-те началото на 80-те години. В Шумен, когато копаехме Преслав помня, как иманярите си правеха специални сбирки в кафето „Магдебург“, имаха си техник-инженер, който намираше машините- самоделки с много високо качество. Тогава безпрепятствено удряха много обекти. Още тогава се създадоха големи колекции, но за тях никой не говори. Тогава се създаваха колекциите със знанието на милицията, със знанието на комунистическите власти, известни са колекции на Богомил Райнов. Никой не говори за това обаче, всичко се насочи към късните колекции на Васил Божков и Димитър Иванов. Не че оправдавам тях, но просто явлението има по-стар произход. И не случайно Димитър Иванов има такава голяма колекция, защото именно преди 10 ноември тези неща се случваха. В годините на преход, това нещо много се засили, за това спомогнаха отворените граници на България от една страна, навлизането на техниката, купуването й без проблем. Пикът беше средата на 90-те, аз тогава съм виждал в обикновено турско село по три-четири металотърсача, просто всеки си мислеше, че по този начин ще забогатее. Макар че аз такъв машинкаджия не съм виждал да е забогатял.
Постепенно се създаде тази структура на иманярството – това е една доста стройна пирамида, в чието дъно стояха стотиците, хиляди хора с машинките, които обикаляха къровете и планините. Чрез прекупвачи нещата достигаха до колекциите, но много по-голяма част от ценните предмети бяха изнасяни извън България. Каналите бяха през Виена, Югославия – по време на войната.
Лично моето впечатление е, че в последните години има спад в иманярството. Все пак някои неща се направиха, като наказателни мерки, а може би тези канали за чужбина не работят в степента, в която работеха на времето.

– Има ли още какво да се изнася?

– Има, разбира се, как да няма. Нещата продължават в най-голяма степен при римските градове, по Дунав.
Иманярството в България няма да се ликвидира, няма как да стане, това е все едно да се ликвидира в Азия производството на хашиш. Абсурд! Но може да се ограничи в известна степен. Продължава моята голяма надежда в борбата ми този нов закон за културно-историческото наследство да бъде приет. Защото именно липсата на закон до голяма степен дава възможност за се случва това, което става в момента. В този закон трябва да се види какво ще се прави с частните колекции. Моето мнение е, че те трябва да бъдат разрешени и да има строг контрол върху тях. Трябва да бъдат създадени частни музеи – има няколко човека, които бяха направили частни музеи и то с изключителни експонати. Също така не трябва да се пренебрегва и частта за недвижимите паметници в закона, защото държавата не може да обгрижва всичките 43 000 обекта, колкото са в България. В този закон трябва да навлезе общината, но и частни концесионери, които да гарантират за паметниците, които поемат.

– Закон обаче има – и сега по Наказателния кодекс се наказва…

– Става дума за това, че в сегашния закон от ’69-та година има само наказателни мерки и то объркани мерки…

– В Наказателния кодекс има мерки – който прави разкопки – затвор…

– Не говоря за наказанията, а за разрешенията. Наказанията – добре, сложиха там тези неща. Но с наказания само не могат да се спрат тези неща. Трябва да се види какво гражданите на Република България могат да правят – могат ли да притежават частни колекции или не могат, могат ли да концесионират обекти или не, тук не става въпрос само за археологически обекти, а и за етнографски. Това са много важни неща. Даването на ясни правила ще даде възможност и за добра наказателна дейност, защото в момента в стария закон даже има клауза, в която се стимулира правенето на колекции, от друга страна пък се забранява. Няма нищо по-противоречиво от Закона за паметници на културата, който в момента действа.

– Чудно е как в Лондон мога да си купя антична монета от магазина и да си отида с нея, а тук се води движим паметник на културата и си под наказателна отговорност. А има колекционери с по 200-300 монети, които са извън закона?

– Именно тези неща трябва да се изчистят – кое може и кое не може. Например има монети, които нямат особена стойност и музеите са зарити с такива. Според мен музеите трябва да имат така наречените резервни фондове, какъвто да речем има Лувъра и да могат да продават тези неща. В Лувъра се продават уникални неща. Аз видях в една колекция – няма да казвам чия, страхотни съдове, гръцка керамика, които българският колекционер си е закупил от Лувъра. Значи тези неща трябва да бъдат позволени в България. Обмен трябва да има между колекционерите също, но само що се касае до паметниците със строго регламентиран произход. И нещо, което е важно за мен – пълна забрана за износ на паметници в чужбина. Смятам, че България не е узряла до степен да изнася.

– То и сега е забранено.

– Сега всичко е забранено, но той е смешен закон. Закон от ’69-та година, когато в България няма частна собственост, тя не съществува като понятие.

– Ваши колеги ви обвиняват, че когато правите гръмки изказвания за ваши открития в медиите, без да започвате веднага работа по обектите, иманярите се възползват. Както става с така нареченото тамплиерско гробище при Нисово? (виж тук)

– А местните казаха ли ви на какво приличаше гробището, преди аз да отида там – като след бомбардировка! А и иманярите вече го бяха ударили преди да се сетим за него. А и моето мнение е друго – когато нещо се социализира, то има много по-големи шансове да оцелее, отколкото да бъде незабелязано. Защо на Перперикон няма иманярски набези или на Татул – е как ще има, като има хора до 1 през нощта. Създаде ли се туристическият поток, създаде ли се интересът на държавата, общината към тези неща, те ще се съхраняват по-лесно. Всички дупки, които сте видели, са отпреди това, и на мен ми направиха впечатление. Тази година, две седмици през септември, ще копая това така наречено тамплиерско гробище и се надявам нещо да са ми оставили иманярите.

Проф. Овчаров на церемония на тамплиерите. Снимка: Булфото

– Вие сте популярен човек, учен, археолог, не е ли несериозно да сте тамплиер? (виж тук за тамплиерите в България)

– За мен не е несериозно. Много хора критикуват, но това си е тяхна работа, живеем в демократично общество, всеки може да изповядва и прави каквото иска. Един може да събира марки, друг значки, трети пък може да иска да се прави на тамплиер.

– Вие се правите на тамплиер, така ли?

– Правим се, слагаме плащовете в определено време, за мен това е нещо интересно. Когато преди две години влизах в ордена, първоначално имах съмнения, в смисъл дали няма да е някаква бутафория. Не се оказа бутафория, оказа се, че в него има много сериозни мъже и жени, които действително сериозно гледат на тази работа. Тези плащове не се слагат всеки ден, а два-три пъти в годината, на определени церемонии, които мога да кажа, че са доста вълнуващи. Лично за мене, като човек, който е влюбен в средновековната история, в рицарите и прочие, за мен това е нещо приятно. Това е едната страна на въпроса. От друга – ние сме като другите светски общества, не сме тайна организация или религиозна. Ние сме приятели, които се подпомагат, братя и сестри, както се наричаме и сме общество, в което разчитаме един на друг. Правим всичко възможно, за да се подпомагаме. Целите на организацията, както в глобален мащаб, така и в национален, е благотворителната дейност. С моето влизане пък се стимулира една дейност за изучаване на историята. Аз съм видният историк в него. От месец-два станахме Велик приорат, вече не сме под егидата на Сръбския приорат, както беше досега. Аз ще бъда нещо като архивар на ордена. От една страна това включва теоретичното изследване на нещата, а от друга страна, това включва разкопки, които се финансират от ордена, от волните пожертвувания. Именно с тях ще финансираме разкопките край Нисово.

– Местните археолози и историци в Русе казват, че това е изследвано място и е нелепо да се твърди, че е тамплиерско гробище.

– А кой е казал, че е тамплиерско?

Проф. Овчаров на представянето на новия модел джип „Ленд Роувър“. Снимка: Булфото


– Вие! В медиите се писа и говори за това толкова много.

– От медиите не винаги се разбират най-точните неща. Макар че аз много точно съм го казал на пресконференцията, която дадох тогава и тези така наречени колеги… Срещу мене има брожения в цялата страна, но на известните, популярните и успелите хора винаги се завижда.

– Не се харесват комерсиалните хора, особено учени.

– Комерсиален? А лошо ли е, ако аз успея да развия туризма в този район. В момента в Източните Родопи ме смятат за полубог, защото съм докарал стотици хиляди туристи. Ако искат в Русе мога да направя нещо подобно и при тях.
Сега, по отношение на тамплиерите и гробището, как започна всичко: братя от командарията в Русе ми се обадиха и казаха, че са видели надгробни плочи с тези кръстове. Те не са историци, но са забелязали този така наречен кръст пате – в кръг, с разтворени краища, с полета, които са по-тъмни. Когато кажем тамплиерски кръст, естествено не означава, че говорим за тамплиери. Както като кажем малтийски кръст, не става въпрос за малтийските рицари. Това са просто типове кръстове, както има руски патриаршески кръст и така нататък.

– Много важно уточнение.

– Естествено, това съм го казвал стотици пъти, но знаете как стават нещата в медиите. Оттам тръгнахме, отидохме да видим как стоят нещата. Да – разиграхме малък спектакъл, в. „Новинар“ го отрази тогава, бТВ направи филм за тамплиерите едновременно, ние сложихме плащовете около тези кръстове.
Преди да започна тази история аз седнах и се поразрових в историческите извори. Дори аз бях изненадан от това, което намерих. В интерес на истината никой не се е занимавал с присъствието на рицарските ордени на Балканите през 12-13-14 век. Никой, казвам го категорично, аз съм медиевист (б. а. – специалист по средновековна история). Излязоха обаче много интересни данни. При Четвъртия кръстоносен поход – времето, в което може да се говори за развитието на ордените, се оказва, че тамплиери и хоспиталиери участват в него. Че един куп благородници правят дарения в полза на тамплиерите, включително един от ръководителите на похода граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен – който загива в битката при Одрин, вторият след Балдуин, той прави огромно дарение в полза на тамплиерите. Друг пък рицар – Жак дьо Фровил, участва в походите, отива до Йерусалим, става тамплиер и се връща в Константинопол. Според едно сведение през 1204-1205 орденът на тамплиерите участва в завоюването на земите в Пелопонес, Гърция. Последният споменат тамплиер е от 1304 година – Роже дьо Флор, който е нает от византийския император за борба с османските турци, но после излиза от контрол и разлюлява всички европейски провинции на Византия. Той пък е женен за внучката на цар Иван-Асен III. Аз първо изследвах изворите, за да знам, дали изобщо можем да говорим за такива неща. И се оказа, че през 13 век се споменава за тамплиери. А едно изключително интересно сведение от 1254 година показва, че един от ордените – не на тамплиерите, но на хоспиталиерите, като военна сила се използва срещу България. Това е по времето на цар Михаил-Асен, който си влошава отношенията с Унгария и унгарският крал Бела, в писмото до папата казва: „Ваше Светейшество, никой не ме подкрепи срещу българите, с изключение на братята от ордена на хоспиталиерите“. Ето, дори само тези данни да вземем, ние вече можем да говорим за трайно присъствие на ордените тук през 13-14 век.

Тамплиерите пазят поклонниците, които отиват в Светите земи. През 13 век значителна част от хората минават по море, но все още съществуват сухопътните връзки. Откъде минават те от Западна Европа към Йерусалим – през България! Не бих изключил възможността те да са имали места, където поклонниците да могат да отсядат на българска територия, пътувайки за Светите земи. Ето ви една от възможностите. Със сигурност знаем, че в Търново през 13 век има цял квартал на западноевропейски благородници, търговци, занаятчии, който по-късно получава името „Френски квартал“. Ето предпоставки по някакъв начин да се появят подобни неща в българските земи. Казвам предпоставки, в никакъв случай не казвам „там е имало тамплиери“.
Така че нашите разкопки, с колегата Бони Петрунова, която е най-добрата ни специалистка по късно-средновековния ни период, в края на септември, ще покажат имаме ли основание да говорим за тези неща. Подобен тип гробища с огромни каменни кръстове са много редки. Те не са характерни за православието като цяло. Има ги в Северна България, в южна въобще ги няма, има в северозападна. А сега, след тези разкопки, ако е рекъл Господ и ако нещо са ни оставили иманярите, ще открием повече данни. Засега можем само да предполагаме, че става въпрос за някакво католическо влияние, това беше изказано още от видния ни археолог Тодор Герасимов.

Снимка: Булфото

– Смятате ли да посветите сериозен научен труд на тази тема, защото иначе излиза, че само хвърляте някакви изказвания в медиите и не звучи сериозно?

– Вижте, така беше и с Перперикон. Първо беше представянето в медиите. За да може човек да намери средства, за да може да получи необходимата популярност за работата, първо трябва да минеш през медиите. Постепенно вече се появяват научните публикации. Сега например за Татул пишем публикацията, която има чисто научен характер. И мисля, че сред разкопките при Нисово вече ще имаме възможност за една статия.

– Добрият археолог трябва ли да бъде добър мениджър?

– Като гледате нещата около мен, мисля че отговорът идва от само себе си. Задължително е! Иначе човек ще остане един вечно мрънкащ, като тези от Русе, за които говорите. Пълно е с такива мрънкачи. Хора, които искат нещо да направят, не само в археологията, но не знаят как да го направят. И понеже не знаят – те трябва естествено да създават интриги, да мрънкат. Археологията днес е като едно предприятие, една икономика.

– Бизнес?

– Бизнес, но в добрия смисъл на думата, защото и „бизнес“ е мръсна дума у нас, както и „комерсиален“. В Германия, която е пуританска по отношение на науката, в момента се изучава така наречената практическа археология, която не е нищо друго освен точно това – да се менажира археологията, да се свързва с културно-историческия туризъм, да се превръща в едно предприятие, в един бизнес наистина. Мога да ви дам един пример, много подобен с това, което се случва с мен, с Китов. Известен немски учен Манфред Корфман – за съжаление този човек почина преди две години. Това е човекът, който след 80 годишно прекъсване на разкопките на Троя, се хваща именно по този метод – освен да разкопава, той добре работи с медиите, привлича спонсори – „Даймлер Бенц“ и др., и днес Троя е великолепен обект със стотици хиляди туристи. В Германия Корфман имаше горе-долу същата съдба. Проблемът не е само в България. Факт е, че днешната археология не е археологията от изминалия век, тя има други измерения. Аз смятам, че това, което правим и в Източните Родопи, и в долината на царете показва това нещо.

– Само от завист ли много колеги набеждават вас и Китов за хора, които искат да постигнат бързи успехи, да откриете сензации, разкопки с фадроми…?

– Аз работя градове и не работя с техника като Китов. Аз работя върху малко обекти, но със 150 човека, Китов работи с една машина и 5 човека и сменя могилите. Това, което аз правя, което той не прави, е че аз се грижа много за съхраняването на паметниците. От търсенето на средства, през различните програми, 25-30% от субсидиите ми отиват за аварийни консервации – да презимува обектът до следващата година. При мен нещата вървят заедно – разкопаването, експонирането и медийното представяне, така че не виждам кой за какво може да ме обвини. Всичко е безпочвено. По отношение на това дали искам бърза слава – ами сами преценете – 8 години труд, по 5 месеца в годината, с разбити колена, моите обекти са много тежки.
Критиката към мен идва предимно от Интернет пространството – във форумите. Аз критика на високо ниво на практика не съм имал. Мисля, че това нещо е нормално като цяло, но искам да ви кажа, че голяма част от хората в България ме уважават страшно много. Особено през последните години ми е трудно да вървя по улиците, както се казва, спират ме, възрастни жени са идвали да ми целуват ръка, за това, което съм направил. Уважението е огромно към моя труд, виждам огромното уважение и към Китов.

– Списание „Нешънъл джеографик“ ви представи двамата в не много добра светлина?

– Не, не мен – Божидар Димитров и Китов. Аз съм единственият споменат с добро в материала и аз съм единственият му критик. Аз съм обрисуван като харизматична личност, като българския Индиана Джоунс.

– И за Китов казват, че е Индиана Джоунс.

– Е, сега кой е Индиана Джоунс не е толкова важно, това са синоними в случая. Той не го харесва този прякор, аз си го харесвам обаче. Но по отношение на критиките – аз излязох с критика към материала на „Нешънъл джеографик“, защото на мен ми отне доста време работата с тях и исках да представим тракийската култура, а те наблегнаха изцяло на злободневието, така да го кажем. Много едностранчиво показаха нашата работа, като една непрекъсната борба с иманярството не показаха тракийската култура така, както ми се искаше на мен. Естествено не трябваше да се спестява критиката, аз им дадох най-много информация за иманярството. Но излезе като разказ от две части, от който първата беше извадена.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.