СофияПловдивВарнаБургасРусе

Шампионът по бокс Ивайло Маринов: Турците ми даваха 1 милион долара, за да играя за тях

Ивайло Маринов днес. Снимка: авторката

20 години след като стана олимпийски шампион, Ивайло Маринов все още се просълзява при спомена за игрите в Сеул. Днес 47-годишният боксьор притежава спортен клуб “Ивайло Маринов” и рибен ресторант “Заливът” във Варна, който е с чудесна кухня и никога не остава празен.
Тези, които си спомнят Маринов от ринга, го наричат “гениален”.
Роден е като Исмаил Мустафов, но по време на “възродителния процес” името му е сменено с българско, защото е от турскоговорещите цигани, наричани “миллет”.

– Кога влязохте в спорта?

– На 17 години бях. Първо пет години играх футбол, но видях, че съм дребен и не ставам за футболист, затова реших да опитам с бокса. Треньорът Петър Ганчев първи ме видя, явно забелязал, че имам дарба и ми вика: “Давай, ще участваш на Олимпиадата!” А аз изобщо не знаех какво е това Олимпиада. Но той ме хвана здраво да тренирам и… така. Две години по-късно действително участвах на Олимпиадата в Москва и станах бронзов медалист. И оттам ми тръгна – световен шампион през 1981 г., после четири пъти европейски и през 1988 г. станах олимпийски шампион.

– Какво помните от първата си олимпиада?

– Ние само тренирахме и все стояхме в олимпийското село. Иначе много хубаво беше. Тогава американците бойкотираха и не участваха. Но ние добре изкарахме. В селото имаше всичко, нямаше смисъл да излизаме извън него.

– Из Москва не се ли разходихте?

– Разходихме се. То тогава златото нали вървеше, купих си злато. Други интересни работи нямаше. В Съюза какво може да има? По-интересно беше по турнири като ходехме из Западна Германия, в други западни страни. По магазините повече имаше – дънки, фланелки… Купувахме на всички по една фланелка за подарък, да не се обижда никой. Дрешки-мрешки…такива работи. Иначе в Германия винаги съм ставал първи.

– Какво е усещането да си първи?

Ивайло Маринов на Олимпиадата в Сеул през 1988 г., където става шампион. Снимка: сайт на БОК

– Е, голяма работа! Гледаш само нагоре! Чуваш химна и почваш да ревеш. Повечето не знаят къде е България, ама нашето знаме се вее, не тяхното.

– Винаги ли сте се чувствал българин?

– Винаги. Нали в България живея. И се гордея даже, че съм българин.

– А че сте от малцинство, има ли значение за вас?

– Не. Нали и аз съм човек. Нито гледам в чуждата чиния, нито искам да гледат в моята.

– Как и кога ви смениха името?

– О, не помня вече. 81-а или 82-а. Дойдоха и казаха, че трябва да стана Ивайло. Нямам нищо против, викам. Само кажете на баща ми и майка ми. Вече съм го забравил това и не ме интересува. Исмаил умря, остана Ивайло.

– И след това не пожелахте да си върнете родното име?

– Ами жена ми е българка, детето ми е с българско име, ако аз си го сменя и те трябва да сменят. Не може няколко години тъй, после инак… Като станах Ивайло и в залата ми викаха: “А, къде е Исмаил?” Подиграваха ми се. Но всичко мина.

– Не ви е било мъчно за Исмаил, така ли?

– Не. Никога. По-близките продължиха да ми викат Исмаил, но с годините и те престанаха. Сега вкъщи съм Ивайло. С всичко се свиква.

– Но две години не са ви пускали да излизате извън България…

– Да, никъде не ме пускаха. Щял съм да избягам. Нали Наим Сюлейманов (б. р. – прекръстен на Наум Шаламанов) избяга и имали сигнал, че и аз ще направя същото. А аз нямах абсолютно никакво намерение. От Турция много искаха да ни вземат двамата, но аз казах: “Не!”

– Но въпреки това не ви пускаха?

– Да. Бях много в много добра форма за игрите в Щатите, щях да защитя титлата, но от самолета ме свалиха. Уж съм имал допинг, въртяха-сукаха, накрая казаха, че не ме пускат. Питам кой. А те: “Е! Имаме сигнал, че ще избягаш…”

– Какви бяха отношенията ви с Наим Сюлейманов?

– Приятели бяхме. Последен път се видяхме на игрите в Сеул, само че тогава не можахме нищо да си кажем. Пет души ме пазеха да не би да разменя някоя дума с него. Той тогава също стана олимпийски. Първият медал от олимпиада за Турция е негов. Само се поглеждахме, поклащахме глава и толкоз. Ако бях приел да замина, Турция щеше да има двама олимпийски шампиони.

– Преди да тръгне, той споделял ли е с вас за намеренията си?

– Не. Но той е искал да замине и го направи. А пък аз не исках.

– Но и към вас е имало предложения да отидете в Турция.

– Да. Килограм злато ми даваха турците, 1 милион долара ми предлагаха, молеха се… Особено като бяхме на турнирите в Германия. А аз им се подигравах и ги питах: “Там Варна имате ли? Моето море имате ли го? Като го нямате, какво да правя при вас?” А в Италия дори се опитаха да ме откраднат. Влязоха в стаята през нощта, но треньорът стоеше при мен и ги изгони.

– Как преживяхте тези две години, в които не ви пускаха на състезания в чужбина?

– О, ужас! Исках да се откажа от бокса. Но жена ми ме спаси. Викаше: “Спокойно, ще дойде и твоят ден!” Дойде! Видяха, че не могат без мен, и ме пуснаха.

– Колко състезания пропуснахте?

– Олимпиада, световно, европейско…

– Значи е било загуба за България?

– Със сигурност.

– Съжалявате ли за това пропуснато време?

– Човек все се опитва да намери и нещо добро. Може би така по-пълноценно си починах. Пък и противниците в Сеул не ме познаваха. На олимпиадата имах пет срещи и пет победи. И станах шампион.

– Как се настройвахте за мач?

– Винаги преди среща гледах видео с противника, да го разбера как играе. За всеки си изработвах различен подход. Обикновено ни слагаха в различни съблекални, обаче веднъж се объркали и ме разпредели в една съблекалня с този, с когото ще се бия. Обаче аз не знам. И почнах да му обяснявам как да играе, уча го. После тръгваме към ринга и гледам – а, заедно излизаме! Викам си: „О-о-о, ти си свършен!“ Полуфинал беше. И на финала бих – пет на нула.

– Било ли ви страх?

– Винаги. Всички се страхуват. Но качиш ли се на ринга, веднага забравяш страха и мислиш само за играта. Боксът е игра на мисленето. Почваш нещо, виждаш, че ти върви, обаче ти омръзва и сменяш тактиката. Или пък разбираш, че така не може и пак сменяш. Непрекъснато мислиш.

– Какво ви даде властта, като станахте олимпийски?

– „Волга“ и 2500 долара.

– Бяхте ли доволен от подаръка?

– Ами кола дават, как няма да съм доволен? Тогава за кола се чакаше с години.

– Преди това имахте ли кола?

– „Москвич“. Нея ми дадоха след като взех бронза в Москва. Отдавна съм ги продал. Наскоро си купих чисто нова „Тойота“. Много коли са ми минали през ръцете. Карам две години и хайде…

– Докато бяхте активно спортуващ, сте имал и здравословни проблеми, нали?

Ресторантът на Ивайло. Снимка: авторката

– Жълтеница. 1982 г. беше. От инжекциите, дето ни биеха разни витамини. И други в отбора се разболяха. Докторът беше алкохолик и пиян-залян, де гледа, де нищо не вижда. На Европейското ми дава да пия чаша с глюкоза, надигам и виждам, че е ракия. А то какво било – сложил човекът в шишетата от глюкоза ракия, за да продава във Финландия. После го изгониха, ама бая глупости направи.

– Допинг давали ли са ви?

– Не, в бокса няма допинг. Няма смисъл. Пет пъти ме проверяваха. Вече нямам какво да пикая, те – хайде пак! Наливат ме с бира. И трябва да гледам, щото мога само да се извърна и да пъхнат нещо в пробата. При щангистите имаше. На Олимпиадата още един от нашите ако бяха хванали, цялата делегация трябваше да се връща. И затова накрая щангите не излязоха повече. Толкоз труд щеше да иде на вятъра.

– Каква е разликата в спорта преди 89-а и сега?

– По-рано не мислехме за пари. Само за спорта. Преди играехме за България, сега за пари. Но пък покрай нас колко хора добре си живееха… Ние отиваме на състезание, те с нас да ни дебнат, пък разходка си правеха. Иначе сега повече се печели, но пък е по-трудно да се търси спонсорство. Ако станеш олимпийски шампион, днес взимаш 150 000 лева. Абе, парите са си стимул, добре е да ги има.

– Отказахте да отидете в Турция, но сте играл за пари в чужбина, нали?

– Малко в Германия поиграх и малко в Югославия. Първо бях в Германия, само няколко срещи, но не ми хареса. Имаше един мениджър, който ни скубеше. Ние се бием, той взима парите. После две години играх в Югославия – хем близо, хем добре плащаха. В Германия имах сериозни противници, а пък малко даваха. А в Югославия нямам загуба. То и противници нямах. Вечерта пия ракия, сутринта ги смазвам. 30 секунди и хайде. 300 марки ми даваха за пътя, а пък аз отивам за 50. Имах заплата 700 марки и за победа отделно 1000 марки. За един ден печелех към 2000 марки. Отивах, играех, побеждавах и се връщах. Играех от “Партизан”-Белград във вътрешните кръгове. По същото време станах европейски шампион от името на България, обаче югославяните ме посрещаха така, все едно за тях съм станал шампион. Торта с името ми направиха, златен часовник ми дадоха, пари-мари, почетоха ме хората повече от българите. А тук – 1200 лева и толкоз. За европейски шампион! Но и това време свърши – войната почна и сега за едни пари да ме утрепят ли? Затова се отказах. И приключих със спорта.

– Как от спортист станахте бизнесмен?

Снимка: авторката

– Благодарение на общината. Дадоха ми едно малко местенце, постепенно го разширих. 17 години вече се занимавам с бизнес. Но пък имам и спортен клуб. Изпращам по 6–7 души на състезание, това са пари.

– Проблеми с чеченците имате ли?

– Проблеми ли? Че те са най-големите ми приятели! Чеченец е председател на клуба на “Черно море”. Чеченците ме пазят, не да ми създават проблеми. Толкова много са ми помагали – като ми трябват пари назаем, обаждам им се и готово. Някой да ме закача, също им се обаждам.

– Кой ви закача?

– Никой, но ако случайно някой ме закачи, веднага идват тука шест-седем души. Аз си мълча и само им казвам: “Оправете се!” Аз не се бия, не обичам да се бия.

– Само на ринга?

– Да. Никога не съм се бил на улицата. Ама мен всички ме уважават, никой нищо не ми прави. Обичат ме хората и това е!

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.