Как Берлускони обяви развод на САЩ и на бушизма

Италианският министър-председател Силвио Берлускони в Сената в Рим. На представянето на програмата на правителството си той не спомена нищо за външната политика, с което обяви развод на САЩ и на бушизма. Снимка: Ройтерс

Силвио Берлускони представи миналата седмица в италианския парламент програмата на своето ново, четвърто правителство. Повечето от вътрешнополитическите въпроси, включени в програмата, не изненадаха никого. Те бяха заложени и в предизборната програма на неговата десноцентристка коалиция.

Изненадата беше свързана с външната политика на кабинета „Берлускони“ или по-скоро изненадата беше породена от факта, че пред италианските депутати Берлускони нито веднъж не спомена за отношенията на Италия със САЩ, нито пък изобщо говори за италианската външна политика. А в миналото именно Берлускони беше известен с обещанията си за безгранична преданост и за вечна благодарност към Чичо Сам. Дали сега това мълчание по въпроса за италианско-американските отношения или за италианската външна политика е неволен пропуск, или пък е добре премислена тактика?

Истината е, че цялата предизборна кампания в Италия премина в светлината на вътрешнополитически теми като сигурността и икономиката. Този път нямаше място за поетични излияния за цивилизационната мисия на Запада, за чудесата на демокрацията по света и за незаменимата роля в света на Голямата пътеводна страна, разбирай САЩ. Всички тия въпроси точно в този момент изобщо не интересуват италианците.

А моментът е специален, защото президентът Буш се готви да слезе от политическата сцена и всички в Италия предпазливо чакат да видят кой ще го наследи начело на властта. Така че не е време италианците да запретват ръкави и да се впускат в някаква външна политика, вдъхновена от американците.

Ирак и убитите там 33 италиански войници вече са част от миналото, от онази епоха, когато ставаше въпрос Рим да се хареса на американския съюзник и да се присъедини с ентусиазъм към неговата глобална война срещу тероризма. Колкото до Афганистан, Берлускони реши да не преминава границите на хуманитарната помощ и на подкрепата за укрепването на демокрацията там, какъвто е характерът на двете мисии на Италия в близкоизточната държава. А пък никой в Италия нямаше нужда да му се припомня малката подробност, че за седем години в Афганистан няма никакво укрепване на демокрацията, че тя продължава да изживява и днес драматичната ситуация на икономическа криза и на гражданска война. Затова Берлускони така и не спомена Афганистан.

Както не спомена и призива на Вашингтон към неговите съюзници във войната срещу терора да изпратят повече войски в Афганистан, които да се сражават с талибаните в южната част на страната. И защо да го прави, когато никой в Европа не иска и да чуе за този призив.

Казано с две думи – четвъртото правителство на Берлускони се представи миналата седмица в двете камари на италианския парламент без външнополитическа програма. По време на предизборната кампания неколцина членове от партията „Народ на свободата“ на Берлускони призоваха мисията на италианските войски в Ливан да бъде променена и те да се заемат с действия, насочени срещу Хизбула. Като че ли тази промяна зависеше от италианското правителство, а не от ООН. Обаче след като разговаря с генерали в Ливан, новият министър на отбраната Иняцио ла Руса бързо даде заден ход по този въпрос. Защото генералите в Ливан му обясниха, че след като Израел със своята мощна военна машина не успя да разоръжи шиитската милиция, то едва ли с това ще се справят италианците. Единственото, което биха могли да постигнат в Ливан е да дадат никому ненужни жертви.

Италиански войник патрулира по улиците на Гул Дара в Афганистан. Берлускони реши мисията там да продължи да бъде хуманитарна, още повече че за седем години в близкоизточната държава няма никакво укрепване на демокрацията. Снимка: Ройтерс

В годините на залеза на Буш и на бушизма се случи голямото объркване на хуманитарните, мирооопазващите и мироналагащите мисии. Войските, и то не само италианските, пътуват по целия свят, естествено въоръжени, за да бъдат в бойна готовност. Но за да получат съгласието на непокорните национални парламенти за изпращането на военните в дадена размирна точка по света, правителствата започват да говорят, че те ще се заемат с хуманитарни операции, с обучение, с укрепване на институциите. Тоест правителствата започват да твърдят, че войските ще се захванат с прилагането на разни програми, чиито параметри не са добре дефинирани, чието финансиране е оскъдно и чиято ефикасност е кажи-речи нулева.

През 2006 година италианските войници се изтеглиха от иракския град Насирия, а всички се наслушаха на приказките на Барбара Контини (която през 2003 година беше назначена за цивилен губернатор на иракската провинция Ди Кар с главен град именно Насирия и която днес вече е член на Сената, избрана от листата на партията на Берлускони) какви чудеса са били свършени там. Сега положението в Насирия и в прилежащата му провинция си е такова, каквото беше. И даже има съмнения, че изобщо се е променяло някога към по-добро. Ди Кар отново е в плен на гражданската война, програмите за възстановяването на региона така и не бяха завършени, а от полицейските сили, обучени от италианските войници, няма и следа.

Същото е валидно и за Афганистан, където, може би от свян, не се говори нищо за мисията, поверена на Италия, която е тотално игнорирана от чуждата преса – а именно тази за обучението на афганистанските съдии. Господи, та за какви съдии можем да говорим в тази разяждана от корупция страна, в която господари са търговията с опиум и бунтът на талибаните.

Всички тия приказки, които се изговориха за мисиите на италианските войски в Ирак и Афганистан бяха приказки, хвърлени на вятъра, за да се скрие действителността, която така и не можа да бъде скрита. А действителността беше, че американците имаха нужда от войски в тези две държави, за да разгромят там врага в глобалната битка за хегемония и за контрола на природните богатства. И ако някой от техните европейски съюзници не искаше да се включи в тази битка, то американците му казваха: „Прав ти път, намери си тогава друго занимание, за да убиеш времето, а пък ние ще си намерим начин как да си водим и сами тази война“. И така европейците, в частност италианците, можеха да се посветят на официалните мисии, заради които бяха изпратени в тези две близкоизточни държави.

Това разделение на труда би дало положителни резултати, като например стабилизиране на някоя от двете държави, възвръщането на мира, би породило перспективи за търговско сътрудничество, за забогатяване. А от последните две неща пък щяха да се възползват именно онези държави, които бяха ангажирани вече на иракския и на афганистанския фронт.

Италиански карабинери носят ковчега на войник, загинал в Ирак. Италия даде 33 жертви в Ирак, което беше цената на желанието на правителството да се хареса на американския си съюзник. Снимка: скимбъл.блогспот.ком

Всъщност това си го помислиха не само италианците, но и всички държави от Новата Европа, които се разбързаха да откликнат на призива на Вашингтон. Те се надяваха да спечелят договори в Ирак и Афганистан. Но уви, нещата не се развиха точно така. Дик Чейни прибра с помощта на „Халибъртън“, „Блекуотър“, „Келог Браун“ и „Рут“ по-изгодните договори и за останалите съюзници останаха само трохите.

Може би точно затова сега поляците имат намерение да си наваксат чрез сделката със САЩ за разполагането на ракети прехващачи на полска територия. Те явно си казаха: „Изпратихме хиляди войници, дадохме десетки жертви, за да се харесаме на вас, американците, а вие нищо не ни дадохте в замяна, дори не отменихте американските визи за полските туристи! Сега ако искате да разположите вашите ракети прехващачи на полска територия, ние искаме в замяна малко самолети и военни технологии, защото с тия прехващачи сме си направо скрита мишена за Москва и трябва да може да се защитаваме срещу евентуална руска атака“.

Говорейки за външната политика на новото правителство на Берлускони, трябва да отбележим, че в интерес на истината италианският министър на външните работи Франко Фратини, едва-що встъпил в длъжност, се помъчи да следва утъпкания път от миналото. По време на визитата си миналата седмица в няколко латиноамерикански държави той поиска Италия да стане част от групата на петте велики сили плюс Германия, които обсъждат въпроса за иранската ядрена програма. Членството на Италия в тази група обаче вече й беше отказано, още по време на предходния кабинет „Берлускони“. Но Фратини явно не губи надежда, че сега Италия ще бъде приета в това затворено общество. И за да си спечели симпатиите на американците, дипломатът номер едно остро разкритикува опасните ядрени амбиции на Техеран и дори отправи предупреждение и към Хизбула, като каза, че Ливан не може да продължава да бъде все така държава в държавата. Това второто си беше направо заплаха, хвърлена на вятъра. Тя така и не отчита факта, че Ливан е много особена страна, в която разпределянето на властта по конституция става на етническо-религиозна основа. И от няколко години това разпределение не спазва демографския състав на страната. А днес шиитите, представлявани от Хизбула, са от демографска гледна точка мнозинство и е логично (според тях, разбира се) те да искат властта.

Да, при това състояние на нещата, май Берлускони не сбърка, като не спомена нищо за италианските външнополитически планове. Ако Италия трябва да започне новата си външна политика, тръгвайки от изходното положение на сегашното състояние на нещата, то май е по-добре за нея изобщо да няма такава политика.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.