Алекс Букарски показва „Македония натюр“

Този месец на българския пазар излиза книгата „Люде, на които не им се отваря парашута“ на македонския писател Алекс Букарски.
Авторът Алекс Букарски е на 24 години, студент в Скопие и и известен блогър. През декември 2006 г. печели конкурса „Електролит“ за най-добър разказ, както и конкурса „Новите“ за най-добър дебютен ръкопис на издателство „Темплум“. В България “Люде, на които не им се отваря парашутът“ се издава от сдружение „Словото“. Книгата е сборник от разкази с автобиографични елементи, описващи живота в Битоля и Скопие. Според първите отзиви у нас тя представя „Македония натюр“. „В нея няма смели герои, благородни девойки… Там са обаче кварталните пияници, студентите чекиджии, геймърчетата от „Сайбъра“, нещастните циганчета и лелките в критическата. Езикът е жив, цветист, какъвто го слушате в квартала. В оригинал даже не е точно на книжовен македонски, а на битолско наречие. В превода на Константин Павлов диалогът запазва яркостта си, но не губи и специфичния апетитен македонски привкус.“ (Виж повече тук.) Съдържанието на книгата е лицензирано под „Криейтив Комънс“. Представянето й ще бъде в четвъртък, 22 май, от 18 ч. в зала 13 на Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет.
E-vestnik публикува един от разказите в нея.

Палестинска нощ

Алекс Букарски
събудиха ме викове. по радиото постоянно се въртеше новината за причаканите в засада и убити войници от македонската армия на Шар планина.
седем от тях бяха от Битоля. четяха се техните имена.
реших да изляза, да се прошетам малко и да погледна какво се случва в града.

***

гореше магазинът “Сан-пром”.
намираше се на ъгъла на чаршията – на десетина метра от блока, в който живеех.
повечето комшии от махалата бяха излязли пред брезите до паркинга – пред Ленския мост.
полугласно си говореха.
по-малките деца палаво тичаха насам-натам. нервните им майки побесняваха – даваха жестоки нареждания да не минават по дървеното мостче над рекичката Драгор, която отдавна пулсираше като кръв във вените на умиращ човек.
цялата видимо мирна атмосфера беше нарушена от тромавото движение на дебелата старица – тетка Летка, (в нашето еснафско обкръжение на всички баби им викаме тетки) която пламенно вигаше ръка, и крещеше:
“само с Господ напред!”
и то няколко пъти поред.
чичо Миле – пенсионираният учител по физика, единствен реагира.
“хора, това е лошо бе. такъв примитивен национализъм не трябва да си позволяваме.”
Баксата и Червото – двама квартални герои, смучеха бира и го гледаха, като че ли е чалнат.
“вземи пийни, чичо Миле.” – предложи Баксата.
“е шо да пиям, не е на арно работата” – раздразнено отказа учителят и продължи да дрънка по инерция. това провокира кварталния идиот – Мулето, да се врътка и да подскача около него като дете, което е видяло хубава играчка на най-горната полица в магазина.
“а на нашите во Тетово шо им прават, а?” – ревеше му в ухото.
учителят миролюбиво му отговаряше, но изглежда Мулето не го чакаше да отговори докрай. и като навита пружинка – повтаряше отново и отново, пак същото.
шоуто продължи, чак докато тетка Летка не загря че учителят има нещо против, и още по-противно започна да вика:
“С Господ напред!”
и Мулето, и Летка замряха в очакване на реакция.
учителят видя, че никой не го ебава и две на сто и отпраши нанякъде.
някой подхвърли, че бил “пизда”, друг потвърди и рече нещо в стила – “още навремето си беше такъв и затова не го взеха в казармата.”
отнякъде се появи някогашният водач на “Чкембарите” – Томасо.
с ударение на първото “о”. галеше за врата огромния вълчак, който повече приличаше на степен вълк.
питах майка ми – дали ще ми позволи да пообиколя из града с него.
“никако, нема шанси” – беше нейната първична, да не река – естествена реакция.
“но, ще бъда с Томасо, види колкаво куче има.”
настана пауза. Томасо усети че е приклещен, но не ми изневери.
“нямайте грижа, госпожо” – кротко и рече Томасо.
“няма начин.”
все пак, старата отстъпи. авантюрата можеше да започне.
бях на 16 години. полуанархия в родния град не се гледа всеки шибан ден.
излязохме на улицата на Звънчарите и се озовахме пред стария универсален магазин, който днес е някакъв супермаркет. срещу него беше заведението на известния скараджия Айчо. говореше се, че при него намерили списък за финансиране на УЧК.
когато цъфнахме там, банда млади хора въоръжени с прътове, палки и арматурно желязо, “систематично” разрушаваха заведението.
Томасо ме пита:
“а, така, а така. ако искаш, иди и ти? иди, разтуши се малко…”
“не, добре ми е и така” – му отговорих.
обиколката продължаваше през центъра на града. разгледахме 10-тина сладкарници, семкарници които бяха изпочупени, окрадени… върху тях стояха националистически лозунги и православни кръстове.
една от по-комичните сцени тая вечер беше, когато видяхме как търчи един Ром с потник по презрамки и с климатик на рамо, докато друг – който заради шишкавостта си не можеше да го следва, му подвикваше:
“кай търчаш, море умрен? забрави дистанционното бе, ей!”
преди полунощ се спуснахме по Широк Сокак… застанахме точно на средата на улицата пред хотел “Епинал”. тъпите полицаи дотогава никъде не ги видях. сега двама от тях стояха до знака “стоп”. Там, нали знаете – където обикновено паркират бакшишите.
пред тях, на 15-тина метра, на едро се грабаше “драгсторът”. (старият drugstore, който по времето на социализма беше единственият магазин, който работеше до полунощ.)

Македонският писател Алекс Букарски. Снимка: crticka.blogspot.com

“а шо кур драгстора?” – инстинктивно питах.
Томасо не знаеше. след това попита двете пишлемета, които сигурно не бяха на повече от 14-15 години. носеха по два пакета в ръце и се хилеха лакомо.
“не знаем дали е истина, ама чухме, че собственикът бил ортак с шиптар… а и ето, ченгетата не правят проблеми” – рече първият.
“с шиптар намерил ортак да бъде?” – пита вторият.
“их, сами си прайме да ни биде така, бе” – отговори Томасо.
завъртя се към мене:
“иди, вземи и ти некой пакет бе. ми се яй сладолед.”
“не.”
“ако се плашиш от полицаите, хич да не те е грижа. аз съм тука!”
мълчах.
едно от децата ме спаси:
“ние, ето – имаме сладолед.”
от време на време изчаквах Томасо да се поздрави с неговите “другарчета”. беше ми невероятно cool сцената, която повтаряше със всеки от тях.
най-напред се навеждаше към прозореца на колата, хвъряше един дълбок поглед напред, а след това драматично поглеждаше шофьора в очите. събираше дебелите си бузи, рутинно правеше едно “ц” и декламираше следния текст:
“БАТО… УТРЕ… НА ПАЗАРО… ДА СЕ СОБЕРИМЕ едно дестина души… аз, ти, Бале, Капсата, ти викам и … значи, наши люде шо сме и… светкавично да се УДАРИ ЖИВА СИЛА, дааали ме раз-би-раш!”
шофьорът ще си туреше ръката на скоростния лост. ще се замислеше, за да придаде на изказаната идея по-голямо значение. Томасо не изтрайваше да изчака, и го прекъсваше:
“сещаш ли се бе, да ги причакаме шиптарищата, шо идат от по селата на пазар?”
“окей, добре, обади ми се, имаш ми номера, обади се и на Зеко.”
упорито се мъчех да обясня на Томасо, че хората които той имаше намерение да “удари” със своята компания – не са албанци, ами бедни македонци от Мала Преспа, които препродават на пазара, за прехранят семействата си. но Томасо като че да имаше някаква чудна логика, и мислеше че от Албания идват – само албанци. албанци – които, разбира се, трябва да се изколят.
След това му звънна телефона и един от неговите приятели го осведоми, че “интересното е в Маджар Махала”.
хванахме такси.
когато стигнахме до “Черния мост”, видях как малка група деца слизат отгоре, марширувайки по “Охридска” – в редици. пред тях еден дечко вееше държавното знаме, а всички зад него като папагали повтаряха – “за шиптари – газова камера!”
малкият брой Албанци, които живеят в Битоля, бяха установени в квартала Маджар Махала. Кварталът е застроен предимно с къщи и е един от най-старите квартали в Битола, в който някога са живеели Турци. (нещо като скопския Чаир)
гледах как горят къщи… целият шибан ритуал при палене на една къща беше следният: няколко тарикати се приближаваха до къщите, гледаха – да не би да има поставена бомба, а след това някой смелчага излизаше на терасата, за да каже че е безопасно.
тълпата навън нетърпеливо чакаше… а после разярено се втурваше, и започваше директно с плячкосването.
от балконите, от прозорците – хвърчаха мебели, техника и всякакви други предмети… накрая, щом се уморяха, просто подпалваха къщата.
след това се ходеше на друга, на трета и т.н.
като лешояди, след свършека на цялата “церемония” – пристигаха съмнителни типове с пикапчета и задигаха всичко, което намереха. крадяха, вдигаха… и то, правеха го съвсем рутинно и спокойно – като че ли доставят, а не крадат…
станах свидетел на кървава престрелка на около 100 метра разстояние от мен със собствените си очи. гърмеше се от едно комби в движение… всички се хвърлихме в близките треви и храсталаци… докато се развиваше престрелката, лежах захлупил глава с ръце. дали си помислих, че ето – пичка му лелина, сега може да ме убият? не, както и в най-опасните моменти, нямах въобще време да мисля за смъртта… нито пък си мислех че може да ме уцели куршум… лежаха всички, лежах и аз по някакъв рефлекс… след някоя друга минута всичко свърши, всички започнаха да стават и някой от тълпата гордо попита:
“кой е храбър като нас, а?”… и нямаше и трохичка ирония във въпроса му.
един автобус разтовари спец-полицаи на мястото на кръстовището, където се стреляше. тълпата започна да скандира:
“дайте ни оръжие, дайте ни оръжие.”

Корицата на македонското издание на „Люде, на които не им се отваря парашутът“

“шо кур търся тука аз?” беше първото нещо, което ми дойде наум.
“Томасо бато, абе така ако ни гледа некой отстрани, не ти ли приличаме ли на палестинци?”
“абе, шо ти е тебе…”
“не, аз мисля че приличаме на палестинци… мисля, защо не приличаме например на французи, или на некой германец… който си лежи на плажа в Майорка, напърчил го е, яде портокал и гледа прашки наоколо?”
“защо, как защо? защото има война и ето – защитаваме си държавата.”
“а ти добре – Томасо бато, ти националист ли си?”
“да. всеки над 40 години, ебати, е националист.”
абсолютно не разбирах какво означаваше това – “всеки над 40 е националист”.
погледнах внимателно всяко лице в тълпата пред мен поотделно.
не видях нито един, който би могъл да ми даде отговор на въпроса.
Томасо беше тук и все още срещаше свои приятели и им разказваше за големия план със същите жестове и думи.
“бато, да се удари на жива сила, жива сила.”
кънтяха непрекъснато в мен неговите думи…

преди разсъмване, след цяла нощ размотаване с Томасо, се засякох с приятелите си от училище. с нас беше и училищният председател (после направи блестяща партийна кариера) – Томче, който денем водеше учениците от горните класове на улични демонстрации.
каза ми:
“идвай сине, и ти с нас – умен си, трябваш ни. аз съм за пред камерите, ама ти знаеш как да говориш.”
намирахме се до една оранжева сандвичарница на автогарата. чудно ми беше, как е вече четири след полунощ, а са я оставили невредима. най-вероятно, защото се намираше извън града.
другарите ми се нахвърлиха на закусвалнята и започнаха да я опустошават. аз, както обикновено, седях настрана и наблюдавах.
Игор от седми клас облече бялата престилка, излезе пред витрината и започна да вика:
“заповядайте, заповядайте, какъв сандвич искате?”
“направи ми еден с кюфте” – викна някой.
“на мене с кренвирш” – викна друг.
“да ти подам ли кренвирша? – пита Игор.
“ако твоят е кренвирш, моят е салам” – отговори Томче.
изби спонтанен смях.
аз седях на хладилника, когато довтаса Червото.
“ако не правиш нищо, барем не пречи.”
взе хладилника, удари го и му счупи стъклото.
“ох, тука има само натурални сокове” – някак си разглезено рече.
след това избута хладилника със все колелцата на магистралата за Гърция.
“а ти, защо седиш със скръстени раце, а?”
“пичка е” – провикна се някой.
“сейте бе, не ме силете.”
“е шо, ние кършиме, а ти се прайш на умен.”
“добре бе, ето.”
имаше една реклама на “битолско пиво”.
дадоха ми един малко ръждясал метален прът. ударих веднъж, но нищо. ударих повече пъти, но само се напукваше.
стана им досадно да чакат – кога ще се счупи. важното беше, че и аз взех участие. накрая все пак я строших, разлетя се на десетки парченца.
Томче си спусна раницата на земята. извади един “коктейл Молотов” от него и го хвърли. закусвалнята пламна.
седяхме съвсем наблизо до огъня и тържествено наблюдавахме в тази Палестинска нощ – както че ли бяхме самата младежка организация на ку-клукс-клан.

Превод Константин Павлов

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.